Реймънд Чандлър
Изнудвачите не стрелят (4)

4

Големият черен кадилак на Ландри безшумно изкачваше дългия склон към Монтроуз. Вляво, ниско долу в долината, проблясваха светлини. Въздухът бе хладен и свеж, а звездите — ярки. Седналият на предната седалка Ландри се обърна назад и обгърна облегалката с ръка — дълга черна ръка, накрая с бяла ръкавица.

— Значи собственият й адвокат я изнудва — каза той за трети или четвърти път. — Брей, брей, брей.

Усмихна се мазно и бавно. Всичките му движения бяха мазни и бавни. Ландри беше висок блед мъж с бели зъби и смолисточерни очи, които искряха в мрака.

Малъри и Макдоналд седяха на задната седалка. Малъри мълчеше, зяпаше през прозореца на колата. Макдоналд надигна четвъртитата бутилка със скоч, изпусна запушалката на пода и изруга. Наведе се да я търси. Намери я, облегна се отново назад и навъсено се вгледа в чистото, бледо лице на Ландри и увития около врата му бял копринен шал.

— Още ли държиш онова заведение на „Хайланд драйв“? — попита той.

— Да, ченге — отвърна Ландри. — И не върви много добре.

— Колко жалко, господин Ландри — изръмжа Макдоналд.

После отпусна глава върху тапицерията и затвори очи.

Кадилакът отби от магистралата. Шофьорът май знаеше съвсем точно къде отива. Започна да обикаля из наклонени улички, покрай сложно изградени несиметрични къщи. В тъмното крякаха дървесни жаби и миришеше на цъфнали портокалови дръвчета.

Макдоналд отвори очи и се наведе напред.

— Къщата на ъгъла — каза на шофьора.

Сградата се намираше доста навътре от улицата, която правеше широк завой пред нея. Имаше керемиден покрив, входът й бе с формата на норманска арка, от двете страни на която светеха фенери от ковано желязо. Покрай алеята бе издигната пергола, покрита с пълзящи рози. Шофьорът изгаси фаровете и умело се провря чак до тях.

Малъри се прозя и отвори вратата на колата. На улицата пред къщата имаше паркирани коли. Две огънчета от цигарите на бездействащи шофьори присветваха в синкавия мрак.

— Купон — отбеляза Малъри. — Още по-добре.

Излезе от колата и се вгледа за миг отвъд тревната площ. После тръгна през меката трева към пътека, оформена с тухли, наредени така, че помежду им растеше трева. Застана между двата фенера от ковано желязо и натисна звънеца.

Вратата отвори прислужница с боне и престилка.

— Съжалявам, но ще трябва да обезпокоим господин Аткинсън — важно е. Предайте му, че Макдоналд го търси.

Прислужницата се поколеба, после влезе обратно в къщата, като остави входната врата леко открехната. Малъри нехайно я побутна и видя просторен вестибюл с индийски килими на пода и по стените. Влезе.

На няколко метра от вестибюла имаше открит портал към мрачна стая, пълна с книги и аромат на добри пури. По столовете бяха пръснати палта и шапки. От задната част на къщата се носеше танцова музика.

Малъри извади пистолета и се облегна на касата на вратата.

Мъж във вечерно облекло се насочи към вестибюла. Беше пълничък, с гъста побеляла коса и хитро розово лице на избухлив човек. Красивата кройка на сакото в раменете не успяваше да отклони вниманието от доста големия му корем. Рунтавите му вежди бяха свъсени. Вървеше бързо и изглеждаше бесен.

Малъри изскочи иззад рамката на вратата и заби дулото в корема на Аткинсън.

— Търсили сте ме — каза Малъри.

Аткинсън спря, стомахът му се сви, от гърлото му излезе задавен звук. Ококорените му очи гледаха изплашено. Малъри придвижи дулото на пистолета нагоре и го постави на гърлото му, точно в ямката под гръкляна. Адвокатът посегна, сякаш да махне пистолета, но се отказа, застивайки с ръка във въздуха.

— Не говори — нареди Малъри. — Само мисли. Предаден си. Макдоналд те изпя. Костело и други двама лежат овързани в Уестууд. Дошли сме за Ронда Фар.

Очите на Аткинсън бяха матовосини, мътни, без вътрешен блясък. Споменаването на Ронда Фар сякаш въобще не го развълнува. Сгърчи се под натиска на пистолета и каза:

— Защо идвате при мен?

— Смятаме, че знаеш къде е — обясни с равен тон Малъри. — Но няма да говорим за това тук. Хайде да поизлезем.

Аткинсън се дръпна рязко.

— Не, не, имам гости — бързо изломоти той.

— Гостенката, която търсим, не е тук — студено обясни Малъри и притисна още по-силно дулото в плътта му.

Внезапно през лицето на Аткинсън пробяга спазъм. Отстъпи крачка назад и се опита да сграбчи пистолета. Малъри стисна устни. Замахна от китката и цапна Аткинсън с пистолета през устата. От устните му изби кръв. Започнаха да се подуват. Лицето му пребледня като платно.

— Бъди разумен, шишко — изръмжа Малъри, — пък може и да доживееш до сутринта.

Аткинсън се обърна и тръгна към отворената врата — бързо, слепешката.

Малъри го хвана за лакътя и го дръпна наляво към тревата.

— Без да бързаш — тихо му нареди той.

Заобиколиха перголата. Аткинсън протегна ръце напред и се запъна пред вратата на колата. Отвътре се протегна дълга ръка и го сграбчи. Той се строполи на седалката. Макдоналд го зашлеви през лицето и го застави да седне и да се облегне назад. Малъри се качи и тресна вратата.

Гумите изсвириха при бесния обратен завой и колата се стрелна напред. Шофьорът включи фаровете чак на следващата пресечка. После се обърна леко назад:

— Накъде, шефе?

— Където и да е — отвърна Малъри. — Обратно в града. И по-полека.

Кадилакът отново се насочи към магистралата и се заспуска по дългия наклон. Пак се появиха светлините на дъното на долината — бели светлинки, които се движеха бавно-бавно долу в ниското, фарове.

Аткинсън повърна на седалката, извади кърпичка и попи устните си. После се обърна към Макдоналд.

— Каква е играта, Мак? Изнудване?

Макдоналд се изсмя дрезгаво. После хлъцна. Беше малко пиян.

— Не, по дяволите — отвърна с надебелял глас. — Тази вечер момчетата отвлякоха онова момиче Фар. Приятелите й май недоволстват. Ама ти не знаеш нищичко за това, нали, шефе? — и пак се засмя подигравателно.

— Може да ви прозвучи смешно… — започна бавно Аткинсън, — но не знам. — Вдигна побелялата си глава по-високо и продължи: — Кои са тези мъже?

Макдоналд не му отговори. Малъри запали цигара, затулил огънчето на кибритената клечка в шепите си.

— Не е толкова важно, нали? Ти или знаеш къде е Ронда Фар, или можеш да ни насочиш. Помисли си. Имаме много време.

Ландри извъртя глава да погледне назад. Лицето му бе неясно белезникаво петно в мрака.

— Не искаме кой знае какво, господин Аткинсън — каза той замислено със спокоен, вежлив и приятен глас и забарабани по гърба на седалката с облечените в ръкавица пръсти.

Аткинсън се взря в него, после облегна глава назад.

— Ами ако не знам нищо? — попита уморено той.

Макдоналд вдигна ръка и го удари през лицето.

Главата на адвоката се лашна върху седалката. Малъри го изгледа студено.

— Защо не понамалиш малко тия шамари, ченге? — попита с неприятен тон.

Макдоналд го изруга и извърна глава настрани.

Колата вече бе слязла в долината. Недалеч се виждаха щръкналите в небето трицветни маяци на летището. Появиха се обрасли с гори склонове и началото на долина между тъмни хълмове. От тунела „Нюхол“ с рев излезе влак, който набра скорост и с трясък мина покрай тях.

Ландри каза нещо на шофьора си. Кадилакът пое по черен път. Шофьорът изгаси фаровете и продължи на лунна светлина. Черният път свърши пред поляна, обрасла с мъртва кафява трева и ниски храсталаци. По земята се виждаха консерви, изпокъсани, загубили цвят вестници.

Макдоналд извади бутилката си, надигна я и си направи гаргара със солидна глътка.

— Малко ми е зле — обади се с глух глас Аткинсън.

— Дай една и на мен.

Макдоналд се обърна, протегна бутилката, после изръмжа:

— А, я си гледай работата! — и си прибра бутилката в джоба на палтото.

Малъри извади фенерче от нишата на вратата, включи го и насочи лъча към лицето на Аткинсън.

— Говори — заповяда му той.

Аткинсън положи ръце на коленете си и се втренчи право в снопа светлина. Очите му бяха като от стъкло, по брадата му имаше кръв.

— Костело го е замислил. Не знам за какво е цялата работа. Но ако е по план на Костело, със сигурност участва мъж на име Слипи Морган.Той има една барака на скалистото плато край Болдуин Хилс. Може да са отвели Ронда Фар там.

Затвори очи и на светлината на фенерчето проблесна сълза.

— Макдоналд трябва да знае къде се намира — бавно заключи Малъри.

— Предполагам — отвърна Аткинсън, без да отваря очи. Гласът му бе глух, без никаква емоция.

Макдоналд сви юмрук, изви се настрани и заби кокалчетата си в лицето му. Адвокатът изстена и клюмна на една страна. Ръката на Малъри трепна, снопът светлина също.

— Направи го пак и ще ти пусна куршум в корема ченге — гласът му трепереше от гняв. — Кълна се, ще го изпълня.

Макдоналд се отмести към вратата и глупаво се изсмя. Малъри изгаси фенерчето.

— Мисля, че казваш истината, Аткинсън — отбеляза Малъри с по-тих глас. — Ще идем да проверим тая барака на Слипи Морган.

Шофьорът даде на заден ход, обърна колата и пое обратно към магистралата.