Реймънд Чандлър
Изнудвачите не стрелят (1)

1

Мъжът в пепелявосин костюм — който не изглеждаше пепелявосин под светлините на клуб „Боливар“ — беше висок, с развлечени сиви очи, тънък нос, здрава челюст. Имаше доста чувствени устни. В лъскавата му черна коса едва се забелязваха сребристи отблясъци. Дрехите му сякаш имаха своя собствена душа, а не само съмнително минало. Този човек се казваше Малъри.

Държеше цигара в силните си красиви пръсти, а другата му ръка лежеше върху бялата покривка на масата.

— Писмата ще ви струват десет бона, госпожице Фар. Не е много — заяви той, поглеждайки за миг момичето срещу себе си; после погледът му обходи празните маси и се спря върху оформения като сърце подиум в центъра на заведението, където танцуващите се поклащаха, осветявани от сменящи се цветни светлини.

Стълпотворението около клиентите в близост до дансинга бе толкова голямо, че потящите се келнери балансираха като въжеиграчи, за да се промъкват между масите. Но там, където седеше Малъри, имаше само четирима души.

Стройна тъмнокоса жена пиеше уиски със сода,седнала срещу мъж, чийто зачервен обрасъл врат блестеше от пот. Жената мрачно се взираше в чашата и си играеше с плоска сребриста бутилка в скута. Малко по-нататък двама отегчени намръщени мъже мълчаливо пушеха дълги тънки пури.

— Десет бона са идеалната сума, госпожице Фар.

Ронда Фар бе много красива. Беше се облякла цялата в черно за случая, с изключение на пухкавата бяла якичка на вечерната и пелерина, лека като перце. Изключение правеше и бялата й перука, сложена за маскировка, с която изглеждаше като тийнейджърка. Очите и бяха сини като метличини, а кожата й — мечта на всеки стар коцкар.

— Това е нелепо — изсъска тя злобно, без да вдигне глава.

— Защо да е нелепо? — попита Малъри леко изненадан и малко ядосан.

Ронда Фар вдигна очи и му хвърли поглед — твърд като мрамор. Извади цигара от отворена на масата сребърна табакера, намести я в дълго тънко цигаре, също черно.

— За любовните писма на филмова звезда? — запита на свой ред тя. — При това вече не и чак такава звезда. Публиката престана да е симпатична стара дама с дълги дантелени кюлоти.

В лилавеникавосините й очи затанцува презрително пламъче. Малъри я изгледа студено.

— Ама бързо-бързо дойдохте да говорите за тях с абсолютно непознат мъж.

— Сигурно не съм била на себе си — махна тя с цигарето.

— Не, госпожице Фар — усмихна се Малъри с очи, без да разтегля устни. — Имате дяволски основателна причина. Искате ли да ви кажа каква?

Ронда Фар му хвърли гневен поглед. После се загледа другаде и сякаш забрави за него. Вдигна ръка, онази с цигарето, изви я в красива поза и се вторачи в нея. Красива ръка без пръстени. Красивите ръце също като цъфналото дърво джакаранда са рядка гледка в град, където хубавките лица се срещаха толкова често, колкото са бримките по евтините дамски чорапи.

Тя извърна глава и хвърли поглед към жената с намусената физиономия, после над нея към тълпата около дансинга. Оркестърът продължи с нещо сладникаво и монотонно.

— Мразя ги тия долнопробни кръчми — заяви тя тихо. — Сякаш могат да съществуват само след мръкване, като вампири. Безмилостно разсипват хората, греховни без капка ирония. — Отпусна ръка върху бялата покривка. — О, да, писмата, и защо са толкова опасни, изнудвачо?

Малъри се засмя — звънлив смях с метален стържещ звук.

— Бива си те — призна той. — Писмата може би не са чак толкова опасни. Просто секси безсмислици. Спомените на ученичка, която е била прелъстена и не може да спре да говори за това.

— Противно — заяви Ронда Фар с глас, напомнящ ледено кадифе.

— Важен е мъжът, до когото са написани — студено обясни Малъри. — Рекетьор, комарджия, момче на бързо спечелените пари. И всичко свързано с това. Мъж, с когото не можеш да разговаряш открито и да продължиш да се числиш към елита.

— Аз не говоря с него, изнудвачо. Не съм разговаряла с него от години. Ландри беше доста хубаво момче, когато се запознах с него. Повечето хора имат нещо зад гърба си, в което не биха искали никой да си вре носа. В моя случай то наистина е в миналото.

— Така ли? А моят да бъде с ягоди — неочаквано се сопна Малъри. — Току-що го помоли да ти помогне да си върнеш писмата.

Главата й рязко подскочи. Лицето й сякаш щеше да се разглоби или да се превърне в сбор от черти извън всякакъв контрол. В очите й назря вик, но бе сподавен за секунда.

Почти моментално възвърна самоконтрола си. Очите и загубиха цвят — станаха почти сиви като на мъжа срещу нея. Тя остави свръхвнимателно черното цигаре и сплете пръсти. Кокалчетата и побеляха.

— Толкова добре ли познавате Ландри? — мрачно запита Ронда Фар.

— Да речем, ровя се тук-там, откривам разни работи… Ще се споразумеем ли, или само ще се джавкаме?

— Откъде взехте писмата? — гласът й бе все така мрачен и груб.

Малъри сви рамене.

— В нашия бизнес такива неща не се споделят.

— Имам причина да питам. И други хора се опитват да ми продадат проклетите писма. Затова съм тук. Стана ми любопитно. Но ти, предполагам, просто си един от тях — от ония, дето се опитват да ме сплашат и да ме накарат да се задействам, като увеличават цената.

— Не, аз действам сам — уточни Малъри. Госпожица Фар кимна.

— Това е добре — отрони тя почти шепнешком. — Навярно някой гений се е сетил да направи своя лична редакция на писмата ми. Фотостати… Няма да платя. До никъде няма да стигна така. Няма да платя, изнудвачо. Ако зависи от мен, бих те посъветвала да идеш някоя нощ и да скочиш от кея с тъпите си писма!

Малъри сбърчи нос и дълбоко замислен, изпусна въздух през притиснатите ноздри.

— Добре казано, госпожице Фар, но така нищо няма да стане.

— Не съм и искала да става — отсече тя. — Можех и по-добре да го кажа. И ако се бях сетила да си донеса малкия пистолет със седефената дръжка, щях да го кажа с куршуми и да ми се размине! Но не ми трябва подобна популярност.

Малъри вдигна два тънки пръста и ги огледа критично. Изглеждаше развеселен, почти доволен. Ронда Фар вдигна слабата си ръка към бялата перука, задържа я там за миг и я отпусна.

Мъж, седнала през няколко маси от тях, моментално стана и се приближи.

Крачеше бързо с лека гъвкава стъпка, размахвайки черна филцова шапка край бедрото си. Беше строен, изтупан с вечерно облекло и с ръкавица на едната ръка.

— Не си очаквал да дойда тук сама, нали? — запита Ронда Фар, докато мъжът скъсяваше разстоянието до масата им. — Никога не ходя в нощни клубове сама.

Малъри се захили.

— Недей, не бива и не трябва, скъпа — сухо отвърна той.

Мъжът застана до масата. Беше нисък, добре сложен, тъмнокос. Имаше тънки черни мустаци, лъскави като сатен, и бяла кожа, за която латиноамериканците биха му завидели.

С обиграно движение, с лек драматичен оттенък, той се наведе над масата, взе цигара от сребърната табакера на Малъри и я запали превзето.

Ронда Фар закри уста с длан и се прозя.

— Това е Ърно, моят телохранител. Той се грижи за мен. Не е ли чудесно?

Бавно се изправи. Ърно й помогна да наметне пелерината си. После разтегли устни в тъжна усмивка към Малъри.

— Привет, скъпи — поздрави го той. Имаше тъмни, почти черни очи, в които проблясваха светкавици.

Ронда Фар се загърна с пелерината, кимна леко, изобрази бърза саркастична усмивка с деликатните си устни и пое по пътеката между масите. Вървеше с гордо вдигната глава, лицето й беше малко напрегнато и бдително като на кралица в опасност. Не безстрашно, но с презрение към страха. Впечатляващо.

Двамата отегчени мъже я погледнаха с интерес. Тъмнокосата жена размишляваше мрачно над задачата дали да не си забърка в чашата нещо, дето би съборило и кон на земята. Мъжът с дебелия потен врат май беше заспал.

Ронда Фар изкачи петте покрити с яркочервен килим стъпала, които водеха към фоайето, мина покрай сведената глава на келнер, застанал край балдахина от златисти завеси, и изчезна.

Малъри я проследи, докато се скри от погледа му.

— Кажи сега, боклук, какво си намислил — обърна се той към Ърно с преднамерено обиден тон и студена усмивка.

Ърно се стегна. Ръката с цигарата трепна и от фаса се посипа пепел.

— Нещо се заблуждаваш, скъпи — бързо каза телохранителят.

— За какво бе, боклук?

По бледите бузи на Ърно избиха червени петна. Присви очи така, че от тях останаха само две черни цепки. Раздвижи леко ръката без ръкавица, сви пръсти и малките му розови нокти проблеснаха.

— Нещо за някакви писма, скъпи — тихо поясни той. — Откажи се! Няма хляб в тая работа!

Малъри го изгледа с циничен интерес, прокара пръсти по лъскавата си черна коса и бавно процеди:

— Май не разбирам накъде биеш, дребосък.

Ърно се засмя. Метален, напрегнат, ужасен смях. Малъри познаваше този вид смях — прелюдия към изпълнение на патронни арии понякога. Не сваляше очи от бързата дясна ръчичка на Ърно.

— Я си поемай по пътя, фъстък нещастен. Може да ми хрумне с един шамар да обръсна мъха над горната ти устна.

Лицето на Ърно се сгърчи. Червените петна по бузите му запламтяха още по-ярко. Вдигна ръката с цигарата, вдигна я бавно и захвърли димящия фас в лицето на Малъри. Малъри отмести леко глава и фасът прелетя над рамото му.

На слабото му студено лице не се изписаха никакви емоции.

— Внимавай, боклук непотребен — предупреди го той с безизразен, сякаш чужд глас. — За такова нещо може да пострадаш.

Ърно се засмя със същия метален, напрегнат смях.

— Изнудвачите не стрелят, скъпи — озъби се той. — Нали?

— Разкарай се, жабар мръсен!

Думите, студеният подигравателен тон вбесиха Ърно. Дясната му ръка се стрелна нагоре като атакуваща змия и за част от секундата извади пистолета от кобура под мишницата. След това застина неподвижно, вперил огнен поглед в Малъри. Малъри се наведе леко напред, хвана ръба на масата и запъна пръсти от долната му страна. В ъгълчетата на устните му затрептя мрачна усмивка.

Чернокосата жена нададе приглушен писък. Капчица кръв не остана по лицето на Ърно, страните му хлътнаха.

— Добре, скъпи — изсъска той бесен. — Да вървим навън. Хайде пред мен!

Един от отегчените мъже, седнали през три маси, мръдна неочаквано. Незначителното движение привлече вниманието на Ърно. Отмести поглед за части от секундата. Точно в този миг масата хвръкна към корема му и го събори на пода.

Масата беше лека, но Малъри — не. Чу се трясък. Издрънчаха чинии, нещо сребърно — също. Ърно лежеше проснат на земята, масата бе паднала на бедрата му. Пистолетът му бе на трийсетина сантиметра от сгърчените му пръсти. Лицето му също се бе сгърчило.

За миг изглеждаше, сякаш сцената бе залята с разтопено стъкло и никога няма да се промени. Тогава чернокосата отново изпищя, този път по-силно. И изведнъж вцепенението бе пометено като от вихър. Хората наскачаха. Двама келнери вдигнаха високо ръце и заломотиха безспир на шумен неаполитански.

Потен преуморен помощник-келнер настръхна, готов за действие — явно страхът му от оберкелнера бе по-голям от страха от внезапна смърт. Пълничък червендалест мъж с рижаворуса коса бързо се спусна по стълбите, размахал купчина менюта.

Ърно отхвърли масата от краката си, надигна се на колене и сграбчи пистолета. Извъртя се, ръсейки ругатни, но Малъри — единственият запазил спокойствие в центъра на неразборията — се наведе и заби юмрук в крехката челюст на мъжа.

Погледът на Ърно се изпразни и той рухна като непълен чувал с пясък.

Малъри внимателно се вгледа в него за секунда-две. После вдигна табакерата си от пода. В нея имаше още две цигари. Пъхна една между устните си и прибра табакерата. Извади няколко банкноти от джоба на панталона си, сгъна ги по дължина и мушна с тях гърдите на най-близкия келнер.

Тръгна, без да бърза, към петте стъпала с яркия червен килим и оттам към изхода.

Мъжът с дебелия врат отвори предпазливо едно око. Пияната жена с мъка се изправи и се изкикоти, осенена от вдъхновение. Вдигна купата с лед с отрупаните си с бижута слаби ръце и я изсипа върху корема на Ърно с неочаквана точност.