Стивън Бруст
Текла (3)

1.

„1 бр. сива плетена памучна риза: махнете винено петно от д/н ръкав…“

Зяпах през прозореца към улици, които не можех да видя, и си мислех за замъци. Нощ беше и си бях у дома, и макар да нямах нищо против това, че си седя в апартамент с изглед към улици, които не мога да видя, си мислех, че бих предпочел да си седя в замък с изглед към двор, който не мога да видя.

Жена ми Коути седеше до мен, притворила очи, и мислеше за едно или друго. Отпих от чашата червено вино, което беше прекалено сладко. Горе на високия бюфет беше кацнал Лойош, моят познайник-джерег. До него клечеше Роуца, самката му. Обичайната семейна картинка.

Окашлях се и рекох:

— Миналата неделя ходих на оракул.

Тя се обърна и ме изгледа.

— Ти? При оракул? Какво му става на този свят? И защо?

Отговорих на последния й въпрос.

— Да разбера какво ще стане, ако ги взема всички тия пари и ги вкарам в бизнеса.

— Аха! Пак това. Предполагам, че ти е казал нещо неясно и загадъчно от сорта, че ако опиташ, до една неделя ще умреш.

— Не съвсем. — Разказах й за посещението. Лицето й изгуби заядливото си изражение. Харесва ми заядливото й изражение. Но то пък повечето й изражения ми харесват.

— И как го тълкуваш? — попита тя, след като свърших.

— Де да знам. Май го приемаш по-сериозно от мен. Ти как го тълкуваш?

Тя захапа замислено долната си устна. Някъде в този момент Лойош и Роуца напуснаха бюфета и прелетяха до хола, в малката ниша, заделена за интимния им кът. Това ми подсказа някои идеи, които набързо зарязах, защото не обичам действията ми да се подсказват от разни летящи влечуги.

Най-сетне Коути каза:

— Не знам, Владимир. Ще трябва да изчакаме и да видим.

— Мда. Поредният повод за притеснения. Сякаш си ги нямаме достатъчно.

В този момент се чу тропот, сякаш някой удари с тъп предмет по вратата. Двамата с Коути скочихме почти едновременно, аз с кама в ръката, тя — с две. Чашата, която държах, падна на пода и изтръсках капките от дланта си. Тропането се повтори, Лойош изхвърча от нишата и кацна на рамото ми, с мрънкащата Роуца зад него. Понечих да му кажа да я накара да млъкне, но Лойош май се сети сам, защото тя набързо се укроти. Знаех, че това не можеше да е джерегско нападение, защото организацията не те притеснява вкъщи, но си имах предостатъчно врагове и извън дома Джерег.

Пристъпихме към вратата. Застанах откъм отварящата се страна, а Коути — точно срещу нея. Вдишах дълбоко, издишах и хванах дръжката на бравата. Лойош се стегна. Коути кимна. От другата страна се чу глас:

— Ей? Има ли някой?

Спрях.

Коути се навъси и извика колебливо:

— Грегъри?

Гласът отвърна:

— Да. Коути, ти ли си?

— Да — отвърна тя.

— Какво по… — почнах аз.

— Всичко е наред — прекъсна ме тя, но неуверено, и не прибра камите.

Примигах два пъти. И съобразих, че „Грегъри“ е източняшко име. Източняшки обичай е да потропаш с юмрук на нечия врата, за да съобщиш, че си дошъл.

— Аха — рекох. Поотпуснах се малко и извиках: — Влизай.

Мъж, човек като мен, понечи да влезе, видя ни и спря. Дребен, на средна възраст, полуплешив и шашнат. Предполагам, че всеки ще се шашне, като прекрачи нечий праг и види срещу себе си три ножа, ако не е свикнал.

Усмихнах се.

— Влизай, Грегъри — подканих госта, без да махам камата от гърдите му. — Ще пийнем ли?

— Владимир — каза Коути, усетила, предполагам, нервността в гласа ми.

Грегъри не помръдна и не отвърна нищо.

„Всичко е наред, Владимир“, каза ми псионично Коути.

„Наред с кого?“, попитах, но прибрах ножа и се отдръпнах. Грегъри пристъпи вътре малко боязливо, но без да се държи съвсем грубо, предвид обстоятелствата.

„Тоя не ми харесва, шефе“, заяви Лойош.

„Тъй ли? Защо?“

„Източняк е. Трябва да е с брада“.

Не отговорих, защото донякъде бях съгласен с него; космите по лицето са едно от нещата, които ни отличават от драгарите, поради което си пускам мустаци. По едно време се опитах и брада да си пусна, но на втората неделя Коути ме заплаши, че ще я обръсне с ръждива кама.

Показах на Грегъри една възглавница на пода, той седна и прецених, че по-скоро е почнал да плешивее преждевременно, а не че е на средна възраст. Коути, също прибрала оръжията си, седна на канапето. Донесох бутилка вино и напълних по чаша. Грегъри кимна благодарно и отпи. Седнах до Коути.

— Така. Е, кой си ти?

— Влад… — започна Коути. После въздъхна. — Владимир, това е Грегъри. Грегъри: моят съпруг, баронет Талтош.

Стори ми се, че видях как устната му леко се кривна, докато тя изричаше титлата ми, и ми стана още по-несимпатичен. Аз мога да се подсмихвам на джерегските титли; това обаче не значи, че всеки може да се подсмихва на моята.

— Добре — казах. — Вече всички тук се познаваме. Е, сега ми кажи кой си и защо се опитваше да събориш вратата ми с юмруци?

Очите му примигаха от Лойош, кацнал на дясното ми рамо, към лицето ми и по кройката на дрехите ми. Имах чувството, че ме оглеждат като стока за продан. Това никак не оправи настроението ми. Погледнах Коути. Хапеше устна. Досещаше се, че се изнервям.

— Владимир — каза тя.

— Мм?

— Грегъри ми е приятел. Запознахме се, докато гостувах на дядо ти преди няколко недели.

— Продължавай.

Тя помръдна неловко.

— Има много за разказване. Но първо искам да разбера за какво е дошъл.

„Да изляза ли да се поразходя?“

„Глупости. Но благодаря, че попита. Имаш целувка“.

Погледнах Грегъри и зачаках. Той рече:

— На кой въпрос искате да отговоря първо?

— Защо нямаш брада.

— Какво?

Лойош се изсмя със съсък.

— Все едно — казах. — Кажи, какво търсиш тук?

Той запремества очи от Коути към мен. Накрая спря погледа си на Коути и каза:

— Снощи убиха Франц.

Погледнах жена си да видя дали новината ще й подейства. Очите й се бяха разширили леко. Замълчах. След няколко дъха Коути каза:

— Разкажи ми.

Грегъри намери кураж да погледне многозначително към мен. Което едва не го уби. Но изглежда, все пак реши, че не съм опасен, и заговори:

— Стоеше пред вратата на салона и проверяваше влизащите, и някой просто отишъл до него и му прерязал гърлото. Чух шума и изтичах, но докато стигна, онзи беше изчезнал.

— Някой видял ли го е?

— Не добре. Но бил драгар. Те всички… вие… все едно де. Облечен в черно и сиво.

— Много професионално — отбелязах, а Грегъри ме изгледа така, както никога не бива да поглеждате някого, освен ако не сте опрели нож в гърлото му. Тези неща ставаха все по-трудни за подминаване.

Коути бързо ме погледна и стана.

— Добре, Грегъри. Ще поговорим по-късно.

Той я погледна стъписан и отвори уста да каже нещо, но тя го сряза с онзи поглед, който ми хвърля, щом прекаля с някоя шега, и го отведе до вратата. Не станах.

— Е — рекох, щом тя се върна. — Разказвай.

Тя ме изгледа за миг, сякаш ме виждаше за първи път. Проявих благоразумие и замълчах. След малко каза:

— Да се поразходим.

 

 

Никога не бях изпитвал толкова силни и противоречиви чувства, както докато се връщахме от разходката. Никой, включително и Лойош, не беше проговорил през последните десет минути, след като изчерпах саркастичните си въпроси и с това премахнах необходимостта Коути да ми отвръща с късите си язвителни отговори. Лойош ритмично стискаше ноктите си в дясното ми рамо, а аз го усещах подсъзнателно и бях доволен от това. Роуца, която понякога лети над главите ни, понякога почива на другото ми рамо, а понякога каца на рамото на Коути, този път правеше последното. Въздухът на Адриланка беше режещ и безкрайните светлини на града плетяха сенки в краката ни. Стигнахме до вкъщи и отворих вратата.

Съблякохме се и си легнахме. Проговаряхме си само ако потрябва и едносрично. Дълго лежах буден; стараех се да се въртя колкото се може по-малко, за да не разбере Коути, че съм буден. За нея не знам, но и тя не мърдаше много.

На заранта тя стана преди мен и изпече, смля и свари клавата. Сипах си паница, изпих я и отидох в кантората. Лойош беше с мен, Роуца остана. Откъм морето се беше спуснала студена тежка мъгла, почти без вятър — така нареченото „време на убиеца“, пълна глупост впрочем. Поздравих Крейгар и Мелестав и седнах, за да се отдам на мрачни мисли и окаяни чувства.

„Събуждай се, шефе“.

„Защо?“

„Защото трябва да свършиш някои неща“.

„Какви например?“

„Например да разбереш кой е светнал източняка“.

Помислих за миг. Ако сте решили да си имате познайник, не върви да го пренебрегвате.

„Добре, защо?“

Той не отвърна нищо, но след малко спомените започнаха да ми се редят в главата. Коути, както я бях видял в Дзур планина, след като ме беше убила (то си е цяла история, но все едно); Коути, прегърнала ме, след като друг се опита да ме убие; Коути, опряла нож в гърлото на Мороулан — обяснява му какво ще му се случи, докато аз лежа парализиран и безпомощен; лицето на Коути, когато я любих първия път. Странни спомени при това — с чувствата ми в съответния момент, пресети през мозъка на едно влечуго, който е свързан с моя.

„Престани, Лойош“.

„Ти попита“.

Въздъхнах. „Сигурно е така. Но защо е трябвало да се замесва в нещо такова? Защо?!“

„Защо не я попиташ?“

„Попитах я. Тя не ми отговори“.

„Щеше да ти отговори, ако не беше толкова…“

„Не искам съвети за брака си от един джерег, Вийра проклета… Не, всъщност искам, нали? Добре. Ти как би постъпил?“

„Мм… Бих й казал, че ако имам две умрели текли, ще дам едната на нея“.

„И от тебе една помощ…“

— Мелестав! — ревнах. — Прати Крейгар тук.

Крейгар е от тези хора, които просто по природа са незабележими. Можеш да седнеш на стол и да го потърсиш с поглед, без да разбереш, че си седнал в скута му. Затова се съсредоточих върху вратата и успях да го забележа как влиза.

— Какво има, Влад?

— Разтвори си ума, човече. Трябва да ти предам едно лице.

— Добре.

Направи го и аз се съсредоточих върху Баджинок — онзи, с когото бях говорил преди няколко дни, който ми предложи „работа“, която щяла да е „точно в моя стил“. Можеше ли да е имал предвид източняк? Мда, може би. Нямаше откъде да знае, че премахването на един източняк щеше да отнеме преди всичко целия смисъл на това, че бях станал убиец.

А дали щеше? Нещо гадно в ума ми ме накара да си спомня един разговор, който бях имал с Алийра, но предпочетох да не се задълбочавам.

— Познаваш ли го? — попитах Крейгар. — За кого работи?

— Да. За Херт.

— Аха.

— Аха?

— Херт държи целия южен район.

— Където живеят източняците.

— Точно така. Наскоро е бил убит източняк. От един от нас.

„Един от нас? — попита Лойош. — Кои са нашите?“

„Добър въпрос. Ще помисля“.

— Какво общо има това с нас? — попита Крейгар, въвеждайки друго значение на „нас“, само за да обърка нас. Извинете.

— Все още не знам, но… Портата на смъртта, знам, разбира се. Все още не съм готов да ти разправям за това. Можеш ли да ми уредиш среща с Херт?

Той почука с пръсти по облегалката на стола и ме изгледа въпросително. Не ми беше навик да го оставям на тъмно в такива неща, но накрая той каза: „Добре“ и излезе.

Извадих една кама и започнах да си я премятам. След малко казах на Лойош:

„Все пак можеше да ми го каже“.

„Тя се опита. Ти не прояви интерес да го обсъждате“.

„Можеше да се опита по-настоятелно“.

„Нямаше да трябва, ако не беше станало това. И животът си е неин. Щом иска да прекара половината от него в източняшкото гето, да разбужда тълпата, това си е…“

„Не ми прилича много на «разбуждане на тълпата»“.

„Аха“ — каза Лойош.

Което показва колко е добре да се опитваш да наддумаш познайника си.

 

 

Бих предпочел да прескоча следващите два дни, но след като трябваше да ги преживея, ще се примирите с бегла скица. В продължение на цели два дни двамата с Коути почти дума не си разменихме. Аз бях бесен, че не ми беше казала за тази група източняци, тя беше бясна, че аз съм бесен. Веднъж-дваж понечих да кажа нещо от сорта на: „Ако беше ми…“ и го преглъщах. Забелязвах, че ме поглежда с надежда, но го забелязвах прекалено късно и се изнизвах от стаята. Веднъж-дваж тя понечваше да каже нещо като: „Нима изобщо не те инте…“ и спираше. Лойош, благословена да е душицата му, си мълча. Има някои неща, в които и познайникът ти не може да помогне да се оправиш.

Но е адска мъка да изтърпиш такова нещо с дни. Оставя белези.

Херт се съгласи да се срещнем в едно мое заведение, „Терасата“. Оказа се дребен драгар, само с половин глава по-висок от мен, с навик да свежда поглед свенливо едва ли не. Дойде с двама охранители. Аз също си имах двама, един с прякора Пръчките, щото биеше хората с тях, и един, на когото викаха Светулката, чиито очи светваха в най-странни моменти. Охранителите си намериха удобни позиции да свършат онова, за което им се плаща.

Херт прие предложението ми и си поръча пиперените наденички, които е по-добре да се опитат, вместо да ви ги описвам.

Докато довършвахме източняшкия десерт с палачинки (които всъщност не би трябвало да правят никъде, освен в „При Валабар“, но и тези ставаха), Херт каза:

— Е, какво мога да направя за вас?

— Имам проблем — отвърнах.

Той кимна и сведе очи, сякаш искаше да каже: „О, как може един дребосък като мен да помогне на такъв като теб?“

Продължих:

— Преди няколко дни е бил убит източняк, от професионал. Случило се е във вашия район, та се чудех дали вие, примерно, бихте могли да ми поразкажете как е станало и защо.

Значи, на въпрос като този има няколко възможни отговора. Можеше да ми обясни каквото там знае по случая, можеше да ми се усмихне и да заяви, че не е в течение, можеше да ме попита защо ме интересува. Но вместо всичко това той ме изгледа, стана и каза:

— Благодаря за вечерята; ще се видим отново, може би. — И си тръгна.

Поседях, докато си изпия клавата. „Как си обясняваш това, Лойош?“

„Не знам, шефе. Странно, че не те попита защо искаш да го разбереш. А ако знае, защо изобщо се съгласи да вечеря с теб?“

„Правилно“, отвърнах наум.

Подписах сметката и излязох, с Пръчките и Светулката пред мен. Щом стигнахме до кантората, ги освободих. Беше късна вечер и обикновено по това време приключвах, но точно в момента не ми се връщаше много вкъщи. Смених оръжията, просто за да убия времето. Подмяната на оръжията е нещо, което правя на всеки два-три дни, тъй че никое да не се задържа по тялото ми достатъчно дълго, за да улови от аурата ми. Драгарското магьосничество не може да засича аури, но източняшкото вещерство може и ако Империята някой ден реши да наеме вещер…

„Аз съм идиот, Лойош“.

„Уф, шефе. И аз“.

Приключих със смяната на оръжията и бързо се прибрах вкъщи.

— Коути! — ревнах.

Беше в трапезарията и чешеше Роуца по брадичката. Роуца скочи и се разлетя из стаята с Лойош — сигурно му разправяше как е минал денят й. Коути стана и ме погледна озадачено. Носеше панталонки в джерегско сиво, лепнали плътно по бедрата й, и сив елек с черно везмо. Погледна ме с леко питащо изражение, килнала глава на една страна и с вдигнати вежди на съвършеното си лице, обкръжено от магьосническочерна коса. Усетих как пулсът ми се учести по начин, за който се бях боял, че никога повече няма да усетя.

— Да? — каза тя.

— Обичам те.

Тя притвори очи и ги отвори отново, без да каже нищо. Попитах:

— Имаш ли оръжието?

— Оръжие ли?

— Източняка, дето са го убили. Оръжието оставено ли е там?

— Ами… Предполагам, че някой го е прибрал.

— Намери го.

— Защо?

— Съмнявам се, че въпросното лице знае за вещерството. Обзалагам се, че мога да засека аура.

Очите й се ококориха и тя кимна.

— Ще го намеря — каза и посегна да си вземе наметалото.

— Да дойда ли с теб?

— Не, не мисля… — След което добави: — Разбира се, защо не?

Лойош кацна на рамото ми, Роуца — на нейното, слязохме по стълбите и излязохме в нощта на Адриланка. В някои отношения беше по-добре, но тя не хвана ръката ми.

Почва да ви потиска ли? Хе. Добре. Мен ме потискаше. Много по-лесно е да се оправиш с някой, когото трябва само да убиеш. След като излязохме от района ми и започнахме да прекосяваме по-опасни квартали, се надявах някой да ми скочи, за да си изкарам на него това, което изпитвах.

Стъпките ни отекваха в леко различни ритми, сливаха се понякога в един и после се разпадаха. От време на време се опитвах да сменя стъпката, за да се изравнят, но не се получаваше много. Походките ни бяха обичайният компромис, наложил се отдавна, между по-късите й стъпки, с които й беше по-удобно, и моите по-дълги. Не си говорехме.

Източняшкия район го познаваш най-напред по миризмите. През деня целият квартал се е отпуснал в небрежна леност с откритите кафенета, а готварските миризми се различават от всичко, което имат драгарите. Много рано заранта заработват пекарните; уханието на пресен източняшки хляб се точи навън като пипала и постепенно надмогва нощните миризми. Но нощните миризми, когато кафетата са затворени, а пекарните още не са отворили, са миризмите на гниеща храна и човешки и животински изпражнения. Нощем вятърът духа през района към морето и преобладаващият лъх е от кланиците северозападно от града. Сякаш само нощем истинските цветове на зоната, да забъркаме метафора, излизат на повърхността.

Нощно време постройките са почти невидими. Единствената светлина струи от малкото прозорци, където горят лампи и свещи, тъй че видът на околните сгради остава скрит за погледа ти, но в същото време улиците са толкова тесни, че понякога едва остава място да се промушиш между сградите. Има места, където вратите на две противоположни постройки не могат да се отварят едновременно. Понякога имаш чувството, че се движиш през пещера или в джунгла, а ботушите ти газят по-често в боклук, отколкото по здраво утъпканата улична пръст.

Странно е да се връща човек тук. От една страна, го мразя. Всичко, което съм правил, е било, за да се измъкна оттук. Но от друга страна, когато съм обкръжен от източняци, чувствам как напрежението неусетно се изцежда от мен. И тогава отново ме спохожда мисълта, че за един драгар аз просто съм друг.

Навлязохме в източняшкия район на града след полунощ. Единствените будни хора по това време са уличните бродяги и тези, които дебнат да пребият уличните бродяги. И двете групи ни отбягваха, отдавайки ни уважението, дължимо към всеки, който върви, все едно че стои мнооого над всички опасности в един опасен район. Ще излъжа, ако кажа, че не бях доволен, като го забелязах.

Стигнахме до едно място, в което Коути знаеше как се влиза. „Вратата“ беше само рамка, закрита със завеса. Вътре не можех да видя нищичко, но останах с чувството, че е някакъв тесен коридор. Вонеше. Коути извика:

— Здрасти.

Чу се някакво шумолене и един глас попита колебливо:

— Кой е?

— Коути.

Тежко дишане, още шумолене, още няколко мърморещи гласа, после изчатка кремък, светна искра и се запали свещ. За миг примижах. Бяхме застанали пред друг вход, на който и завеса нямаше. Вътрешността на стаята побираше няколко тела, които се бяха разшавали. За моя изненада стаята се оказа, доколкото можех да преценя на светлината на единствената свещ, чиста и неразхвърляна, като се изключеха няколкото загърнати в одеяла купчини. Имаше маса и няколко стола. От кръглото лице зад свещта към нас се взираха две тъмни като мъниста очи. Лицето принадлежеше на нисък и много дебел източняк в светъл халат. Очите се спряха на мен, пробягаха към Лойош, към Коути и Роуца, после отново се върнаха върху мен.

— Влезте — покани ни той. — Седнете.

Влязохме, а той обиколи из стаята да запали още няколко свещи. Седнах на един стол с възглавничка и преброих общо четирима души по пода. След като се надигнаха, видях, че едната е възпълна жена с посивяла коса, другата е по-млада жена, третият е старият ми приятел Грегъри, а четвъртият е драгар, което ме изненада. Огледах чертите му да преценя кой е домът му и след като установих, че е текла, не знаех дали трябва да съм по-малко изненадан, или повече.

Коути се разположи до мен. Кимна на всички присъстващи и каза:

— Това е мъжът ми, Владимир. — После посочи дебелия, който ни посрещна, и каза: — Това е Кели. — Разменихме си кимвания. По-старата жена се казваше Наталия, по-младата беше Шерил, а теклата беше Пареш. Коути не предложи фамилни имена за хората, пък и аз не настоях. Изломотихме си по едно „здрасти“.

— Кели, при нас ли е ножът, дето го намерихте до Франц? — попита Коути.

Кели кимна.

— Чакай малко — рече Грегъри. — Не съм споменавал, че до трупа е намиран нож.

— Не беше нужно — казах. — Спомена, че го е направил джерег.

Той ми отвърна с кисела гримаса.

„Може ли да го изям, шефе?“

„Млъкни, Лойош. Може би по-късно“.

Кели ме изгледа — закова ме с присвитите си очи, сякаш искаше да проникне през черепа ми. Поне така го почувствах. Обърна се към Коути и рече:

— Защо ти трябва?

— Владимир смята, че по оръжието може да намери убиеца.

— И после? — обърна се Кели към мен.

Свих рамене.

— После разбираме за кого е работил.

Наталия, от другия край на стаята, попита:

— Има ли значение за кого е работил?

Отново свих рамене.

— За мен — не. Предполагам, че за вас може да има.

Кели ме зяпна отново с малките си свински очички и с изненада открих, че това ме притеснява. После кимна леко, сякаш на себе си, излезе за малко от стаята и се върна с един нож, увит в парче плат, сигурно от някой съдран чаршаф. Връчи парцала с ножа на Коути. Кимнах и рекох:

— Ще се видим пак.

Тръгнахме към вратата. Теклата, Пареш, който стоеше до изхода, се отмести да ни направи път, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Странното беше, че това ми се стори важно.

Все още оставаха няколко часа до изгрев слънце. Докато се връщахме към нашата част на града, казах:

— Значи това са хората, които се канят да съборят Империята?

Коути махна с лявата си ръка, в която държеше вързопа.

— Някой смята така.

Примигах.

— Мда. Сигурно.

Вонята на източняшкия квартал сякаш се задържа много по-надалече, докато се приберем.