Стивън Бруст
Текла (16)

14.

„…изчеткайте от пърхот…“

До вкъщи ме придружи пълен ескорт бодигардове. Оставиха ме точно пред вратата и след като прекрачих прага, усетих как напрежението, което бях натрупал, неусетно се изцежда от мен. Виждате ли, докато кантората ми е защитена добре, според неписания закон на джерег домът на човек е абсолютно неприкосновен. Защо ли? Не знам. Може би по същата причина, поради която са неприкосновени храмовете — просто за да има едно място, където да се чувстваш в безопасност, независимо от всичко, и по този начин всеки е уязвим за атака. Може би това е другата причина. Не знам. Но никога не съм чувал този обичай да е бил нарушаван.

Разбира се, никога не бях чувал и да се краде от джерег, докато не се случи, но човек все пак трябва да се издържа с нещо.

Нали?

Все едно, бях си вкъщи, в пълна безопасност, и Коути беше в дневната, четеше си таблоида. Сърцето ми подскочи, но се овладях и се усмихнах.

— Рано сме си у дома.

Тя вдигна глава, но не се усмихна.

— Копеле такова!

Зад думите й определено имаше чувство. Усетих как лицето ми пламна, а в стомаха ме жегна и болката плъзна по цялото тяло. Не че не знаех, че ще се сети какво правя или че не бях знаел каква щеше да е реакцията й, тъй че защо трябваше да се стъписвам така, след като направи точно това, което очаквах? Преглътнах и казах:

— Коути…

— Не помисли ли, че ще го разбера? Да биеш хората на Херт и да хвърляш вината на нас?

— Не, знаех го.

— Е?

— Действам по план.

— План — повтори тя с пълно презрение.

— Правя каквото трябва.

Изгледа ме полуозъбено, полунавъсено.

— Правел каквото трябвало. — С тон, все едно обсъждаше половите навици на текла.

— Да.

— Правиш всичко, за да унищожиш единствените хора, които…

— Единствените хора, заради които можеш да изгубиш живота си? Да. И за какво?

— За един по-добър живот за…

— О, я престани. Твоите типове са толкова задръстени с великите си идеали, че така и не могат да разберат, че на този свят има хора. Хора, които не могат да бъдат стъпкани без причина. Индивиди. Като се почне с теб и мен. Ето ни сега, на ръба сме на — и аз не знам какво, — заради тези велики спасители на човечеството, а единственото, което можеш да видиш ти, е това, което става с тях. Сляпа си за това, което става с нас. Освен ако вече изобщо не те интересува. И не ти ли подсказва това, че с тях нещо не е наред?

Тя се изсмя, с омерзение.

— Нещо не е наред с тях? Това ли ти е заключението? Нещо не е наред с движението?

— Да. Това ми е заключението.

Тя изкриви уста и каза:

— И очакваш да го купя това?

— Какво значи „да го купя“?

— Значи, че тая стока не можеш да я продадеш.

— А какво трябва да продавам?

— Можеш да продаваш каквото си щеш, все ми е едно.

— Коути, говориш несвързано. Какво…

— О, я млъкни! Копеле такова.

Никога досега не ме беше наричала с такива думи. Странно, колко силно ме жегна.

За първи път от толкова време изпитах гняв към нея. Стоях и я гледах, краката ми сякаш се бяха сраснали с пода, лицето ми беше замръзнало. Студеният прилив на гнева отначало дори ме зарадва. Тя стоеше срещу мен, гледаше ме с яд (не бях забелязал дори, че е станала) и това само го усили. В ушите ми бучеше и ме споходи мисълта, някъде много отдалече, че отново съм престанал да се владея.

Пристъпих към нея, очите й се разшириха и тя отстъпи половин крачка. Не знам какво щеше да стане, ако не го беше направила, но се оказа достатъчно, за да се овладея, да се обърна и да изляза.

„Шефе, не навън!“

Не му отвърнах. Всъщност думите му не проникнаха в мозъка ми, докато хладният вечерен вятър не ме удари в лицето. Чак тогава осъзнах, че се излагам на опасност. След това помислих да се телепортирам до Черен замък, но знаех, че при това състояние на духа телепортът няма да се получи. От друга страна, ако ме нападнеха, щеше да пасне много добре на настроението ми.

Закрачих, като се стараех да се овладея колкото мога, но не беше много. После си спомних за последния път, когато се бях развихрил из града, без да ме интересува кой ще ме види, от което ме полазиха ледени тръпки, а те ме поохладиха и станах по-предпазлив.

Малко по-предпазлив.

Трябва да приема, че Вийра, моята богиня-демон, е бдяла над мен онази нощ. Херт сигурно бе пуснал Квайш и всички останали да ме търсят, но не бях нападнат. Профучах из района покрай затворените дюкяни, покрай кантората ми с още светещите прозорци, пресъхналия фонтан на Малаковия кръг, и никой не ме заплаши. На Малаковия кръг спрях за малко и седнах на ръба на порутения фонтан. Лойош се озърташе нервно, очаквайки нападение, но сякаш това нямаше нищо общо с мен.

Докато си седях там, пред очите ми започнаха да изплуват лица. Коути ме гледаше с жал, все едно че съм хванал чума и съм пътник. Дядо ми ме гледаше строго, но с обич. Един стар приятел, Нийлар, ме гледаше кротко. И Франц се появи, странно защо. Той пък ме гледаше обвинително. Смешна работа. Той пък какво ме интересуваше? Докато беше жив, изобщо не го бях познавал, а това, което научих за него след смъртта му, ми подсказваше, че нямаме нищо общо. Като оставим настрана уникалните обстоятелства около срещата ни, наистина не можеше да има нищо общо с мен.

Защо подсъзнанието реши да ми го показва?

Познавах много драгари, които като че ли смятаха, че теклите са текли, защото просто такива са нещата, и че каквото и да става с тях, си е съвсем в реда на нещата, и че ако искат да живеят по-добре — тяхна си работа. Това бяха Господарите на земята, на тях им харесваше това, което са, те си го заслужаваха и никой друг, и толкова. Добре. Тази позиция можех да разбера. Нямаше нищо общо с това как стояха нещата за теклите, но беше много логично от гледна точка на това как стояха нещата за драконите.

Познавах и няколко драгари, които оплакваха гръмко жалката участ на теклите, както и на източняците, и даваха пари за благотворителност за бедните и бездомните. Повечето бяха доста богати и понякога се чудех защо ги презирам. Но винаги имах усещането, че те тайно презират тези, на които помагат, и са толкова обременени от чувство за вина, че сами се заблуждават за това как стоят нещата, за да се убедят, че вършат нещо добро, че много са загрижени, видите ли.

А освен това съществуваха Кели и хората му; толкова затънали в идеала си да спасят света, че не ги интересуваше никой и нищо, освен идейките, които кръжаха из малките им главички. Напълно безскрупулни, и то в името на човечността.

Ето това бяха трите групи, които виждах около себе си, и тогава ми хрумна, докато си представях Франц с физиономията на сълзлива искреност, както сълзи гнойта от забрала рана, че трябва да реша в коя от трите се намествам.

Е, със сигурност не беше третата група. Можех да убивам само индивиди, не и цели общества. Имам високо мнение за собствените си способности, но не е чак толкова високо, че да съм готов да унищожа цяло общество по силата на едно мнение, нито да съм готов да хвърля на заколение хиляди хора в случай, че съм сбъркал. Когато някой почне да ми пречи в живота — случвало се е преди, ще се случва и в бъдеще — го приемах лично. Не бях готов да го вменявам във вина на нещо толкова мъгляво като едно „общество“ и да се опитвам да вдигам населението, за да ми го унищожи. Приемах го, каквото е: някой ми се бърка в живота и трябва да се оправя с него с помощта на една чиста, обикновена кама. Не, място в групата на Кели за мен нямаше.

Втората група? Не. Каквото имах, си го бях спечелил сам и нямаше да позволя на никого да ме кара да се чувствам гузен от това, дори той да е Франц, който глупавото ми подсъзнание пробутваше в безплодното си усилие да ме измъчи. Тези, които затъваха в чувство за вина, каквото не заслужават, не заслужаваха нещо по-добро от това, което даваха.

Бил съм от първата група и може би все още бях, но сега идеята не ми хареса. Тъкмо те бяха хората, които мразех от толкова отдавна. Не драгарите въобще, а онези от тях, които господарстват над всички нас, останалите, и размахват богатство, култура и възпитание като тояга, с която ще ни набият. Тъкмо те бяха моите врагове, нищо, че бях прекарал по-голямата част от живота си, без да го съзнавам. Тъкмо те бяха онези, на които исках да покажа, че мога да се появя ей така отникъде и да направя нещо за себе си. И колко изненадани бяха, когато го направих!

И въпреки това не можех, дори и сега, да се смятам за един от тях. Може би бях, но не можех да се насиля да го повярвам. Само веднъж в живота си се бях мразил искрено, и то беше, когато Херт ме пречупи и ме накара да проумея факта, че животът е нещо повече от волята да успееш; че понякога, колкото и упорито да се старае човек, има неща, в което просто не може да успее, защото силите около него са по-силни от самия него. Това беше единственият път, когато съм се мразил. Да се поставя в първата група означаваше да се намразя отново, а не можех да го направя.

И тогава къде ме оставяше всичко това? Навсякъде и никъде. Отвън, гледащ навътре. Неспособен да помага, неспособен да пречи; коментатор на театъра на живота.

Вярвах ли си го? Замислих се, но отговор не дойде. От друга страна, определено въздействах на Кели. На Херт също, между другото. Това може би трябваше да ми стига. Забелязах, че въздухът е станал леден, и осъзнах, че вече съм по-спокоен и би трябвало да си намеря някое по-безопасно местенце.

Тъй като вече бях на Малаковия кръг, се отбих в кантората и казах „здрасти“ на няколкото души, които още работеха. Заварих вътре и Мелестав.

— Още не си се прибирал.

— Да, все по нещо извира и ако не държа нещата организирани, тия тъпаци ще прецакат всичко.

— Херт още ли се опитва да ни спипа?

— Само малко. Голямата новина е, че Империята се е раздвижила в Южна Адриланка.

— Какво?!

— Преди около час е дошла цяла рота стражи и са окупирали района все едно, че е източняшки град.

Зяпнах го.

— Някой пострадал ли е?

— Няколко десетки източняци са убити или ранени.

— А Кели?

— Не, от неговите не е пострадал никой. Нали се преместиха.

— Да. Какъв е поводът?

— Безредици, такива неща. Ти не очакваше ли точно това?

— Не чак толкова бързо или с толкова сила, и с толкова жертви.

— А бе, нали ги знаеш стражите. Не обичат да се разправят с източняци.

— Да. Знаеш ли новия адрес на Кели?

Той кимна и ми го надраска на един лист. Погледнах и разбрах, че мога да намеря мястото. Беше само на няколко карета от старото.

— А, между другото — каза Мелестав, — Пръчките иска да те види. Мислеше за утре, но още се мотае тук в случай, че се отбиеш тази вечер. Да го повикам ли?

— О, да. Прати го при мен.

Влязох в кабинета си и седнах. След няколко минути Пръчките влезе и каза:

— Мога ли да поговоря с теб за минута?

— Разбира се.

— Баджинок го знаеш, нали?

— Да.

— Искаше да му помогна да те прецака. Нали каза, че държиш да знаеш за тези неща.

Кимнах.

— Държа. Добре, имаш бонус.

— Благодаря.

— Кога говори с теб?

— Преди около час.

— Къде?

— В „Пламъка“.

— Кой беше с теб?

— Никой.

— Добре. Пази се.

Пръчките измърмори нещо и се изниза. Примигах. Какво ми ставаше? Нито бях стъписан, нито уплашен. Дотам ли я бях докарал, че да не ми пука? Не, пукаше ми. Дано само нищо не му се случеше. Той също така беше разпознал Квайш, а тези две неща можеха да го превърнат в доста сочна цел.

Всъщност в неустоима цел.

А защо да чакат? Преди час ли каза? Тази работа не беше от най-трудните, а Херт разполагаше с доста хора, за които рязането на гърла си беше част от професията.

Станах.

— Мелестав!

— Да, шефе?

— Пръчките излезе ли?

— Така мисля.

Изругах и затичах през сградата след него. Някакъв тънък гласец в главата ми заповтаря „прецакване“ и се зачудих. Отворих вратата и Лойош излетя пред мен. Излязох на улицата и се огледах.

Ами — и да, и не.

В смисъл, имаше прецакване, но не бях аз прецакваният. Видях Пръчките и видях тъмната фигура, приближаваща го бързо откъм гърба. Изревах:

— Пръчки!

Той се обърна, пристъпи встрани, и в този момент тъмната фигура залитна към него и се олюля. Чу се глухо тупване от тоягата на Пръчките и убиецът се срина на улицата. Чак тогава осъзнах, че съм хвърлил ножа. Отидох при тях.

Пръчките измъкна ножа от типа в краката ни, изтри го в наметалото му и ми го подаде. Накарах го да изчезне.

— Светна ли го?

Той поклати глава.

— Ще се оправи, мисля, ако се събуди преди да му е изтекла кръвта. Да го разкараме ли оттук?

— Не. Остави го така. Ще накарам Мелестав да уведоми Баджинок, че е тук, да дойдат да си почистят.

— Окей. Благодаря.

— Няма за какво. Ама внимавай, ей!

— Добре. — Той поклати глава. — Понякога се чудя защо съм в този бизнес.

— Да бе. И аз.

Върнах се вътре и дадох на Мелестав нужните указания. Не ми се стори изненадан, но пък не го бях изненадвал, откакто поканих в кабинета си Кийра Крадлата.

Седнах отново на бюрото и избих от главата си всякакви мисли за това, което правеше стражата в Южна Адриланка и моята вина за него. Не че ми беше все едно, но точно сега бях във война и ако продължавах да се разсейвам така, щях да направя грешка, а след това нямаше да мога да спася нито Коути, нито Пръчките, нито себе си, нито никого.

Трябваше да спечеля една война.

Преди известно време също се бях забъркал в една война, и то в качеството си на един от основните противници, а не като обикновен участник. Научих колко важни са информацията, нанасянето на първия удар, да държиш противника си извън равновесие и грижливо да пазиш своя район и хората си.

Херт разполагаше с по-голяма организация от мен, но тъй като аз направих тази война пълномащабна, успях да му нанеса няколко добри удара. Освен това бях напълно сигурен, че не би могъл да уязви организацията ми. Разбира се, това водеше до драстична загуба на доход, но засега беше съвсем добре, а не мислех, че ще продължи дълго. Всъщност нито имах намерение, нито очаквах тази война да свърши по обичайния начин, исках само да предизвикам Херт да излезе на открито, за да мога да го убия. Смятах да го постигна, като хвърля района му в такава каша, че да му се наложи да се намеси лично, за да закърпи нещата.

В това, впрочем, се състоеше половината от плана ми. Половината, свързана с Кели, беше по-трудна, но хранех някакви надежди. Проклетите стражи Феникс! Проклетата императрица. Проклетият лорд Хааврен. Но Кели беше нагазил в същата каша. Тоест, какъв избор му оставаше, след като всеки постъпваше така, както се очаква? И той вероятно го разбираше, ако можеше да се съди по реакцията на Коути…

Само помислих за Коути и всичките ми планове и схеми изпопадаха от връхчетата на пръстите ми, където ми бяха танцували. Видях я пред себе си само за миг и изругах наум.

„Ами поговори с нея тогава, шефе“.

„Нали току-що се опитах“.

„Не, ти спореше с нея. Какво би станало, ако й кажеш за целия си план?“

„Няма да го хареса“.

„Но може би няма да ти е толкова ядосана, колкото е сега“.

„Съмнявам се“.

„Шефе, помниш ли, че това, което те ядоса първия път, беше, че не ти каза, че се е забъркала с Кели и онези хора?“

„Мда… Добре“.

Поседях още малко, после слязох до входната врата и пуснах охраната. Поех си дълбоко дъх, прочистих ума си, привлякох от Глобуса, заплетох нишките на силата, усуках ги около себе си и ги дръпнах здраво. Залитнах ужасно и се озовах на входа пред дома ми. Облегнах се на една стена, докато ми мине гаденето.

В мига, в който пристъпих вътре, разбрах, че нещо не е наред. Лойош също го разбра. Останах до вратата, без да я затварям, и пуснах ножа да падне в дясната ми ръка. Огледах грижливо дневната, мъчейки се да разбера какво му е странното. И знаете ли, не го разбрахме. Чак след цели десет минути просто се предадохме и влязохме вътре, предпазливо все пак, с Лойош пред мен.

Не, никой не чакаше да ме убие.

Изобщо никой не ме чакаше. Отидох в спалнята и видях, че дрехите на Коути в килера ги няма. Върнах се в дневната и видях, че липсва, представете си, лантът, което бяхме забелязали двамата с Лойош при първото си влизане. Странно как стават тия работи.

Опитах се да стигна псионично до Коути, но не можах. Или съобщението ми не я интересуваше, или аз не се бях съсредоточил достатъчно, за да стигна до нея. Да, това трябваше да е, реших. Просто в момента не можех да мисля достатъчно ясно за псионични комуникации.

„Крейгар?“

„Да, Влад?“

„Да се е обаждал Ищван?“

„Още не“.

„Добре. Това е всичко“.

Мда. Това трябваше да е проблемът.

Влязох в спалнята и тръшнах вратата, преди Лойош да е влетял. Легнах в леглото — на страната на Коути — и се опитах да докарам няколко сълзи. Не можах. Накрая се успокоих и заспах.