Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Teckla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 49гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr(2008)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 1

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-505-3

История

  1. —Добавяне

11.

„…махнете петна от пот“

Малко по-късно, когато семенцата на една идея започнаха да покълват в главата ми, повиках Крейгар, но Мелестав каза, че бил излязъл. Изскърцах със зъби и продължих да мисля. Какво, зачудих се, би станало, ако аз бъда убит, а Коути не бъде? Циничната ми половина казваше, че това няма да е мой проблем. Но като оставим това, предполагах, че дядо ми и Коути ще могат да се грижат един за друг. Там, на улицата, бях забелязал някаква връзка между тях, нещо, което за малко ме беше оставило отвън. Дали щяха да се събират и да си говорят колко ужасен съм бил? А дали нямаше да умра от параноя?

Но като оставим всичко това, Коути щеше да бъде изправена пред един интересен проблем, ако Херт ме убиеше… тя самата щеше да поиска да убие Херт, но пък тя не искаше повече да бъде убиец. Или най-малкото според начина, по който ми беше говорила, бях заключил, че не иска повече да бъде убиец. От друга страна, Кели едва ли щеше да го заболи особено, ако най-големият му враг слезеше от сцената. Колко лошо, че трябваше да умра, за да го задействам. Хм.

Вяло си помислих дали не може да се измисли начин да убедя Коути, че съм мъртъв, достатъчно задълго, за да убие Херт. Появата ми след това със сигурност щеше да е много забавна. От друга страна, щеше да е много смущаващо, ако тя решеше да не го убива, и още по-смущаващо, ако Херт разбереше, че съм жив.

Все пак не беше нужно да отмятам това предположение с лека ръка. Беше по-добро от…

— Пак изглеждаш много болнав, Влад.

Не подскочих.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш, Крейгар. Нещо за Херт? — Той поклати глава. Продължих: — Добре, в момента в главата ми бръмчат две мисли. Искам да оставя едната да побръмчи още малко. Другата е да подредим нещата в дългосрочен план.

— Да му купим охраната?

Кимнах.

— Ясно — каза той. — Ще започна по това.

— Хубаво. А за убиеца?

— Художникът би трябвало да е привършил. Похвали ме, че имам много добра памет за подробностите. След като получих образа от теб, мисля, че трябва да си поласкан.

— Добре, поласкан съм. Знаеш какво да направиш с картината.

Той кимна и излезе, а аз продължих с планирането на смъртта си — или поне с мисленето за нея. Беше съвсем непрактично, но пък изкушаващо. Триумфалното завръщане изглеждаше най-добре. Разбира се, нямаше никак да е добре, ако докато се върна, Коути почнеше да се гушка с Грегъри или с някой друг.

Тази мисъл я задържах, просто за да видя колко ме притеснява. Общо взето не ме притесняваше, което донякъде ме притесни.

Лойош и Роуца задраскаха на прозореца. Прибрах камата, която си подхвърлях, в канията и ги пуснах. Застанах отстрани, просто за всеки случай. Изглеждаха малко изтощени.

„Забележителности ли разглеждахме?“

„Мда“.

„Кой спечели надбягването?“

„Защо мислиш, че сме се надбягвали, шефе?“

„Не съм казал такова нещо; само попитах кой спечели“.

„О! Тя. С едно крило преднина“.

„Хм. Нормално. Предполагам, че не сте се доближавали до Южна Адриланка, нали?“

„А бе, ходихме“.

„Така ли? А барикадите?“

„Няма ги“.

Лойош се настани на рамото ми. Казах: „Наскоро ме попита какво щях да мисля за групата на Кели, ако Коути не беше намесена“.

„Да?“

„Мислих за това. Реших, че няма значение. Тя е намесена и трябва да действам на тази основа“.

„Ясно“.

„Мисля, че знам какво трябва да направя“.

Той не отвърна нищо. Усещах как извлича от мозъка ми настроения и мисли. След малко попита… „Наистина ли смяташ, че ще умреш?“

„И да, и не. Като че ли не го вярвам сериозно. Тоест, били сме и преди в подобни ситуации, ако не и по-лоши, Мелар беше по-печен и по-хитър от Херт, и положението с него беше по-сериозно. Но не виждам как ще се измъкнем от това. Напоследък нещата ми вървяха много добре; може би на това се дължи, донякъде“.

„Знам. Е, и какво ще направиш?“

„Ще спася Коути. За другото не знам, но това поне трябва да направя“.

„Добре. Как?“

„Мога да измисля два начина. Единият е да помета Херт и може би цялата му организация, така че никой да не може да събере парчетата и да продължи“.

„Не ми се струва много вероятно“.

„И не е. Другият начин е да подредя нещата така, че Херт да няма причина да преследва Коути“.

„Това ми изглежда по-добро. Как точно смяташ да го направиш?“

„Като помета лично Кели и бандичката му“.

Лойош замълча. Доколкото можех да доловя мислите му, беше твърде стъписан, за да ми отговори. Аз самият смятах, че идеята е доста добра. След малко Лойош каза: „Но Коути…“

„Знам. Ако можеш да измислиш начин да убедя и Коути, и Херт, че съм умрял, това също ще свърши работа“.

„Нищо не ми хрумва, шефе. Но…“

„Тогава да се залавяме за работа“.

„Не ми харесва“.

„Особеното мнение е отбелязано. Да се хващаме за работа. Искам до довечера да приключим“.

„До довечера?“

„Да“.

„Добре шефе. Както кажеш“.

Взех един лист и започнах да правя скица на всичко, което помнех от къщата на Кели, като си водех бележки, когато не бях сигурен в нещо, и се опитвах да предположа къде може да се намират задните прозорци и други подобни. След това я огледах и започнах да мисля как да се справя с нещата.

И с най-развинтено въображение това не можеше да се нарече убийство. По-скоро щеше да прилича на клане. Определено трябваше да убия Кели, защото ако той оцелееше, нямаше да съм постигнал нищо. След това Пареш, защото беше магосник; след това колкото може повече от хората им. Нямаше смисъл да се опитвам да го планирам в подробности, както правех обикновено — не и след като щях да се опитам да светна петима или повече души наведнъж.

Мина ми мисълта за пожар или взрив, но я отхвърлих бързо — нямах намерение да подпалвам цяла Южна Адриланка.

Взех скицата и я огледах. Сградата със сигурност трябваше да има заден вход, а вероятно и заден вход към жилището му. Вече бях влизал доста пъти и не бях забелязал кухня, а към личния кабинет на Кели имаше два входа, така че вероятно щях да започна отзад и да продължа напред, за да съм сигурен, че никой в тази част на сградата не е буден. Тъй като в предната част на жилището всички като че ли спяха по това време, накрая щях да се озова там, да кръцна гърлото на Кели, а след това — и на Пареш. Ако наистина се окажеше, че всички спят по това време, щях да ги оправя един по един. Нямаше да ми се наложи да се притеснявам от пресъживяване, тъй като бяха източняци и нямаха пари, но при възможност все едно щях да се върна, за се погрижа. След което щях да изчезна.

Южна Адриланка утре щеше да се събуди и да разбере, че тези хора ги няма. Коути щеше да е много разстроена, но сама нямаше да може да възстанови организацията. Поне така се надявах. В тази работа бяха замесени още няколко източняци и текли, но ядрото нямаше повече да съществува, а се съмнявах, че останалите ще могат да направят нещо, което да застраши Херт.

Огледах още веднъж схемата и я унищожих. Отпуснах се в стола, затворих очи и запрехвърлях наум подробностите, за да не пропусна нещо.

 

 

Проникнах в сградата на Кели някъде между полунощ и призори. Предният вход беше само със завеса. Заобиколих отзад. Там имаше нещо като врата, но без ключалка. Много внимателно и грижливо смазах пантите и влязох. Така се озовах в задната част на сградата, в един тесен коридор извън жилището на Кели. Роуца пристъпваше нервно на дясното ми рамо. Помолих Лойош да я укроти и тя бързо се успокои.

Надникнах в коридора, но не можах да видя предната врата — или каквото и да било, впрочем. На тъмно зрението ми е много добро, но някои все пак виждат по-добре от мен.

„Има ли някой в този коридор, Лойош?“

„Никой, шефе“.

„Добре. Къде е задният вход към жилището?“

„Ето там. Ако протегнеш ръка надясно, ще го напипаш“.

Шмугнах се през завесата и се озовах вътре. Миришеше на храна, част от която ставаше сигурно и за ядене. Определено вонеше на гнили зеленчуци.

Изчаках един миг, за да чуя дишане, и рискувах с една малка магическа светлинка от върха на показалеца ми. Да, намирах се в кухня, при това по-голяма, отколкото бях очаквал. Имаше няколко шкафа, хладилен шкаф, мивка. Сниших съвсем малко светлинката, изпънах показалеца пред себе си и тръгнах към предното помещение.

Минах през стаята, където бях говорил с Кели. Беше си точно както я помнех, с изключение на няколкото нови сандъка. Върху един от тях ми блесна нещо стоманено. Погледнах по-внимателно и видях дълъг нож, в който познах смъртоносно оръжие… или на такова поне приличаше. Да, такова беше.

Тъкмо се наканих да вляза в следващата стая, библиотеката, когато усетих, че зад мен има някой. Сега, когато се опитвам да си го спомня, май точно в този момент Роуца ме стисна здраво за рамото, но Лойош не забеляза нищо. Така или иначе, реакцията ми в подобни ситуации е предопределена… обърнах се светкавично, леко извивайки се на една страна, и извадих кама изпод наметалото.

Отначало не видях нищо, но въпреки това продължавах да усещам, че в стаята има някой. След това очите ми започнаха да долавят някакво смътно очертание, сякаш пред мен имаше някаква прозрачна фигура. Не знаех какво може да означава това, но разбирах, че не е нормално. Пуснах Маготрепач да падне в ръката ми.

Фигурата стоеше неподвижно, но постепенно започна да става по-материална и тогава осъзнах, че стаята е тъмна като косата на Вийра и че не би трябвало да виждам абсолютно нищо.

„Лойош, какво виждаш?“

„Не съм сигурен, шефе“.

„Но виждаш нещо?“

„Така мисля“.

„Мда. И аз“.

Роуца се размърда неспокойно. Какво пък, не можех да я виня. След което осъзнах какво точно трябваше да виждам, и престанах да я виня.

 

 

Беше ми дадено съвсем ясно да разбера, че не съм добре дошъл, когато вървях по Пътеките на мъртвите с Алийра и посетих Залите на Съда. Там беше за душите на драгари, а не за живите тела на източняци. За да стигне там, едно тяло трябва да бъде отпратено през Пропадите на Портата на смъртта (което определено ще гарантира, че е труп, дори да не е било дотогава). След това то започва да се носи от реката, докато не се задържи на някоя издатина по брега, откъдето душата може да тръгне на път… все едно, това в момента не е важно. Ако душата се справи добре, ще стигне до Залите на Съда и освен ако някой бог не си е харесал или намразил особено съответното лице, то ще заеме мястото си в едно процъфтяващо общество на мъртъвци.

Добре, дотук чудесно.

Какво обаче може да му се случи, ако не го донесат до Пропадите на Портата на смъртта? Е, ако е бил убит например с моргантска кама, проблемът е решен. Или ако нещо там се е разбрал с любимия си бог, богът получава привилегията да постъпи както намери за добре с въпросната душа. В противен случай лицето ще се прероди. Не сте длъжни да го вярвате, разбира се, но някои скорошни преживелици ме убедиха, че това е факт.

Значи повечето от това, което знам за прераждането или превъплъщението, съм го научил от Алийра, преди да го повярвам, така че съм забравил много подробности от обясненията й. Но помня, че едно още неродено дете притежава известно мистично притегляне и ще привлече в себе си най-подходящата за него душа. Ако не се намери подходяща душа, няма да има раждане. Ако няма дете, подходящо за душата, душата чака в едно място, което некромантите наричат „Плоскостта на чакащите души“, понеже нямат много въображение. Защо душата чака там? Защото не може да го избегне. В самото място има нещо, което привлича драгарските души.

Но как стоят нещата с източняците? Ами общо взето по същия начин, доколкото мога да кажа. Стане ли въпрос за душа, няма много голяма разлика между един драгар и един източняк. Нас не ни пускат по Пътеките на мъртвите, но моргантските оръжия имат същия ефект върху нас и ние също можем да се спазарим с някой бог, стига да благоволи, и вероятно се прераждаме, ако не се получи нищо друго, или поне така твърдят, че е казал източняшкият поет-пророк Яйн Чо Лин. Всъщност според „Книгата на седемте чародеи“ Плоскостта на чакащите души ни притегля, докато чакаме, също като драгарите.

В книгата обаче се твърди, че не ни притегляла толкова силно. Защо ли? Население. На света има повече източняци, поради което има по-малко души, чакащи да идат по разни места, поради което има по-малко души, които да привличат другите. Нещо да разбрахте? Аз също не го схващам много, но това е.

Един от резултатите от това по-слабо притегляне е, че понякога някоя душа на източняк нито ще бъде преродена, нито ще отиде в Плоскостта на чакащите души. Вместо това тя просто ще се мотае наоколо.

Общо взето това е. Ако искате вярвайте, ако искате — не. Ваша работа.

Аз лично го вярвам.

Защото в момента виждах призрак.

 

 

Зяпнах го. Зяпването, изглежда, е първото нещо, което прави човек, когато види призрак. Не бях съвсем сигурен какво трябваше да е второто. Но ако изкрещях, щях да разбудя всички в жилището, а ми трябваха заспали, след като щях да ги убивам. Освен това някак не изпитах подтик. Знаех, че трябваше уж да бъда уплашен, но бях по-скоро очарован, отколкото изплашен.

Призракът продължаваше да се втвърдява. Беше малко луминесцентен, поне аз така го виждах. Излъчваше смътна синя светлина. Постепенно започнаха да се оформят чертите на лицето му. Скоро разбрах, че е източняк, след това — че е мъж. Като че ли ме гледаше — всъщност направо ме виждаше. Тъй като не исках да събудя никого в къщата, излязох от стаята и се върнах в кабинета на Кели. Отново направих светлина, добрах се до бюрото му и седнах зад него. Не знам как разбрах, че призракът ще ме последва, но точно това направих, а и той го направи.

Окашлях се, после казах:

— Ти трябва да си Франц.

— Да — каза призракът. Мога ли да кажа, че гласът му беше гробовен? Все ми е едно. Такъв беше.

— Аз съм Владимир Талтош — мъжът на Коути.

Призракът… не, дайте да си го наричаме просто Франц. Франц кимна.

— Какво правите тук? — Докато говореше, продължи да се вплътнява и гласът му стана по-нормален.

— Ами… — рекох, — това е малко трудно за обяснение. А вие какво правите тук?

Веждите му — вече ги виждах ясно — се събраха.

— И аз не съм сигурен. — Огледах го. Косата му беше светла, права и сресана изрядно. Как си реши косата един призрак? Лицето му беше приятно, но невзрачно, поведението му внушаваше честност и искреност, които съм свикнал да свързвам обикновено с търговец на подправки или с умрял лиорн. Стойката му беше малко странна, сякаш беше леко наклонен напред, а когато говорех, извръщаше леко главата си на една страна. Зачудих се дали има затруднения със слуха, или просто се напряга да улови всичко, което казвам. Изглеждаше много напрегнат слушател. Всъщност изобщо изглеждаше напрегнат. После каза: — Стоях пред заседателната зала и…

— И бяхте убит.

— Убит?

Кимнах.

Той се вторачи в мен, след това се огледа, затвори очи и въздъхна.

— Значи сега съм мъртъв? Призрак?

— Нещо такова. Трябва да чакате за прераждане, доколкото разбирам от тези неща. Предполагам, че бременните източнячки, които отговарят на обявата, са кът. Повечко търпение.

Той ме измери с поглед.

— Вие сте мъжът на Коути.

— Да.

— Казахте, че съм убит. Знам с какво се занимавате. Възможно ли е да…

— Не. По-скоро би могло, но не е. Убил ви е един тип, казва се Йереким. Много пречехте на друг тип, Херт.

— И той е поръчал да ме убият? — Франц изведнъж се усмихна. — За да се опита да ни уплаши?

— Да.

Франц се изсмя.

— Мога да предположа колко е спечелил от това. Организирали сме целия район, нали? Използвали сме моята смърт за повод за протести?

Изгледах го.

— Предположението ви е вярно. Това не ви ли притеснява?

— Да ме притеснява ли? Та ние открай време се опитваме да обединим източняците и текла срещу Империята. Защо да ме притеснява?

— Така ли? Е, изглежда, че действа.

— Хубаво. — Изражението му се промени. — Но се чудя защо съм тук.

— Какво помните?

— Не много. Просто си стоях и гърлото взе да ме сърби. После усетих, че някой ме пипна по рамото отзад. Обърнах се и коленете ми се подкосиха, и… Не знам. Помня, че после се събудих, един вид, и изпитах… безпокойство, предполагам. Преди колко време е станало?

Казах му. Очите му се разшириха.

— Чудно. Какво ли ме е върнало тук?

— Казахте, че сте изпитали безпокойство?

Той кимна.

Въздъхнах наум. Мисля, че се досещах много добре какво го е върнало, но предпочетох да не го споделям с него.

„Ей, шефе!“

„Да?“

„Това си е направо шантаво“.

„Не е. Нормално си е. Всичко си е нормално. Просто някои нормални неща са по-шантави от други нормални неща“.

„Аха, разбрах“.

— Разкажете ми какво се случи, след като умрях — каза Франц. Изпълних молбата му, като се постарах да бъда колкото се може по-откровен. Когато му казах за Шерил, лицето му стана студено и това ми напомни, че си имам работа с фанатик. Стиснах силно Маготрепача, но продължих с декламацията. Щом му казах за барикадите, очите му засияха и се зачудих дали Маготрепача изобщо ще свърши работа.

— Идеално — каза той, след като свърших разказа. — Значи сме ги накарали да побягнат.

— Ммм… да — отвърнах.

— Тогава си е заслужавало.

— Да умрете?

— Да.

— О!

— Трябва да поговоря с Пат, ако мога. Къде са останалите?

За малко да му кажа, че спят, но се овладях.

— Не съм сигурен.

Той присви очи.

— Вие сте тук сам?

— Ни най-малко — отвърнах. Лойош изсъска на рамото ми, за да подсили смисъла. Франц погледна двата джерега, но не се усмихна. Чувството му за хумор, изглежда, не беше по-голямо от това на приятелите му. Добавих: — В момента съм наблюдател, един вид.

Той се ококори.

— Присъединили сте се към нас?

— Да.

Тогава той ми се усмихна и на лицето му се изписа такава топлота, че ако не беше безтелесен, щях да го сритам.

— Коути не вярваше, че ще го направите.

— Е, да, но…

— Възбуждащо е, нали?

— Възбуждащо? Да, доста.

— Къде е последният брой?

— Какъв брой?

— На вестника.

— О! Хм… тук някъде беше.

Огледах кабинета, който още осветявах с върха на пръста си, и накрая намерих един брой. Той се опита да го вдигне, не можа, продължи да се опитва и накрая успя. След което го остави.

— Трудно ми е да го държа. Бихте ли могли да ми разгръщате страниците?

— Ъъъ… защо не?

Заобръщах му страниците и запръхтях в съгласие, щом кажеше нещо от рода на: „Не, тук му липсва хъс“ или: „Копелета такива! Как са могли да го направят?“ След малко спря да чете и ме погледна.

— Е, все пак си е струвало да умра, макар да съжалявам, че не мога да се върна. Толкова много работа има да се свърши.

Продължи да чете. Забелязах, че като че ли започна да чезне. Погледах го още малко — ефектът продължи бавно, но доловимо. Казах:

— Вижте, искам да намеря няколко души и да им кажа, че съм ви видял. Може ли да наглеждате нещата тук? Сигурен съм, че ако се вмъкне някой, ще можете да го изплашите до смърт.

Той се усмихна.

— Добре. Вършете си работата.

Кимнах и излязох, откъдето бях дошъл, през кухнята и задната врата.

„Мислех, че ще ги убиваме, шефе“.

„И аз“.

„Не можеше ли да се отървеш от призрака с Маготрепача?“

„Вероятно“.

„Добре, защо тогава…“

„Той вече беше убит веднъж, стига му“.

„Добре, но останалите?“

„Отказах се“.

„Е, идеята бездруго не ми харесваше“. Телепортирах се на една пресечка от дома си. На улицата имаше запалени лампи и светлината беше достатъчна, за да се уверя, че съм сам. Добрах се до вкъщи много предпазливо — озъртах се за убиеца си.

„Все пак защо се отказа, шефе?“

„Не знам. Предполагам, че има някаква връзка с Франц“.

Качих се по стъпалата и се прибрах. От спалнята се чуваше тихото дишане на Коути. Свалих ботушите и наметалото, влязох и легнах с дрехите, колкото можех по-внимателно, за да не я събудя.

Щом затворих очи, видях пред себе си лицето на Франц. Доста време ми отне, докато заспя.