Стивън Бруст
Йенди (3)

2.

„Ще ми трябва протекция“.

Когато влязох в организацията, някъде преди около три години, работех за един тип, Нийлар, в качеството си на онова, което наричаме „буца“. Той контролираше малък хазартен бизнес на улица „Северен Гаршош“. Лептата си плащаше на Уелок Ножа.

Уелок беше общо взето шеф на средно ниво. Районът му обхващаше от улица „Грънчарски пазар“ на север до „Хилядолетна“ на юг и от Скока на запад до Зъбеца на изток.

Всички тези „райони“ са доста спорни, а когато започнах работа за Нийлар, северният край, както и Грънчарска, бяха много спорни. Първия път, когато свърших „работа“, и третия, беше, за да се укрепи желанието на Ножа да си направи границата по-сигурна. Северният му съсед беше един миролюбив тип, Ролаан, който се опита да преговаря с Уелок, щото искаше Грънчарска, но не искаше война. Ролаан стана още по-миролюбив, след като един ден падна от кантората си на третия етаж. Помощникът му, Чарно Стъпката, се оказа още по-миролюбив, тъй че проблемът се уреди кротко. Винаги съм подозирал, че Стъпката е уредил кончината на Ролаан, щото иначе не допускам, че Уелок щеше да остави Чарно на мира, но така и не го разбрах със сигурност.

Това беше преди три години. Някъде по това време престанах да работя за Нийлар и преминах на работа направо за Ножа. Шефът на Ножа пък се казваше Торонан — движеше нещата от пристанището на изток до района „Малката Порта на смъртта“ на запад, и от реката на юг до улица „Исола“ на север.

Някъде около година и половина, след като Ролаан отпътува към Пропадите на Портата на смъртта, Уелок влезе в диспут с някой си от Лявата ръка. Мисля, че въпросният някой работеше в същата територия като Уелок (обикновено интересите ни не се застъпват), но не знам точно какъв беше проблемът. Един ден Уелок просто изчезна, а мястото му се запълни от един от помощниците му — Тагичатн (още не мога да произнасям името му правилно).

Работех като „посредник“ за Ножа, но този, новият, нямаше много добро мнение за източняците. Първия ден влязох в кантората му, скромно място на Медникарска, между Гаршош и Малаковия кръг. Обясних му какво съм правил за Уелок и го попитах „милорд“ ли предпочита да го наричам, или „шефе“, или да видя там дали ще мога да се науча да му казвам името правилно. Каза ми: „Наричай ме Бога-шеф“ и се разделихме.

До една неделя го намразих. До месец изникна друг бивш помощник на Уелок и почна да движи своя територия точно посред тази на Тагичатн. Това беше Ларис.

„Бога-шеф“ не можах да го изтърпя повече от два месеца. Много от тези, които работехме за него, забелязахме, че не предприема никакви действия срещу Ларис. Това се прие като признак на слабост. Рано или късно някой в организацията на Тагичатн или извън нея щеше да се възползва от това. Не знам какво щеше да стане, ако не беше решил да се самоубие — наръгвайки се в лявото око.

Почина една нощ. Същата нощ се свързах с Крейгар, който беше работил с мен за Нийлар и от време на време — за Уелок. В последно време Крейгар работеше като портиер в една кръчма на Пристанищна — изхвърляше пияни досадници. Казах му:

— Току-що наследих малко собственост. Какво ще кажеш да ми помогнеш да я опазим.

— Опасно ли е? — попита той.

— Адски опасно — рекох.

А той ми каза:

— Не, благодаря, Влад.

Казах му:

— Почваш с петдесет златни на неделя. Ако още сме заедно след две недели, взимаш седемдесет и пет, плюс десет процента от моето.

А той вика:

— Сто след две недели, плюс петнайсет процента от брутото.

— Седемдесет и пет. Петнайсет от нетото.

— Деветдесет. Петнайсет процента от нетото, преди да си го разделил с по-горе.

— Седемдесет и пет. Десет процента, преди да съм разделил.

— Дадено.

На другата сутрин секретарят на Тагичатн дойде и ни завари с Крейгар да си подреждаме кантората. Казах му:

— Можеш да бачкаш за мен, ако искаш. Казваш „да“ и получаваш десет процента повишение. Казваш „не“ и си заминаваш жив и здрав. Казваш „да“, ядосваш ме и те давам за храна на орките.

Каза ми „не“. Казах му:

— Аре, чупката.

После отидох при един бияч, казваше се Мелестав, който също мразеше бившия ни шеф и с когото бях работил един-два пъти. Бях чувал, че върши „работата“, и знаех, че е предпазлив. Казах:

— Шефа иска да му станеш личен секретар и бодигард.

— Шефа е тъп.

— Шефа съм аз.

— Влизам.

Взех една карта на града и очертах квадрат около територията на покойника. После очертах друг квадрат, вътре в първия. По някаква причина в тази зона на Адриланка шефовете обикновено маркират районите си по средата на улици. Тоест, вместо да кажат „Аз взимам Дейланд, а ти държиш Небит“, ще кажат „Аз държа западната част на Дейланд, а ти хващаш източната част на Дейланд“. Тъй че квадратът, който очертах, минаваше от средата на Пристанищна, където свършваше територията на Ларис, до Дейланд, от Дейланд до Глендън, от Глендън до Кураж, от Кураж до Солом; от Солом до Пътя Долен Кийрон и от Долен Кийрон до Пристанищна.

Накарах Мелестав да се свърже с другия помощник и двамата лакеи, които бяха работили пряко за Тагичатн, и си уредих среща с тях на едно каре от кантората на Торонан. Щом дойдоха, им казах да тръгнат след мен. Нищо не им обясних, просто ги отведох до кантората. Щом влязохме, ги накарах да изчакат отвън и поисках да се видя с шефа.

Пуснаха ме. Другите останаха отвън. Торонан имаше светла коса, високо подстригана. Беше облечен с жакет и тънък клин до глезените, което е необичайно за работещ джерег, и всяка бримка на сиво-черното му облекло беше в идеално състояние. Освен това беше нисък за драгар, малко под седем стъпки, и мършав. Общо взето, приличаше на лиорнски писар. Реномето си беше извоювал с бойна брадва.

Казах:

— Милорд, аз съм Владимир Талтош. — Извадих картата и посочих първия квадрат. — С ваше благоволение, вече отговарям за този район. — Посочих по-малкия квадрат, вътре. — Мисля, че мога да се оправя с толкова. Отвън чакат едни господа, които, уверен съм, ще се радват да си разделят останалото, както вие намерите за добре. Не съм го обсъждал с тях. — И се поклоних.

Той ме изгледа, погледна картата, погледна Лойош (който през цялото време клечеше на рамото ми.) и каза:

— Щом можеш да се справиш, Мустак, взимай го.

Благодарих и излязох, като оставих на него да обясни подробностите на другите.

Върнах се в кантората, прегледах счетоводните книги и открих, че сме почти пред банкрут. Разполагах с около петстотин лични, които могат да стигнат на едно семейство да се изхрани и преживее може би около година. Това, което вече държах под контрол, бяха четири бардака; две зали за хазарт; две заложни къщи; и една „Чистачка“, или склад, или дюкян „крадени вещи“. Лакеи нямах (Колко смешен термин: понякога означава щатен бияч на пълно работно време, а понякога — подизпълнител. Обикновено имам предвид второто.) Имах си обаче шестима биячи на пълен щат. И още няколко на хонорар.

Посетих всяко от заведенията си и им направих една и съща оферта: слагам кесия с петдесет златни на масата и казвам:

— Аз съм новият ти шеф. Това е бонус или подарък за сбогом. Ти избираш. Ако го вземеш за бонус и се опиташ да ми играеш мръсно, направи си списък на оплаквачките, щото ще ти потрябват.

Значи горната операция ме остави с адски малко джобни. Всички останаха и затаих дъх. Свършък дойде и освен Нийлар, който вече беше в моя район, не се появи никой. Изчакваха да видят какво ще направя. В този момент не разполагах с достатъчно пари, за да платя на наемен „мускул“, а се боях да използвам щатен бияч (ами ако се издъни?), затова прескочих до най-близкото заведение, един бардак, и заварих там уредника. Преди да е успял да каже нещо, забодох дясната страна на наметалото му за стената с нож за мятане, някъде на равнището на коляното. Същото направих с лявата му страна. Забих и два шурикена непосредствено до всяко ухо, тъй че да го резнат, ако мръдне. След това Лойош му налетя и размаха ноктите си пред гадната му физиономия. Отидох и го ударих малко под гръдния кош, а когато се преви на две, го фраснах с коляно в лицето. Започна да разбира, че не съм в добро настроение.

Викам му:

— Имаш една минута, по Имперския часовник, да сложиш парите в шепата ми. След като направиш това, Крейгар ще дойде да ти провери тефтерите; обсъждаме всяко перо и виждаме колко е оборотът тук. Един меден петак по-малко и си труп.

Той си остави наметалото на стената и отиде за парите. Докато се оправяше, се свързах с Крейгар и му казах да намине. Получих кесията и зачакахме.

Онзи ми вика:

— Виж сега, шефе, тъкмо се канех да…

— Затваряй си човката или ще ти откъсна гръкляна и ще те накарам да го изядеш.

Той я затвори. Когато Крейгар пристигна, се прибрах в кантората. Крейгар се върна след два часа и се уверихме, че балансът е точен. Работеха му десет пера, четирима мъже и шест жени, обикновено по петима клиенти на ден, по три империала на сеанс. Перата печелеха по четири златни на ден. Храната правеше около девет сребърни глобуса, кажи го половин златен на ден. Имаше един бияч на пълен щат, на който плащаше осем империала дневно. Графа „други разходи“ — още империал.

Всяко перо взимаше по един ден почивка неделно, тъй че мястото трябваше да носи 135 златни дневно, средно. Разходите бяха 51 дневно, тъй че дневният кяр трябваше да е към 80. Пет дни неделно (в Изтока неделята е от седем дни; не знам защо) трябваше да правят около 425 неделно, от които уредникът задържа 25 процента — малко над сто. Това означаваше, че трябваше да ми се снасят 320 златни всяка неделя. Имах 328, отчасти сребро, другото — мед. Бях доволен.

Още по-доволен останах, когато след един час останалите се появиха, всеки с лептата си за неделята. Всички казваха нещо от рода на:

— Извинявай, шефе, забавих се.

Отвръщах им с нещо от рода на:

— Гледай друг път да не се забавяш.

Към края на деня бях събрал над 2500 империала. Разбира се, трябваше с част от тях да платя на Крейгар, на секретаря си и на биячите, но все пак оставаха над 2000, половината от които пратих на Торонан, а другата половина можех да задържа.

Изобщо не бях разочарован от това. За един келеш източняк, свикнал да си съдира задника от работа с поддържането на ресторант и да печели от това по осем златни седмично, хиляда отгоре не беше никак зле. Чудех се защо не се бях сетил да почна от тоя край много по-рано.

Единственото по-важно нещо, което свърших през следващите два месеца, беше да купя едно наркодюкянче, колкото да си покривам стандарта. Наех си счетоводител, за да се погрижи всичко да изглежда добре пред данъчните. Наех също така още няколко катила, щото исках да съм подготвен срещу възможни неприятности от страна на моите уредници или от някои педерастчета, които може да пробват да се набутат в района ми.

Работата, която ги карах да вършат, общо взето се свеждаше до „мотане и бройкане“. Включва точно каквото казах — мотаене из квартала. Причината да го правят бе, че този квартал е много известен с младите мутри, главно от дома Орка, които имат лошия навик да се шляят по улиците и да тормозят хората. Повечето от тези дечица почти винаги бяха в банкрут, освен ако не са смлатили някой текла, съставящ мнозинството от гражданството. Идваха тук, защото беше близо до пристанището и защото тук живееха текли. Службата „мотане и бройкане“ означаваше да намират такива отрепки, да ги сритат хубаво отзад и да ги пращат на Феникс на майната си.

Докато отраствах и си колекционирах цицини от излезли „да порежат мустаци“ хлапета, повечето от тях бяха орки. Поради това дадох на катилите си изрични инструкции как точно да постъпват с всеки, когото са хванали повторно. И понеже тези указания се изпълняваха, за по-малко от три недели районът ми стана най-безопасният в Адриланка след мръкване. Почнахме да пускаме и слухове — нали знаете, от сорта на оня за девицата с торбата злато посред нощ — и стана, така, че аз самият почти започнах да им вярвам.

По мои сметки разширяването на бизнеса за четири месеца изплати разходите по допълнителния персонал.

През този период „работих“ няколко пъти, за да поувелича авоарите, както и за да покажа на света, че още го мога. Но както казах, не се случи нищо кой знае колко особено.

И тогава добрият ми съсед Ларис ми показа защо не бях стигнал до тоя край по-рано.

 

 

На другия ден, след като се опитах да прекратя играта и накрая се издрайфах на улицата, пратих Крейгар да намери хора, които са бачкали за или познават Ларис. Времето си убивах из кантората — с мятане на ножове и размяна на вицове със секретаря ми. („Колко източняци трябват, за да се наточи един меч? Четирима: един да държи меча и трима да търкат с бруса“.)

Крейгар се върна малко преди обед.

— Какво разбра?

Той отвори малък бележник и прегледа записките.

— Ларис е започнал като събирач на дългове за един лихвар в град Драгара. Трийсет-четирийсет години я карал така, създал си връзки и почнал свой бизнес. Докато събирал, също така „работил“ веднъж-дваж, като част от службата. Останал си лихвар и изкарвал добри пари шейсетина години, до Бедствието на Ейдрон и Междуцарствието. После се скатал като всички останали и се появил в Адриланка след около сто и петдесет година, в бизнеса с продажбата на джерегски титли на източняци.

Прекъснах го.

— Възможно ли е той да е…

— Не знам, Влад. И на мене ми хрумна — за баща ти, — но не можах да разбера.

— Няма значение. Продължавай.

— Окей. Преди петдесетина години почнал да работи за Уелок като наемен. Изглежда, е „поработил“ още няколко пъти, след което започнал да върти свой район пряко за Уелок, преди двайсет години, когато Уелок се отцепи от К’Танг Ченгела. Когато Ножа се запъти за…

— Оттам го знам.

— Добре. И сега к’во правим?

Помислих.

— Сериозни издънки не е имал, нали?

— Не.

— И също така никога не е започвал война.

— Не е съвсем вярно, Влад. Казаха ми, че той лично е водил битката срещу Ченгела, заради което Уелок му дал района.

— Но щом тогава е бил само наемен…

— Не знам — отвърна Крейгар. — Имам чувството, че в тази работа има нещо повече, но не мога да го разбера.

— Хм. Възможно ли е да е въртял и друг район, задкулисно или нещо такова?

— Може би. Или е държал някой клуб през главата на Уелок.

— Не ми се вярва. Ножа беше много печен, кучият му син.

Крейгар сви рамене.

— Чух от един, Ларис му предложил района на Ченгела, ако може да го държи. Опитах се да го проверя, но никой друг не го е чувал.

— А ти къде го чу?

— Един наемен изпълнител, който работил за Ларис през войната. Казва се Ищван.

— Ищван ли? Източняк?

— Не, просто е с източняшко име. Като Марио.

— Ако е като Марио, го искам!

— Знаеш какво имам предвид.

— Мда. Прати човек при Ларис. Предай му, че искам да се видя с него.

— Ще иска да разбере къде.

— Вярно. Виж дали има някой хубав ресторант от неговите и го уреди там. Утре на обед примерно.

— Ясно.

— И ми прати тук двама от биячите ни. Ще ми трябва протекция.

— Ясно.

— Действай. Излезе.

„Ей, шефе. Какво беше онова за «протекцията»?“

„Що питаш?“

„Имаш си мен, нали? За к’во са ти ония смешници?“

„За душевен мир. Лягай да спиш“.

 

 

Един от биячите, който бачкаше за мен, откакто поех района, се казваше Н’аал Лечителя. Прякора си получил най-напред, според разказа, когато го пратили да прибере закъсняло плащане от един благородник криота. Двамата с партньора му отишли до жилището му и почукали на вратата. Поискали парите, а онзи изсумтял и рекъл:

— За какво?

Н’аал носел един чук и му го показал.

— Аз съм лечител — рекъл му. — Виждам, че имаш цяла глава. Мога да те излекувам от това. — Криотата схванал намека, а Н’аал получил златото. Партньорът му разпространи случката и прякорът му лепна.

Все едно. Н’аал Лечителя влезе в кабинета ми два часа след като казах на Крейгар да прати съобщението. Попитах го за работата му.

— Крейгар ми даде да занеса едно съобщение.

— Получи ли отговор?

— Да. Видях един от хората на Ларис и му го предадох. Отговориха, че го устройвало.

— Добре. Сега и Крейгар ако рече да се появи, ще мога и да разбера къде…

— Тук съм си, шефе.

— А? Ох. Шаш. Н’аал, изчезни.

— Няма ме — отвърна той на път към вратата. Крейгар я ритна с пета след него и разкърши рамене.

— За къде е уредено? — го попитах.

— „Терасата“. Добро заведение. Не можеш да го напуснеш с по-малко от един златен на глава.

— Мога да си го позволя.

„Наденичките им с пипер са върхът, шефе“.

„Ти пък откъде знаеш?“

„Кълва им в боклучийската кофа чат-пат“.

Задай тъп въпрос и…

— Добре — продължих с Крейгар, — уреди ли ми охраната?

Той кимна.

— Двама. Варг и Темек.

— Стават.

— И аз ще съм там. Просто ще си седя кротко наблизо. Съмнявам се, че изобщо ще ме забележи. — Той се ухили.

— Добре. Някакъв съвет?

Той поклати глава.

— В това нещо съм новобранец като теб.

— Окей. Ще гледам да се оправя. Нещо друго?

— Нищо. Всичко върви гладко, както обикновено.

— Дано си остане така — казах и чукнах по бюрото. Той ме погледна изненадано. — Източняшки обичай — обясних. — Трябва уж да носи късмет.

Пак ме изгледа объркано, но не каза нищо.

Извадих една кама и почнах да си я премятам.

 

 

Варг беше от по-гадна школа от моята. Беше от онези хора, които просто смърдят на опасност — от ония, дето по-скоро ще те претрепят, отколкото ще те погледнат. Беше с ръста на Крейгар, което ще рече — нисък, и очите му бяха скосени леко нагоре, белег, който показваше, че някъде по родословното му дърво има дзурска кръв. Косата му беше по-къса от обичайното и я носеше зализана назад. Когато говориш с него, се държи съвсем сковано, без никакви излишни жестове, и те гледа с тесните си светлосини очи. Лицето му не издава никаква емоция, освен когато пребива някого. Тогава лицето му се изкривява в едно от най-добрите джерегски озъбвания, които съм виждал, и излъчва достатъчно омраза, за да накара цяла армия текли да хукнат презглава.

Нямаше абсолютно никакво чувство за хумор.

Темек беше висок и толкова тънък, че трудно ще го видиш, ако му подходиш странично. Имаше дълбоки кафяви очи — добродушни очи. Беше майстор в оръжията. Можеше да използва брадва, кривак, кама, нож за мятане, всякакви видове мечове и саби, шурикен, стрелички, разни видове отрови, въже и даже лист хартия. Също така беше доста приличен магьосник за джерег извън Патрула на кучките — Лявата ръка. Беше единственият изпълнител, за когото със сигурност знаех, че е вършил „работа“ — защото Крейгар му я беше възложил по мое нареждане.

Преди да почне тая история с Ларис, някакъв си Господар на дзури беше заел голяма сума от един мой човек и отказваше да я върне. Значи този Господар на дзури се падаше от така нареченото „голямо добрутро“; тоест в дома Дзур го смятаха за герой и си го беше заслужил на няколко пъти. Беше и чародей (което е малко повече от магьосник), и повече от „добър“ с меча. Поради което си въобрази, че не можем да му направим нищо, и реши да не ни връща борча. Пратихме му хора да го призоват към благоразумие, но той излезе толкова невъзпитан, че ги уби. Струваше ми хиляда и петстотин златни за моята половина за пресъживяването на единия (кредиторът естествено плати другата половина) и пет хиляди златни за семейството на втория, който не можеше да се пресъживи.

Значи тия суми не ги смятах за дреболия. Плюс това тоя, дето го загубихме, ми беше приятел по едно време. Общо взето, подразнен бях. Рекох на Крейгар:

— Не искам този индивид да замърсява повече света. Погрижи се, ако обичаш.

Крейгар ми каза, че наел Темек и му платил три хиляди и шестстотин златни — съвсем разумна цена за толкова страховит дзур. Е, след четири дни — четири дни, забележете, не четири недели — някой заби копие в тила на лорд Героя и закова с него лицето му в една стена. Също така липсваше лявата му ръка.

Когато Империята направи разследване, разбраха само, че ръката му се отвяла, когато се взривил собственият му чародейски жезъл, което освен това показваше, че защитните му магии са се издънили. Следователите свиха рамене и казаха: „Ми, Марио ще да го е направил“. Темек изобщо не го разпитаха…

 

 

Тъй че на другата сутрин повиках Темек и Варг в кабинета си и ги накарах да затворят вратата и да седнат.

— Господа — обясних им, — след няколко часа отивам в един ресторант, казва се „Терасата“. Там ще обядвам с едно определено лице и ще говоря с него. Има вероятност той да пожелае да ми нанесе телесни повреди. Вие трябва да го предотвратите. Ясно?

— Да — каза Варг.

— Няма проблем, шефе — рече Темек. — Ако опита нещо, ще го разфасоваме.

— Добре. — Ей такава приказка обичах. — Трябва ми също ескорт, дотам и обратно.

— Да — каза Варг.

— Без доплащане — каза Темек.

— Тръгвам оттук петнайсет минути преди обед.

— Ще сме тук — каза Темек. Обърна се към Варг. — К’во ще кажеш, да го видим мястото първо?

— Да — каза Варг.

Темек се обърна към мен.

— Ако не се върнем навреме, шефе, жена ми живее над „Кейброн и син“, има нещо за източняци.

— Много мило от твоя страна — отвърнах. — Чупката.

Той излезе. Варг смъкна за миг очи към пода, което при него минаваше за поклон, и го последва. След като вратата се затвори — преброих до трийсет — бавно, — после минах през стаята на секретаря и излязох на улицата. Видях отдалечаващите им се гърбове.

„Лойош, проследи ги. Виж дали ще направят това, което казаха“.

„Подозрителни сме, а?“

„Не подозрителни; параноични. Тръгвай“.

Той замина. Проследих полета му няколко мига и се прибрах. Седнах си в стола и извадих комплекта метателни ножове, който си държах в бюрото. Извърнах се наляво с лице към мишената и почнах да ги мятам.