Стивън Бруст
Йенди (15)

14.

„Лорд Мороулан, длъжна съм да настоя“.

Отпуснах се в стола.

— Следващият въпрос — казах — е защо са… Коути? Какво има?

Тя ме гледаше втренчено, с присвити очи.

— Той ни е подвел. Или някой друг.

— Хм. Права си. Толкова се бях увлякъл в собствения си проблем, че не го погледнах откъм твоята страна.

— Ти каза, че греша преди малко, когато ми хрумна, че го е направил някой друг. Защо?

— Получихме информацията от един от хората на Ларис. Това означава, че трябва да е замесен.

— Така е. Значи е бил той.

— Но защо, Коути? Защо иска да си мисля, че иска да ме убие?

— Ще ти задам друг въпрос — каза тя. — Защо ще използва нас?

— Е, бяхте доста убедителни.

— Предполагам. Когато кажа на Ноуратар за това… — Млъкна и на лицето й се появи странно изражение.

— Какво има?

— Не мога да кажа на Ноуратар за това, Владимир. Сега тя е Драконовата наследничка, или скоро ще стане. Ако бъде въвлечена в джерегските свади в този момент, ще изгуби положението си. Не мога да й причиня това. Съжалявам, че й казах за предишното покушение над теб.

— Мммм.

— Така че оставаме двамата. Ще намерим това копеле и…

— Как? Той е изчезнал. Защитил се е срещу магическо проследяване и дори срещу вещерство. Знам, проверих го.

— Ще измислим начин, Владимир. Все някак.

— Но защо? Какво цели?

Тя сви рамене, извади една кама и започна да си я премята. Затаих дъх и я зяпнах за миг. Все едно че беше женският ми вариант…

— Добре — продължих, — кои са аномалиите тук? Първо, наемането на екип от убийци с реномето, което имате двете с Ноуратар, само за да изиграе блъф. Второ, извършва го по такъв начин, че вие двете го разбирате и въпреки това все още сте живи. Трябва да е знаел, че няма да останете доволни от това и…

— Не — прекъсна ме Коути. — Единствената причина да съм жива е, че Ноуратар отказа да говори с Алийра, освен ако тя не ме пресъживи. А единствената причина Ноуратар да е жива е, че Алийра беше убедена, че тя е Господарка на дракони, и иска да чуе историята й. — Изкикоти се. — Ноуратар обаче не желае да говори с нея.

— Разбирам — промълвих. — Не го знаех. Е, добре, ако това е бил планът му, напълно е възможно той да е разчитал, че вие двете ще… Ами точно така!

— Кое?

— Момент. Нали? Не, това също не изглежда логично. Защо…

— Кое, Влад?

— Ами, какво ще кажеш, ако целта е била да убие теб и Ноуратар? Но е нелогично.

Тя помисли малко.

— Съгласна съм; нелогично е. Има други начини да бъдем убити. И защо ще продължава с блъфа, след като се е провалил?

— Съгласен съм, но… възможно ли е Ларис да е знаел за миналото на Ноуратар?

— Не виждам как. Предполагам, че е възможно, но защо ще го интересува?

— Не знам. Но виж… тази част, че двете с Ноуратар все още сте живи, съвсем спокойно може да е пропуск. Така че единственото, което е трябвало да бъде постигнато дотук, е смъртта на вас двете. Значи, от двете ви най-логично е някой да е искал да бъде убита Ноуратар и това вероятно има нещо общо с потеклото й. Какво ще стане, ако допуснем, че това е случаят, и тръгнем оттук? Докъде ни води това?

— Все още не обяснява войната срещу теб. Защо просто не я убие? Или ако държи да е по-засукано — да ни възложи поръчката с убийството ти и да наеме някой друг, който да ни издебне там?

Кимнах и признах:

— Тук има нещо повече, отколкото мога да разбера. Но поне се сещам за лицето, с което искаме да поговорим по въпроса.

— Кой?

— Кой Господар на дракони познаваш, който да е най-заинтересован точно сега кой е наследникът? Кой би могъл да нагласи всичко това, само за да бъде убита Ноуратар, след това пресъживена, след което да стане Драконовата наследничка? И примерно да нагласи покушения над живота ми само за да изглеждат нещата по-добре? Кой е този, който най-много иска да има нов наследник за трона?

Тя кимна и каза:

— Алийра.

— Ще уредя телепорта — казах аз.

 

 

Двамата с Коути се подпряхме един на друг за опора. Стояхме сред двора на Черен замък, който дрейфуваше над някакво селце на двеста мили североизточно от Адриланка. Върхът на Дзур планина се мяркаше някъде на изток, което беше по-приятна гледка, отколкото надолу.

— Гади ми се — подхвърлих небрежно.

Коути кимна.

„Двама дрейфали, двама драйфали“.

„Млъкни, Лойош“.

Коути се изсмя. Погледнах я рязко.

„Лойош, това и на нея ли го каза?“

„Що, не трябваше ли?“

„Изобщо не трябваше да го казваш. Но не това имах предвид. Просто е… интересно“.

Междувременно стомасите ни малко се успокоиха. Пристъпихме към портите. Те се отвориха и разкриха широкия коридор и лейди Тилдра. Тя ни засипа с комплименти, покрай които разбрахме, че Алийра е с Мороулан в библиотеката. Казах й, че можем да се оправим и сами. Качихме се по стълбите, без да спираме — така правех обикновено, — за да разгледаме произведенията на изкуството, и почуках учтиво на вратата.

— Влез — каза Мороулан.

Влязохме и можах да преценя по лицата им, че става нещо забележително… не се караха за нищо.

— Да не е болен някой от вас? — попитах притеснено.

— Не — отвърна Мороулан. — Защо питаш?

— Все едно. Трябва да поговоря с теб, Алийра. Мороулан, това вероятно засяга и теб, така че няма да е зле да го чуеш.

— Ами, седнете тогава — покани ни той. — Вино?

— Ако обичаш. — Погледнах Коути и тя кимна. — За двама. Къде е Ноуратар?

— Проучват я — каза Алийра.

— О! Толкова по-добре.

Едната вежда на Алийра подскочи.

— Тя не трябва ли да чуе това?

— Не. Поне засега.

Седнахме. Появи се слугата с виното. Мороулан предпочита пенливите вина, аз обаче ги смятам за отвратителни. И тъй като знаеше това, ми донесоха сухо бяло, добре охладено. Вдигнах чашата за „наздраве“, отпих и оставих езика ми да се наслади, докато се мъчех да измисля като как точно да кажа на Алийра това, което трябваше да й кажа, и как да разбера от нея това, което исках да разбера.

След като чакането й омръзна, тя ме подкани…

— Е, Влад?

Въздъхнах и изломотих колкото можах цялата история с опитите за убийство, без да навлизам в повече подробности от необходимото и без изобщо да казвам, че Коути е признала, че се е опитала да ме убие. Не че Алийра не го знаеше, но някои навици трудно се променят.

Докато говорех, Алийра и Мороулан се стегнаха още повече. От време на време се споглеждаха. Завърших с това, че не виждам причина Ларис да иска Ноуратар да умре, но че не мога да обясня нещата другояче. Случайно да имат някакви идеи?

— Не — каза Алийра. — Но няма значение. И колкото по-рано го спипам, толкова по-малко значение ще има.

Мороулан се окашля учтиво.

— Бих те посъветвал, скъпа братовчедке, да изчакаш поне докато се потвърди положението на лейди Ноуратар. Наследничката в момента си ти, а съветът едва ли би одобрил намесата на дракони в работите на джерег.

— И какво? — сопна се тя. — Какво ще ми направят? Ще решат, че съм негодна за императрица? Нека! Освен това Ноуратар със сигурност ще бъде утвърдена.

— Едва ли — каза Мороулан. — Има дълга биография, свързана с джерегите.

— Напълно оправдана, при дадените обстоятелства.

— И въпреки това…

— Въпреки това, не ме интересува. Ще го намеря аз тоя джерег и ще му покажа Меча на Кийрон. Не бих имала нищо против да ми помогнеш. Преченето ще е грешка.

Стана и го изгледа предизвикателно.

— Е?

Обърнах се към Коути и й казах съвсем спокойно:

— Не се притеснявай; правят го непрекъснато. — Тя се изкиска. Алийра и Мороулан с нищо не показаха, че са ме чули. Мороулан въздъхна.

— Алийра, хайде седни. Това са глупости. Моля те само да изчакаш ден-два, докато разберем резултатите от решението на съвета за лейди Ноуратар. Ако тя не стане Наследничка, ще го обсъдим. С това бързане не печелиш нищо. Няма как да го намериш.

Тя го изгледа още по-гневно, но седна.

— Добре, но само два дни. Най-много! След това го убивам.

— Аз ще ти помогна — каза Коути.

Алийра понечи да възрази, но Коути я прекъсна.

— Добре, добре. Забравяте, че съм работила с драгари и преди. Всъщност нямам нищо против.

 

 

Двамата с Коути с удоволствие приехме гостоприемството на Мороулан под формата на скромен, но вкусен обяд. След което се извиних и се върнах в празната вече библиотека, за да поразсъждавам.

Цялата тази работа с Ноуратар, реших, добре, но с нищо не ми помагаше да намеря Ларис или най-малкото да го разкарам от гърба си. Коути и Алийра можеха да приказват колкото искат как щели да го убият, но не можеха да го намерят повече от мен, дори Алийра да казваше истината. А да чакам не можех да си позволя. Ако продължаваше така, щях да съм извън играта до някоя и друга неделя, най-много.

Хрумна ми, че бих могъл да му пратя писмо с предложение за примирие, но нямаше да го приеме. Пък и като си спомних трупа на Нийлар сред отломките на дюкяна му и годините, през които бях работил с Темек и с Варг, разбрах, че и това не мога да направя.

Което ме върна на въпроса как да спипам Ларис, което пък ме върна към големия въпрос… кой беше действал с Барит малко преди да умре? Дали въпросното лице е покровителят на Ларис? Как се връзва това с историята с Ноуратар? Алийра ли беше? Ако не — кой? И как да го разбера със сигурност?

Бях стигнал до тази точка, когато Коути, Мороулан и Алийра влязоха. Още преди да са успели да седнат, казах:

— Мороулан, ти разбра ли нещо за онази атира? — Докато задавах въпроса, се постарах държа Алийра под око, но лицето й не издаде нищо.

— Не. Сетра го проучва. Нещо конкретно ли искаш да знаеш?

— Да. Ти каза, че атира обикновено биват препоръчвани от някого… можеш ли да разбереш кой е препоръчал онази, която са използвали в предишното изследване на Ноуратар?

Той кимна.

— Разбирам защо питаш. Трябва да допуснем, че въпросната атира е това, което вие наричате „менте“, и който я е предложил, вероятно го е знаел. Много добре, ще видя какво мога да разбера. Но се съмнявам, че е записано, а едва ли някой ще го помни.

— Освен този, който го е направил, разбира се. Хм. Възможно ли е да съставим списък на всички, които са могли да направят предложението?

Мороулан ме погледна изненадано.

— Ами… да, би трябвало да е възможно. Ще се погрижа веднага.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Доколко ще помогне това, Влад? — попита Алийра, след като Мороулан излезе.

— Не знам — отвърнах предпазливо. — В такова нещо е трудно да се каже кой е измамил преднамерено, кой — непреднамерено и кой стои зад всичко. Но ако успеем да разберем кой е внесъл препоръката, това поне ще е някакво начало.

Тя кимна и попита:

— А за лиорнката?

— За нея не съм говорил още. Но виж: доколкото разбрах, лиорнката е била там само за да се увери, че всички предписания са изпълнени. Да потвърди, че са. Няма причина да не е била включена от същия, който е подвел Сетра Младшата за резултата от първото изследване.

— Така е.

— Така че от замесените имаме… Сетра Младшата, която е била подведена или замесена; лиорнката, която е била подведена или замесена; Барит, който е бил подведен или замесен, и след това убит; и някоя, която се представя за атира, или атира, представяща се под лъжливо име.

— С други думи, нямаме нищо.

— Точно така. Трябва да разберем коя е била въпросната „атира“: тя е единственият ключ към всичко, което стои отзад — стига самата тя да не стои отзад.

— Добре, Влад, но нали имаме името на лиорнската благородничка? Защо не попитаме нея? Тя вероятно ще си спомни, или най-малкото ще си е записала — лиорните записват всичко.

— Виж, това е идея — отвърнах. И помислих бързо. Какво би направила Алийра, ако… — Но лиорните не обичат да говорят с джереги — казах. — Има ли възможност ти да го разбереш вместо мен?

— Как се казва и къде живее?

Казах й.

— Ще ти я намеря — обеща тя.

— Благодаря.

Поклони се на двама ни с Коути и излезе.

— Защо го направи това, Влад?

— За да видя какво ще направи Алийра. Ако излезе, че лиорнката наскоро е умряла, ще имаме отговор. Ако не, ще видим какво Алийра казва, че й е казала лиорнката. — Въздъхнах и се отпуснах да помисля. Коути дойде зад мен и почна да разтрива раменете ми. Посегнах с две ръце и хванах нейните. Тя се наведе над главата ми и ме зацелува отгоре надолу, избутвайки Лойош.

„Вие двамата сте ужасни!“

„Тихо. Зает съм“.

На вратата се почука. Въздъхнахме и Коути се изправи.

— Влез — извиках.

Ноуратар влезе. Беше мъртвешки бледа. Скочих веднага и погледнах към Коути — очите й се бяха приковали в тези на Ноуратар.

— Изследването показа, че не сте дракон — предположих на глас.

— Грешите — каза тя.

— Какво е станало тогава?

— Утвърдена съм за Господарка на дракони… но не за Наследничка.

— О. Извинявайте. Ако двете искате да…

— Не е това — сряза ме тя. — Те искат да ме „наблюдават“ известно време, преди да ме направят Наследничка. Трябва да служа временно в Гвардията, за да се „докажа“. Сякаш горя от желание да ставам императрица!

Поклатих глава.

— Има ли поне един Господар на дракони, който да иска да стане император или императрица?

— Не — каза Ноуратар.

— Аха. И сте ядосана, че не са ви повярвали достатъчно, за да ви направят веднага?

— Донякъде. Но разбрах още нещо. Боя се, че не мога да го обсъдя с вас, лорд Талтош. Но двете с посестримата ми… — Млъкна и предположих, че двете с Коути си говорят псионично. След малко Ноуратар се обърна към мен и рече: — Значи го знаете.

— Защо се провали нападението ви срещу мен ли? И какво означава това?

— Да.

— Да.

— Тогава ще разберете защо с посестримата ми трябва да напуснем временно. Трябва да се видим с…

— Как го разбрахте?

— Казаха ми.

— Кой?

— Заклех се да не казвам.

— О!

— Сбогом за…

— Задръжте малко, моля. Трябва да помисля. Има нещо, преди да тръгнете…

— Побързайте.

Не обърнах внимание на въпросителните погледи, които ми хвърляше Коути, и посегнах… „Мороулан! Върни се! Бързо!“

„Защо?“

„Няма време. Побързай!“

След което… „Алийра, неприятност. Мороулан идва насам, ти също трябва да си тук“. Все едно дали Алийра беше невинна, или не, щеше да поиска да спре Ноуратар… надявах се.

Мороулан нахлу в стаята, Алийра го последва след секунда-две. Оръжието на Мороулан беше на кръста му, но Алийра стискаше дългата осем стъпки бляскава черна стомана. Изгледаха ме.

— Какво има, Влад? — попита Мороулан.

— Лейди Ноуратар иска да тръгне на лов за джереги.

— Е, и?

— Това, че Драконовия съвет я…

— Не е ваша работа, лорд Талтош — хладно каза Ноуратар, с ръка на дръжката на меча.

— … я е утвърдил за дракон, но…

Ноуратар извади оръжието. Лойош изсъска и се сви на рамото ми. Хвърлих поглед към Коути и видях изписаното на лицето й терзание, но в този миг дългият меч на Мороулан, Чернопрът, се озова в ръката му. Той махна с него към Ноуратар и оръжието й изхвърча и се заби дълбоко в дървената греда на стената на библиотеката. Тя го изгледа удивено.

— Милейди — рече той. — В Черен замък не позволявам гостите ми да бъдат убивани освен при условие, че ще бъдат пресъживени. Освен това, като Господарка на дракони, не е нужно да ви напомням как трябва да се отнасяме към гостите си.

Ноуратар сви устни, но кимна.

— Добре. — Дръпна меча от гредата и го прибра в ножницата с небрежния жест на джерег, а не със замаха на дракон. — В такъв случай ви оставям. Сестро, да вървим.

„Алийра, спри ги!“

Тъкмо бях свършил „репликата“ и Мороулан се обърна към Алийра.

— Какво направи току-що?

— Вдигнах телепортна преграда около Черен замък — отвърна тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Очите на Ноуратар се разшириха, след което се присвиха.

— Лорд Мороулан — бавно каза тя, — длъжна съм да настоя…

— О, Вийра! — рекох. — Не можете ли да ми дадете поне трийсет секунди да си довърша изречението?

— Защо?

— Защо пък не?

Тя се вторачи в мен, но пък Господарките на дракони имат навика да се вторачват в мен, откакто навърших деветнайсет.

Рекох:

— Драконовият съвет иска да я наблюдава известно време, преди да я обяви официално за наследничка. Ако тръгне да трепе джереги — край. Сметнах, че трябва да го знаете и поне да ви дам възможност да я разубедите, преди да е направила нещо, което да я ангажира. Толкоз. Сега може да спорите помежду си. Аз напускам, преди някой да ми е отсякъл главата.

Почти изхвърчах от библиотеката. Спуснах се до входа, намерих си една закътана дневна, сипах си чаша евтино вино, гаврътнах я и се отдадох на мрачни мисли.

 

 

Бутилката беше наполовина празна, когато някой почука на вратата. Пренебрегнах го. Почука се отново и пак го пренебрегнах. После вратата се отвори. Въсенето ми повяхна, щом видях, че е Коути. Тя седна до мен.

— Как ме намери?

— Лойош ми каза къде си.

— Аха. Какво стана?

— Ноуратар се съгласи да изчака два дни, преди да предприеме нещо, Алийра също.

— Страхотно.

— Владимир?

— Да?

— Защо го направи?

— Кое? Дето я спрях?

— Да. Не искаш ли някой да премахне Ларис?

— Няма да има повече шанс да го намери, отколкото би ми се искало. Същото важи за теб и Алийра.

— Но все пак, ако го търсим повече хора… — Тя спря. След около минута си спомних за доброто си възпитание и налях и на нея. Тя отпи — деликатно, с палеца и показалеца около столчето на чашата, досущ като придворна дама. И през цялото време не откъсваше очи от мен.

— Защо, Владимир?

— Де да знам. Защо да си съсипва шансовете за нищо?

— Но каква е тя за теб?

— Твоя партньорка.

— О!

Остави чашата и стана. Пристъпи пред стола ми и ме изгледа за миг. После се смъкна на коляно, хвана дясната ми ръка, целуна я и я потърка в бузата си. Отворих уста да й кажа нещо умно от сорта на „какво сега, по главата ли се очаква да я потупам“, но Лойош извъртя глава и ме шлевна по ларинкса, за да не мога да говоря.

След което, без да пуска ръката ми, Коути вдигна очи към мен и каза:

— Владимир, бих била най-щастливата жена на света, ако се съгласиш да ми станеш съпруг.

Някъде след около триста години рекох:

— Какво?

— Искам да се омъжа за теб.

Зяпнах я. И най-сетне избухнах:

— Защо?

Тя ме изгледа.

— Защото те обичам.

Поклатих глава.

— И аз те обичам, Коути. Знаеш го. Но не е възможно да искаш да се омъжиш за мен.

— Защо?

— Защото, по дяволите, след няколко дни ще съм мъртъв!

— Ти каза, че Ларис блъфира.

— Може и да блъфира, но ще престане, ако продължа да го търся. И каквато и игра да играе, рано или късно ще трябва да го направи наистина.

— Няма да те хване — каза тя спокойно и почти й повярвах.

Продължавах да я гледам. Накрая въздъхнах.

— Е, добре, виж какво. Щом свърши тая работа с Ларис, ако още съм жив и ако още го искаш, искам да кажа, хм, ами, да, разбира се. Аз… о, Портата на смъртта, Коути. Не знам какво да кажа.

— Благодаря, милорд.

— Кълна се в Боговете на правосъдието, стани от този под! Караш ме да се чувствам като… и аз не знам какво.

Тя се надигна кротко и застана пред мен. След което се ухили и скочи в скута ми. Столът се прекатури и се изтъркаляхме на пода сред купчина дрехи и крайници. Този път Лойош едва се отърва.

 

 

Два часа и три бутилки вино по-късно се добрахме със залитане до библиотеката. Мороулан беше вътре, сам. Оказах се достатъчно трезвен, за да не поискам да разбере колко сме пияни, поради което, макар и със съжаление, направих бърза магия за изтрезняване.

Той ни изгледа с вдигната вежда и каза:

— Влезте.

— Благодаря — казах. Обърнах се към Коути и забелязах, че и тя се е подложила на същата процедура. Срамота!

— Двамата ще останете ли за тази вечер?

Коути ме погледна. Кимнах.

— Все още трябва да проверя списъка с наследниците на Барит. Което ме подсеща — ти разбра ли кой може да е препоръчал атирката?

— Един от хората ми съставя списъка. До довечера трябва да е готов.

— Добре. Помолих Алийра да разбере нещо за лиорнката. Случайно да знаеш дали го е направила?

— Тя в момента говори с Ноуратар; смятам, че се мъчат да решат как да издирят тоя Ларис.

— О? Значи утре, може би.

— Да. Поръчал съм да ми донесат вечерята в малката трапезария. Вярвам, че Алийра, Сетра и лейди Ноуратар ще ми направят компания. А вие двамата ще благоволите ли?

Погледнах Коути.

— С удоволствие — каза тя.

— Чудесно. А след това можете да се включите в приема в главната трапезария и да продължиш разследването си.

— Добре — съгласих се. — Може дори да не ми се наложи да си говоря пак с твоята приятелка атира.

— Приятелка атира? Мисля, че от доста време тук не са се мяркали благородници атира.

— Знаеш кого имам предвид… Заклинателната в пембено или каквото е там.

Мороулан се усмихна.

— Магьосничката в зелено. Длъжен съм да призная обаче, че прилича.

Нещо прещрака в главата ми.

— Тя не е ли? — попитах. — Тогава каква е?

— От дома Йенди — каза Мороулан.