Стивън Бруст
Джерег (16)

15.

„Взреш ли се в челюстта на дракона, бързо помъдряваш“.

Банкетната зала на Черен замък си беше същата като предния път. Няколко различни лица, няколко от същите лица, много безлични лица. Застанах за миг на прага, след което пристъпих вътре. Исках да посъбера мислите си, а и да оставя стомаха си да мине през процедурата по съвземане, преди да съм се захванал с по-сериозна работа.

„Можеш ли да повярваш, шефе, че на Мороулан всъщност му харесва така?“

„Знаеш ги драконите, Лойош“.

Крейгар беше отделил един час и беше потвърдил всичките ми предположения около произхода на Мелар. Изглежда, че баща му наистина беше тъкмо този, чиято работа бе предизвикала втората война дракон — джерег, за която Крейгар също не беше чувал. Сведенията за нея в хрониките на лиорните бяха пръснати, но ясни. Събитието се беше случило и повече или по-малко — точно така, както ми го разказаха.

Всичко се напасваше много добре. А не бях по-близо до измислянето как да се справя, отколкото преди ден. Това наистина беше обезпокоително. Цялата тази информация всъщност трябваше да се окаже храна за нещо повече от чистото удоволствие при решена загадка. О, разбира се, това означаваше, че вече знаем, че определени неща няма да свършат работа, след като Мелар нямаше никакво намерение да напусне жив Черен замък, но и преди това не бях имал никаква идея какво да направя, така че беше все едно. Хрумна ми, че колкото повече научавам, толкова по-труден, вместо по-лесен, се оказва случаят. Може би просто трябваше да се постарая да забравя повечето неща.

И в този момент осъзнах, че трябва да реша още една загадка. Не беше голяма, нито трудна, но изпитвах известно любопитство защо Мелар изобщо е взел със себе си телохранители, след като не смята да се опитва да спасява живота си. Не беше много важно, навярно, но засега не можех да си позволя да пропусна нищо. Тъкмо това ме беше върнало в банкетната зала; да ги огледам добре и да видя дали мога да науча нещо, да предположа нещо или поне да елиминирам нещо.

Закрачих безцелно из тълпата — усмихвах се, кимах, отпивах. След петнайсетина минути забелязах Мелар. Събудих спомена за двете лица, които ми бе подал Лойош, и открих двамата телохранители, на няколко стъпки встрани от него.

Приближих се до тях толкова, колкото сметнах за безопасно, и ги огледах. Да, и двамата бяха бойци. Притежаваха онези движения или стойка, които издават физическа сила. И двамата бяха едри мъже, с големи здрави ръце, и двамата бяха доста опитни в наблюдаването на тълпа, без да им проличи.

Защо обаче го правеха? Вече бях убеден, че нямат намерение да спират убиец, така че трябваше да имат друго предназначение. Частица от мен напираше да се оправи с тях тук и веднага, но нямах намерение да го свърша, преди да съм разбрал каква им е задачата. И, разбира се, нямах гаранция, че ще успея.

Много внимавах да не забележат наблюдението ми, но никога не можеш да си сигурен, разбира се. Огледах ги колкото можех по-внимателно за скрити оръжия, но странно, не забелязах такива. И двамата бяха с мечове, стандартните драгарски дълги мечове, и двамата носеха и по една кама. Но скрито оръжие не забелязах.

След пет минути се обърнах и тръгнах към изхода, проправяйки си внимателно път през гъстата гмеж. Почти бях стигнал до вратата, когато Лойош прекъсна размишленията ми.

„Шефе, един главорез, зад тебе“.

Обърнах се навреме и видях, че единият от тях ме приближава. Изчаках го. Спря се на около стъпка пред мен — в онова, което наричам „застрашаваща зона“. Не бях застрашен. Е, може би малко. Той пропусна предисловията.

— Предупреждавам те, мустак. Не се опитвай.

— Какво да опитвам? — попитах най-невинно, макар че сърцето ми се смъкна малко надолу. Обидата пренебрегнах; по-скоро бих ги обръснал, отколкото да си позволя да се ядосам. Но намекът, съдържащ се във фразата, беше, да го наречем, не много приятен.

— Каквото и да е — последва отговорът. Той ме изгледа още няколко секунди, след което се обърна и си тръгна.

Проклятие! Значи Мелар знаеше, че го дебна. Но защо ще иска да ме спре? О, не го искаше, разбира се. Действаше по допускането, че съм пуснат подир него и че представа си нямам защо го прави. Изглеждаше логично: ако по някакъв начин се бях издал, което със сигурност беше възможно, нямаше да е в характера му да го пренебрегне. Играеше си играта до дръжката. (Много интересен израз, нали?)

От това ми стана някак по-добре, но не много. Лошото беше, че Мелар знаеше откъде идва заплахата. Въпреки че телохранителите му нямаше да спрат пряко нападение, фактът, че знаят за мен, сериозно отрязваше шансовете ми да му изляза с нещо хитро — а каквото и да измислех тепърва, трябваше да е нещо хитро. Докато напусках залата, усетих как първите проблясъци на по-малкото братче на отчаянието се разбуждат в мен.

Щом излязох през вратата, спрях и се свързах с Алийра. Кой знае, може пък двете със Сетра да бяха измислили нещо. Тъй или иначе чувствах, че трябва да им съобщя какво съм научил.

„Какво има, Влад?“

„Нещо против да намина да се видим? Имам малко информация, която едва ли ще ти хареса“.

„Горя от нетърпение — отвърна тя. — Ще те чакам в покоите си“.

Тръгнах по коридора към стълбите и видях, че Мороулан слиза по тях. Кимнах му и понечих да го подмина. Той обаче ме привика с пръст. Спрях и продължих след него към библиотеката. Влязох послушно и седнах. Ситуацията неприятно ми напомняше за някой слуга, когото са привикали, за да го скастрят, че не е почистил добре нощните гърнета.

— Влад — заговори той, — може би ще бъдеш така добър да ме осветлиш какво точно става?

— А?

— Някъде се е случило нещо, за което не знам. Чувствам го. Подготвяте се за ход срещу Мелар, нали?

Кълна се в пръстите на Вийра! Цялата ли Империя го беше научила вече? Той започна да отмята точките.

— Алийра е доста изнервена покрай цялата тази работа и не знае какво да прави. Ти се държеше по същия начин, поне до вчера. Днес, както ме уведомиха, ако мога да се изразя така, са те забелязали да душиш около Мелар. Виждам Алийра, и тя е също точно толкова доволна от живота, колкото можеш да си представиш. После те виждам да се качваш по стълбите, за да се видиш с братовчедка ми, предполагам, и изведнъж имаш вид на човек, който знае какво прави. Е, ще благоволиш ли все пак да ми обясниш какво точно сте замислили двамата?

Помълчах малко; след което заговорих, бавно и внимателно:

— Ако днешното ми поведение е по-различно от вчера, то е защото разреших загадката — не проблема. Все още нямам никаква представа какво да направя по него. Ще кажа обаче, че нямам никакво намерение да направя нещо, което по някакъв начин би компрометирало теб, твоята клетва или твоя дом. Заявих това вчера и нямам никаква причина да променя решението си. Това достатъчно ли е?

„А така, шефе. Давай!“

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан се взря в мен, дълго и проницателно, сякаш се опитваше да ми направи мозъчна сонда. Лаская се обаче, че дори на Деймар ще му е трудно да го направи, без да усетя. Мороулан, смятам, също ме уважава твърде много, за да го направи преди първо да е попитал. Пък ястребовите очи трябва да си стоят на главите на Господарите на ястребите, където им е мястото.

Той кимна късо.

— Е, добре. Повече няма да го обсъждаме.

— Честно казано — отвърнах, — не знам какво се върти в ума на Алийра. Както предположи, тръгнал бях да се видя с нея, когато се сблъсках с теб. Но нищо не съм замислял с нея… засега. Надявам се, че и тя не е замислила нещо без мен.

Лицето му помръкна.

— На мен би ми харесало още по-малко.

Свих рамене.

— Така и така съм тук, кажи ми: провери ли за онези телохранители.

— Да, огледах ги. Какво те интересува?

— Магьосници ли са?

Той като че ли влезе за миг във вътрешен спор. После кимна.

— Да. И двамата. При това доста вещи.

Проклятие. Добрите новини направо се трупаха.

— Е, добре. Да искаш нещо друго?

— Не… всъщност да. Ще съм ти благодарен, ако държиш Алийра под око.

— Да шпионирам Алийра?

— Не! — каза той натъртено. — Само ако се опита да направи нещо, което може би не трябва да прави — мисля, че ме разбираш. Тогава се опитай да го обсъдиш с нея, а?

Кимнах и последното късче от главоблъсканицата дойде на мястото си. Разбира се! Точно от това се беше безпокоил Мелар! Беше с телохранители, за да не бъде убит от неджерег. Явно беше чувал за Пътедир.

Решаването на този последен къс от загадката изобщо не ме приближи до отговора й; и нищо чудно. Сбогувах се с Мороулан и се заизкачвах по стълбите към стаите на Алийра. През цялото време усещах погледа му в гърба си.

 

 

— Какво те задържа? — попита Алийра.

— Мороулан поиска да си побъбрим.

Забелязах, че днес Алийра наистина е в чудесно настроение. Очите й бяха яркозелени и блестяха. Беше се облегнала на таблата на леглото и галеше разсеяно някаква котка, с която не ме бяха запознавали. Лойош и котката се изгледаха с абстрактна кръвожадност.

— Разбирам — каза тя. — И за какво?

— Изглежда, смята, че си наумила нещо. Между другото, аз също. Нещо против да ми го кажеш?

Тя повдигна вежди и се усмихна.

— Може би. Но ти пръв.

Котката се превъртя на гръб, настоявайки някой да се позанимава с коремчето й. Дългата й бяла козина леко щръкна, сякаш реши да отрече присъствието на Лойош. Алийра се подчини.

„Ей, шефе“.

„Да, Лойош?“

„Не е ли отвратително, че някои хора задоволяват прищевките на тъпи животни?“

Не отговорих.

— Първо, Алийра, предишната ни идея няма да свърши работа.

— Защо?

Като че ли не се притесни особено. Аз вече започвах.

— Причините са много — казах. — Но главната е, че Мелар няма намерение да напуска.

Обясних й изводите ни за плановете и мотивите на Мелар. Изненадващо, първата й реакция беше подобна на моята — тя поклати глава с възхищение. После очите й бавно добиха металносив оттенък. Потръпнах.

— Няма да му позволя да се измъкне с тоя номер. Знаеш го, нали?

Е, всъщност не че го знаех, но се опасявах от нещо подобно.

— Какво ще направиш? — попитах я тихо.

Тя не отговори, но опипа дръжката на Пътедир.

Запазих гласа си тих, спокоен и сдържан.

— Ако го направиш, Мороулан ще е принуден да те убие, нали знаеш?

— И какво от това?

— Защо не измислим по-добър начин?

— Например?

— По дяволите, не знам! За какво мислиш, че си блъскам главата от няколко дни? Ако можем да измислим някакъв начин да го убедим да напусне, все още можем да се придържаме към първоначалната идея — проследяваме го с Пътедир и го спипваме там, където се появи. Само да имах повече време!

— Колко време имаш?

Много добър въпрос. Ако извадехме много, много голям късмет, новината нямаше да изтече още три дни. Но, за съжаление, не можех да разчитам на късмет. А по-лошото беше, че и Демона не можеше. Какъв щеше да бъде следващият му опит? И какви шансове щях да имам да го спра? Отговорът на последния въпрос никак не ми хареса.

— Днес или утре — отговорих.

— И какво става след това? — попита тя.

— Портата на смъртта се разтваря. Работата излиза от ръцете ми, тялото ми го намират някъде и пропускам една хубава война. Ти ще видиш тази война. Блазе ти.

Тя се ухили гадно.

— Може и да ми хареса.

Отвърнах й с усмивка.

— Като нищо.

— Но — призна тя, — това никак няма да е добре за дома.

И тук се съгласих.

— От друга страна — каза тя, — ако го убия, няма проблем. Двата дома не се бият, уязвени са само Дзур, но на кого му пука за тях? Е, сигурно можем да измислим някакъв начин да прихванем информацията за тях, преди да изтече.

— Те не са проблемът — отвърнах й. — Проблемът е, че ти загиваш, или ще трябва да убиеш Мороулан. Не мога да приема нито една от двете възможности за идеален изход.

— Нямам никакво намерение да убивам братовчед си — заяви Алийра.

— Страхотно. Тогава го оставяш жив, с мъртво реноме.

Тя потръпна.

— Не съм безразлична към честта на братовчед ми. Просто съм по-загрижена за прецедента от Мороулан.

— Има и още нещо — добавих.

— О?

— Честно казано, Алийра, не съм убеден, че можеш да поразиш Мелар. Пазят го двама експерти, и двамата са добри бойци и също толкова добри магьосници. Вече ти казах кой го е обучавал в бойно изкуство и не си забравила, че е бил достатъчно добър, за да си извоюва място в дома Дзур. Той е решен, че ще го убие само джерег, и се боя, че може би е осигурил всичко необходимо, за да стане така. Изобщо не съм сигурен, че ще можеш да го убиеш.

Тя изслуша търпеливо монолога ми, след това се усмихна цинично.

— Все някак ще се оправя.

Реших да сменя темата. Можех да опитам само още едно нещо, а то най-вероятно щеше да ме убие. Никак не ми харесваше, затова попитах:

— Между другото, Сетра къде е?

— Върна се на Дзур планина.

— Така ли? Защо?

Алийра заби поглед в пода, след което отново обърна внимание на котката.

— Подготвя се.

— За какво?

— За война.

Просто чудесно.

— Смята, че ще се стигне до война?

Алийра кимна.

— Не й казах какво се каня да направя, така че тя приема, че ще се стигне.

— И иска да е сигурна, че драконите ще спечелят, а?

Алийра ме погледна.

— Не е в нрава ни да се бием за загуба.

Въздъхнах. Какво пък, сега или никога. Реших се.

„Ей, шефе, недей да го правиш“.

„Прав си. Но нали за това ми плащат. Хайде, млъкни“.

— Едно последно нещо, Алийра.

Очите й се присвиха. Предполагам, че беше доловила нещо в гласа ми.

— И то е?

— Все още работя за Мороулан. Той ми плаща и следователно му дължа известно количество лоялност. Това, което се каниш да направиш, е в пряко нарушение на неговите желания. Няма да ти го позволя.

И просто ей така, още докато завършвах речта си, Пътедир се озова в ръката й и острието му бе насочено в гърдите ми. Тя ме измери хладно с очи.

— Смяташ ли, че можеш да ме спреш, джерег?

Издържах погледа й.

— Вероятно не — признах. Какво по дяволите? Както я гледах, виждах, че е готова да ме убие на място. — Но ако го направиш, Алийра, Лойош ще убие котката ти.

Никаква реакция. Уф. Понякога си мисля, че Алийра изобщо няма чувство за хумор.

Погледнах надолу към острието. Само две стъпки го деляха от гърдите ми… и от душата ми, някога била на брат й. Спомних си един момент, беше сякаш преди векове, когато се бях озовал в същото положение с Мороулан. Тогава, както и сега, мислите ми се бяха насочили към това кое оръжие ми е най-близо. Отровна стрела щеше да е пълно губене на време. Отровата ми действа бързо, но не чак толкова бързо. Не става. Трябваше да прибегна до убийство — нищо друго не вършеше работа. Шансът ми тогава беше нищожен. Сега беше още по-лошо. Мороулан поне не беше извадил оръжието си.

Отново погледнах очите й. Очите на този срещу теб са първото нещо, което ти подсказва дали се кани да се задейства. Усетих дръжката на камата горе в десния ми ръкав — с острието навън. Щеше да е нужно рязко движение надолу, и щеше да е в ръката ми; едно движение нагоре след това щеше да я забие в гърлото й. От това разстояние не можех да пропусна. От това разстояние не можеше и тя. Вероятно щях да съм мъртъв преди нея и нямаше да могат да ме пресъживят.

„Само кажи, шефе. Ще й скоча в очите преди да…“

„Благодаря, но задръж засега“.

Онзи, предишния път, Мороулан се беше отказал да ме убие, защото трябваше да ме използва, а аз се спрях малко преди да нанеса смъртната обида. Този път, сигурен бях, Алийра нямаше да се откаже — решеше ли да действа, беше толкова упорита, колкото съм аз. В края на краищата, помислих с горчивина, по някакъв шантав начин нали бяхме роднини.

Приготвих се за действие — трябваше пръв да нанеса удара, ако изобщо можех да разчитам на някакъв шанс, тъй че нямаше смисъл да изчаквам. Беше странно; осъзнах, че всичко, което бях правил след първата ми среща с Демона, беше насочено към това или да измисля начин как да убия Мелар, или да попреча на някой друг да ми реши проблема.

Изгледах я. Готов… сега… почакай… спрях. Какво правиш, Влад? Ще убиеш Алийра? Тя ще те убие? Какво, в името на великото море на хаоса, щеше да реши това? Да, Влад, да. Мислиш добре. Трябва само да убиеш един гост на Мороулан… и най-неподходящия при това! Да, трябва само Алийра да умре. Това би…

— Чакай малко! — извиках. — Хванах го!

— Какво си хванал? — попита тя студено.

Изобщо не рискуваше срещу мен — знаеше какво хитро копеле съм.

— Всъщност — заговорих с малко по-спокоен тон, — ти си го хванала.

— И какво, ако обичаш, съм хванала?

— Велико оръжие — казах.

— Да, безспорно — съгласи се тя, без да отстъпва и на косъм.

— Оръжие — продължих аз. — Оръжие, което е невъзвратимо свързано с душата ти.

Тя изчака спокойно да продължа. Пътедир все така бе насочен към гърдите ми.

Усмихнах се, въпреки че за първи път от няколко дни бях съвсем сериозен.

— Ти няма да убиеш Мелар, приятелко. Той ще убие теб.