Стивън Бруст
Джерег (14)

13.

„Ухапването от йенди никога не може да се изцери напълно“.

Когато стигнахме до библиотеката, Мороулан ни беше догонил. Камата му беше прибрана. Опитах се да разкарам от ума си неприятния случай. Не успях, разбира се.

Всъщност — и това беше смешното, стига да си в настроение за смях — до този момент бях извършил четиридесет и едно убийства и нито едно не беше ме притеснило. Ни най-малко. Но този път, когато дори не бях наранил тая кучка, ме притесни толкова, че години наред щях да се събуждам, виждайки лицето й. Възможно бе да ми е сложила някакво проклятие, но се съмнявах. Просто нещата стояха така. О, по дяволите, не искам да говоря повече за това!

Фентор беше в библиотеката. Щом видя Мороулан, се прекърши съвсем. Скочи и падна на колене, свел глава. Почувствах, че ми прилошава отново, но Мороулан прояви повече разбиране.

— Стани — каза той грубо. — А сега седни и ни разкажи всичко.

Фентор кимна и стана. Мороулан го отведе до един стол и му наля вино. Той го изпи жадно, без да похвали реколтата, докато ние още сядахме и си наливахме по чаша. След малко вече беше в състояние да говори.

— Тази сутрин, милорд, получих послание и…

— Как? — прекъсна го Мороулан.

— Псионично.

— Добре. Продължавай.

— Представи се като джерег и каза, че имал сведения, които иска да ми продаде.

— Нима? Какви „сведения“?

— Име, милорд. Каза, че ще има опит за покушение срещу Мелар, който е наш гост, и че на убиеца му е все едно, че е тук. — Фентор сви рамене съжалително, сякаш искаше да се оправдае за неразумния си контакт. — Каза, че убиецът е достатъчно добър, за да преодолее системата ни за сигурност.

Мороулан ме погледна и вдигна вежда. По този красноречив начин искаше да каже, че за сигурността отговарям аз. Можеше ли да се преодолее?

— Всеки може да бъде убит — казах сухо.

Устните му се свиха в лека усмивка, той ми кимна и отново се обърна към Фентор.

— Наистина ли мислиш, че са готови да започнат война дракон — джерег?

Отворих уста да заговоря, но веднага премислих. Нека си довършеше разказа.

— Уплаших се, че би могъл — каза Фентор. — Във всеки случай реших, че ще е по-добре да получа името, просто за всеки случай.

— Искал е да ти даде името на убиеца? — намесих се неволно.

Той кимна.

— Каза, че ужасно му трябвали пари, натъкнал се на това и решил, че Мороулан ще се заинтересува.

— Предполагам — каза Мороулан, — че не ти е хрумнало да ми донесеш тази информация преди да се опиташ да предприемеш нещо сам?

Фентор помълча малко, след което попита:

— А вие щяхте ли да го направите, милорд?

— Със сигурност не — отвърна Мороулан. — Едва ли бих се поддал на нечие изнудване. — Вдигна леко брадичка.

(О, престани, мой досаден стомахо!)

Фентор кимна.

— Предположих, че точно това щеше да е реакцията ви, милорд. От друга страна, моята работа е да се грижа нищо лошо да не се случи на гостите ви и реших, че ще ми е от полза всяко предимство, което можех да получа, ако наистина се появи убиец, който ще се опита да премахне Мелар.

— Колко ти поиска за това? — попитах аз.

— Три хиляди златни империала.

— Доста евтино — отбелязах. — Предвид рисковете, които е поел.

— А златото откъде е? — попита Мороулан.

Фентор сви рамене.

— Всъщност не съм чак толкова беден. И след като го реших на своя глава…

— Предположих го — каза Мороулан. — Ще те овъзмездя.

Фентор поклати глава.

— А, златото си е у мен. Те така и не го взеха.

Това вече го знаех. Имахме си работа с професионалисти, в края на краищата.

Фентор продължи:

— Пристигнах на координатите за телепортиране, които ми дадоха, и веднага щом се озовах там, ме удариха. Бях заслепен и след това — убит. Представа нямах нито какво стана, нито защо, докато не се събудих, пресъживен от Алийра, и не видях… — преглътна и извърна лице — не видях вашия труп, милорд. Тогава уредих да ни телепортират обратно.

Изпитах лека нотка на съчувствие към него. Може би трябваше все пак да го уведимом за трупа на Мороулан само на няколко стъпки от него, но пък точно в този момент нямах настроение да си бъбрим за дреболии, а и не разполагах с време.

— Временно съм го освободил от служба — вметнах.

Мороулан стана, отиде до него, изгледа го отгоре и каза:

— Е, добре. Одобрявам мотивите, стоящи зад тези твои действия. Разбирам основанията ти и ти съчувствам. Но никакви подобни действия в бъдеще. Ясно ли е?

— Да, милорд. И ви благодаря.

Мороулан го потупа свойски по рамото.

— Много добре. Върнат си на служба. Тръгвай.

Фентор се поклони и напусна. След като се увери, че е излязъл, Мороулан тръшна вратата след него, седна и отпи от виното.

— Несъмнено — каза той, — всички се надявате да чуете какво се случи с мен.

— Как позна? — обадих се.

Той сви рамене.

— Получих послание. От същия индивид, който се е свързал с Фентор, най-вероятно. Фентор, както твърди той, са го подвели. Аз получих указание — произнесе думата с особена неприязън — да оттегля закрилата си над лорд Мелар и да го изгоня от дома си. Казаха ми, че ако не го направя, ще убият Фентор. Заплашиха ме, че ще използват моргантско оръжие, ако се опитам да го спася.

— И ти естествено — казах аз — отпраши право натам.

— Естествено — съгласи се той, без да обръща внимание на сарказма ми. — Продължих да си говоря с него достатъчно дълго, за да го проследя къде е, поставих си стандартните предпазни магии и се телепортирах.

— Фентор жив ли беше тогава?

Той кимна.

— Да. Докато се мъчех да ги проследя, ги накарах да ме свържат с него, за да се уверя, че е жив. Беше в безсъзнание, но жив.

— Така или иначе — продължи той, — пристигнах. Онази, ъъъ, дама, която оставихме преди малко, ми хвърли някакво заклинание. Предполагам, че е било подготвено предварително. Чак сега разбрах, че е била тя, разбира се, но магията ме лиши от всички защити срещу физическо нападение. — Поклати глава. — Длъжен съм да призная, че съм възхитен от добрия им разчет. И ти би се възхитил, Влад. Още докато усетя какво става, нещо ме удари по тила и видях ножа, идващ към мен. Крайно неприятно. Не ми остана време за никаква контраатака. Точно както го бяха замислили, разбира се.

Кимнах.

— Знаели са си работата. Трябваше да се сетя по-рано.

— Как изобщо би могъл да го предвидиш? — попита Алийра.

— Някои среди бяха споменали, че са измислили начин как да убият Мелар, без целият дом на Дракона да им скочи. Трябваше ми доста време, но накрая се сетих, че единственият начин това да стане, без Мелар да е напуснал Черен замък, ще е ако Мороулан им направи услугата да умре чинно. След което, разбира се, няма да има проблем, тъй като той вече няма да е гост на Мороулан.

Мороулан поклати тъжно глава.

Продължих:

— Веднага щом разбрах, че Фентор и Улирон са си разменили дежурствата, схванах, че става нещо. Досетих се какво може да е, свързах се с Алийра и… е, останалото го знаеш.

Не го знаеше, разбира се, но нямах настроение да му обяснявам как за малко щях да разтворя и себе си, и половината Адриланка в суров хаос.

Мороулан ме изгледа твърдо.

— И коя — попита той — е особата, която ни е излязла с тази великолепна схема?

Издържах погледа му и поклатих глава.

— Не. Тази информация не мога да я дам дори на теб.

Той ме изгледа малко по-продължително, след което сви рамене.

— Добре. Всеки случай, благодаря ти.

— Знаеш ли в кое е най-голямата ирония? — попитах.

— В кое?

— Тъкмо се мъчех да намеря някакъв начин сам да предотвратя поредната война дракон — джерег, и тъкмо когато ми падна в скута, взех, че го изтървах.

Мороулан се усмихна бегло.

— Не допускаш, че могат да стигнат чак дотам, нали?

Понечих да кимна, но се спрях. По дяволите, като нищо можеха да стигнат дотам! Демона хич нямаше да се поколебае!

— Какво има, Влад? — попита Алийра.

Поклатих глава и се свързах с Фентор.

„Да, милорд?“

„Върна ли се на дежурство?“

„Да, милорд“.

„Направи пълна проверка на всички зони за сигурност. Веднага. Погрижи се да няма никакъв пробив. Искам да си готов преди час! Действай!“

Задържах контакта, докато той раздаваше нужните заповеди. Ако аз трябваше да ликвидирам Мелар, как щях да преодолея системата за сигурност на Мороулан? Превъртях всичко в ума си. Но нали сам бях организирал цялата проклета система, разбира се, аз нямаше да мога да видя слабости в нея. Да попитам Кийра? По-късно, ако ми останеше време. Стига да не се окажеше прекалено късно.

„Всичко се проверява, милорд“.

„Добре. Задръж така“.

Мороулан и Алийра ме гледаха озадачено. Не им обърнах внимание. Значи… прозорците ги забрави — никой не влиза така. Тунели? Ха! От една миля във въздуха? И то след като Мороулан може да засече всякаква магия, направена около замъка? Няма начин. Дупка в стената? Ако не използваха магьосничество, което нямаше да могат, щеше да им отнеме много време. Врати? Главната порта беше подсилена с вещерство, чародейство и лейди Тилдра. Забрави. Задни врати? Слугински входове? Не, имахме си пазачи.

Пазачи. Възможно ли беше пазачите да са подкупени? Щяха да са нужни, колко? Проклятие! Само двама. Колко време трябваше, за да се уреди това? Не повече от два дни. Не, не би могъл да намери двама стражи само за два дни, без да намери най-напред един, когото да уговори. Избива всички, които са отказали?

„Фентор, имаме ли смъртни случаи на стражи през последните два дни?“

„Не, милорд“.

Така. Добре. Значи никой не е подкупен. Какво друго? Подмяна на страж? О, мамка му. Точно това щях да направя аз.

„Фентор, имаме ли днес на служба някакви нови пазачи? Хора, които са наети преди по-малко от три дни? Ако не, провери за слуги. Но първо провери стражите“.

Точно това щях да направя, разбира се. Наемам се като страж или като слуга и изчаквам идеалния момент. Трябваше само да уредя подходящият страж в този момент да е зает, да е болен или да му потрябват няколко дни отпуск, може би да подкупя някого, а може би щеше да мине и без това, стига да успея да се добера до регистъра и да вмъкна името си.

„Между другото, да. Имаме един нов, пред банкетната зала. Стражът, който обикновено е на пост там…“

Прекъснах връзката. Докато изхвърчах през вратата, чух виковете на Мороулан и Алийра зад себе си. Некромантката, която през цялото време не беше обелила и дума, остана. В края на краищата какво значеше за нея една смърт повече или по-малко?

Понесох се към банкетната зала като фурия. Лойош обаче беше по-бърз. Плющеше с крилете си на десетина крачки пред мен. Веднага видях двамата стражи пред вратата. Забелязах, че ме познаха. Кимнаха леко и застанаха мирно, когато започнах да се приближавам. Забелязах, от петдесет стъпки, че единият крие кама под униформата си — нещо, което съвсем не беше в стила на драконите. Слава на Барлън, не бяхме закъснели.

Мороулан бе по петите ми. Пазачът със скритата кама кръстоса за миг погледа си с моя; после се обърна и влетя в помещението, Лойош го следваше плътно. Двамата с Мороулан затичахме след него. Извадих един от ножовете за мятане; Мороулан извади Чернопрът. Присвих се за миг от онова, което причиняваше на ума ми оголеното му оръжие, но не позволих това да ме забави.

Отвътре се разнесоха викове, несъмнено в отговор на псионичните заповеди на Мороулан. Профучах през вратата. В първия миг не можах да го зърна, скрит сред тълпата. После видях атаката на Лойош. Чу се писък и видях как блесна меч.

Двамата се заковахме на място. Мелар вече се открояваше ясно, без изобщо да изглежда притеснен. Само удостои Мороулан с питащ поглед. Въпросният „страж“ лежеше точно в краката му и главата му се търкаляше на няколко стъпки встрани. Над трупа стоеше истински страж, с оголен дълъг меч, от който капеше кръв. Вдигна очи към Мороулан и той му кимна.

Двамата с Мороулан се приближихме до тялото и извадихме камата от изпънатата му ръка. Той я взе и я огледа грижливо. После каза на пазача:

— Добра работа.

Стражът поклати глава.

— Добре, че беше джерегът. — И погледна Лойош малко удивено. — Ако не го беше забавил, изобщо нямаше да се справя навреме.

„Най-после някой да ме похвали“.

„Най-после и ти да свършиш нещо днес“.

„Две умрели текли на възглавницата ти“.

Зарязахме Мелар и напуснахме залата.

— Е, добре — подвикна Мороулан на излизане. — Почистете всичко.

Алийра дойде и тримата тръгнахме обратно към библиотеката. Мороулан ми подаде камата. Само я пипнах и веднага разбрах, че е моргантска. Потръпнах и му я върнах. Адски много от тия неща хвърчаха наоколо напоследък.

— Разбираш какво означава това, нали? — попита той.

Кимнах.

— И знаеше, че ще се случи?

— Предположих го. След като опитът да заковат теб се провали, е трябвало да продължат и все едно да го ликвидират.

— Извадихме късмет — добавих. — Много се забавих, докато загрея повечето им номера. Ако Мелар случайно беше излязъл през вратата в последния час, всичко вече щеше да е приключило.

Влязохме в библиотеката. Некромантката ни кимна и ни махна да седнем — с чашата в ръка, със странната си, вечна полуусмивка. Винаги ми е харесвала. Надявам се някой ден да разбера защо. От друга страна, може би е по-добре хич да не се надявам. След като се настанихме, казах на Мороулан:

— Канех се да поговоря с теб, след като разбрах за телохранителите.

— Телохранители? Чии? На Мелар?

— Да. Доколкото мога да преценя, разполага с двама.

„Доколкото кой може да прецени, шефе?“

„Млъкни, Лойош“.

— Това е доста интересно — каза Мороулан. — Той почти със сигурност нямаше охрана, когато пристигна.

Свих рамене.

— Значи не са в списъка на гостите ти. Което ги прави законна плячка, нали?

Той кимна.

— Изглежда, че не е разчитал много на клетвата ми.

— Вероятно. Но по-вероятно е да не е разчитал, че джерегите няма да започнат нова война, само за да го пречукат.

— Е, за това е прав, нали, Влад?

Кимнах и извърнах очи.

— Каквото и да е направил този Мелар на джерегите — каза Мороулан, — сигурно е засегнал някои доста важни хора.

— Много важни.

Мороулан поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, че джерегите може да са толкова глупави. Двата дома за малко не се унищожиха първия път, а последния…

— Последния? Било е само веднъж, доколкото знам.

Той като че ли се изненада.

— Ти не знаеше ли? Разбира се, джерегите едва ли биха го обсъждали нашироко. Аз самият нямаше да го знам, ако Алийра не беше ми го казала.

— Какво ти е казала? — Гласът ми прозвуча слабо и кухо в собствените ми уши.

Алийра се намеси.

— Случи се за втори път. Започна също като първия — с един джерег, убит от наемник, докато бил гост в дома на Господар на дракони. Драконите отмъстили, джерегите им го върнали и… — Тя сви рамене.

— Но защо не съм чувал това?

— Защото след това всичко отишло по дяволите и така и не било записано добре в хрониките. Накратко, джерегът, който бил убит, бил приятел на Господаря на дракони и му помагал в нещо. Някой разбрал какво прави и го спрял. Драконите настояли убиецът да им бъде предаден и този път джерегите се съгласили. Предполагам, че домът на Джерег се е надявал, че той ще прояви благоразумие, а може и да е имало някакъв личен спор на някакво ниво. Все едно, убиецът се измъкнал от дома на Господаря на дракони преди да го убият. Докато се измъквал, убил двама дракони, а после убил двама от шефовете на джерег, които го предали. По-късно се самоубил, но вече било твърде късно да спре когото и да било.

— Защо? След като всичко се е свеждало до един индивид…

— Защото било по времето на Феникс в развала, тъй че никой не вярвал на никого. Джерегите смятали, че драконите са убили техните шефове, а драконите мислели, че джерегите са подготвили бягството му.

— И после всичко отишло по дяволите, казваш? Точно тогава?

Тя кимна.

— Джерегите избили доста от по-изтъкнатите Господари на дракони, включително и няколко магьосници, тъй че един от тях, който замислял преврат, се оказал принуден да се задейства преждевременно, разчитайки твърде много на магията си. И след като вече ги нямало най-добрите му магьосници, заклинанието излязло извън контрол, въпреки че Императорът вече бил мъртъв и… — Гласът й заглъхна.

Разказът започна да прониква в съзнанието ми. Мога да смятам достатъчно добре, и след като първата война дракон — джерег беше когато там беше, то тогава втората трябваше да е… Феникс в развала… Драконов преврат… всичко отишло по дяволите… магията излязла от контрол… мъртъв император Феникс…

— Ейдрон — казах.

Тя кимна и каза:

— Да, моят баща. Убиецът си имал лични причини да мрази Императора и да съдейства на баща ми да измислят как да го отровят, когато всичко се разпаднало. Както знаеш, накрая тъкмо Марио уби Императора, след като се опита да използва Глобуса срещу джерег. Другото, което знаеш, е, че си имаме едно море от хаос на мястото на някогашната Драгара, без Император, без Глобус и без Империя. Минаха близо двеста години, преди Зерийка да се върне с Глобуса.

Поклатих глава. Адски много проклети изненади ми се бяха струпали за адски малко дни. Не можех да се справя.

— А сега — казах, — ще се случи отново.

Мороулан кимна. Всички замълчахме. Накрая Мороулан кротко попита:

— И ако се случи, Влад, на коя страна ще бъдеш ти?

Не отговорих.

— Знаеш ли — продължи той, — че аз ще съм една от първите жертви на дома Джерег?

— Знам. И знам освен това, че ще си на първата линия в опита ви да унищожите организацията. Както и Алийра, впрочем. И между другото, аз ще съм един от първите, по които ще ударят драконите.

Той кимна.

— Е, смяташ ли тогава, че можеш да разубедиш джерегите този път да не го правят?

Поклатих глава.

— Не съм исола, Мороулан, и нямам острите им зъби. И да ти кажа честно, изобщо не съм сигурен дали щях да го направя, дори да можех. Изслушах всички основания защо Мелар трябва да напусне — много е трудно да бъдат оборени.

— Разбирам. Навярно би могъл да ги убедиш да изчакат. Както знаеш, той ще остане тук само още няколко дни.

— Не става, Мороулан. Няма начин.

Той кимна. Поседяхме още малко мълчаливо; после казах:

— Предполагам, че няма никакъв начин, поне веднъж, да ни оставиш да го хванем? Нали знаеш, трябва само да го изгониш. Нямах намерение даже да те питам, но…

Алийра ни изгледа напрегнато.

— Съжалявам, Влад. Не.

Алийра въздъхна.

— Добре — казах. — Всъщност не мислех, че би го направил.

Отново помълчахме няколко минути; после Мороулан заговори отново.

— Може би не е нужно да казвам това, но ще ти напомня, че ако нещо, каквото и да е, го сполети в този дом, няма да се примиря, докато не разреша случая. Нищо няма да ме спре, дори да си ти… А ако наистина се окажеш ти или някой друг джерег, лично аз ще обявя война на дома и ще ме подкрепи всеки дракон в Империята. Приятели сме от толкова време и си ми спасявал живота неведнъж, но няма да позволя нито на теб, нито на никого да се измъкне с убийството на мой гост. Разбираш това, нали?

— Мороулан — отвърнах, — ако смятах да направя нещо такова, изобщо нямаше да те питам, нали? Щях вече да съм го направил. Познаваме се от… колко? Четири години? Изненадан съм, ако ме познаваш толкова слабо, че да допуснеш, че ще злоупотребя с приятелството ти.

Той поклати тъжно глава.

— Никога не съм помислял, че би го направил. Просто исках да съм сигурен, че нещата са поставени ясно и открито.

— Добре. Все едно, мисля, че и аз бях откровен, след като дойдох да те помоля за каквото те помолих. Сега трябва да си тръгвам. Налага се да го премисля.

Той стана с мен. Поклоних му се, а също и на Алийра, и на Некромантката. Алийра ми отвърна с поклон; Некромантката ме погледна с тъмните си очи и ми се усмихна. Обърнах се към вратата. Мороулан ме стисна за рамото.

— Влад, съжалявам.

Кимнах.

— Аз също.