Стивън Бруст
Джерег (1)

Пролог

Има прилика, ако ми бъде позволена грубата метафора, между усещането за вледеняващ полъх и усещането за острие на нож, когато едното или другото те погали по тила. С малко усилие мога да събудя спомени и за двете. Вледеняващият полъх несъмнено ще се окаже по-приятният спомен. Например:

Бях единадесетгодишен и почиствах масите в ресторанта на баща ми. Вечерта бе спокойна, заети бяха само две от масите. Няколко клиенти току-що си бяха тръгнали и отивах при масата, на която бяха седели.

Масата в ъгъла беше заета от двойка. Мъж и жена. И двамата драгари, разбира се. По някаква причина заведението ни рядко се посещаваше от човеци; навярно защото и ние бяхме човеци, а те не искаха да се излагат, или нещо такова. Баща ми гледаше да си няма работа с други „източняци“.

На масата до отсрещната стена седяха трима. И тримата мъже, драгари. Забелязах, че на масата, която почиствах, няма оставен бакшиш, и чух как някой зад гърба ми изпъшка.

Обърнах се тъкмо в мига, в който главата на единия от тримата цопна в блюдото му с кълка от лиорн с червени чушки. Този път баща ми ме беше оставил аз да направя соса и първата безумна мисъл, която ми хрумна, бе, че много съм го подлютил.

Другите двама станаха невъзмутимо, като че ли изобщо не бяха притеснени за приятеля си. Тръгнаха към вратата и разбрах, че се канят да излязат, без да си платят. Озърнах се за баща ми, но той беше отзад, в кухнята.

Погледнах отново към масата — чудех се дали да притичам да помогна на задавилия се, или да спра другите двама, които се канеха се да се измъкнат, без да покрият сметката.

И тогава видях кръвта.

От гърлото на нещастника, чието лице бе цопнало в чинията, се показваше дръжката на кама. Много бавно ме осени какво е станало и реших: не, от двамата излизащи си господа пари няма да искам.

Не побягнаха, дори не се разбързаха. Минаха най-спокойно покрай мен към вратата. Останах на място като замръзнал. Мисля, че не съм дишал дори. Изведнъж усетих много ясно как бие сърцето ми.

Нечии стъпки спряха точно зад мен. Все така замръзнал, призовах Вийра, богинята — демон.

И в този момент в тила ми се опря нещо студено и твърдо. Толкова бях замръзнал, че не можах и да трепна. Щях и очите си да затворя, стига да можех. Но не, бях ги опулил право напред. В онзи момент не го осъзнах, но драгарката ме гледаше и понечи да стане. Забелязах я, когато мъжът с нея посегна да я спре, но тя бутна ръката му.

После чух тих, почти копринен глас в ухото си.

— Нищо не си видял. Ясно?

Ако тогава имах сегашния си опит, щях да разбера, че не съм в сериозна опасност — ако имаше намерение да ме убие, щеше вече да го е направил. Но го нямах и затова потръпнах. Усещах, че не бива, но не можах да се удържа. Драгарката вече почти бе стигнала до нас и непознатият сигурно я забеляза, защото ножът изведнъж се махна и чух отдалечаващи се стъпки.

Треперех неудържимо. Високата драгарка леко ме докосна по рамото. Забелязах на лицето й съчувствие. Такова изражение на драгар не бях виждал никога и то по своему ми се стори не по-малко страшно от току-що преживяното. За малко щях да залитна и да падна в прегръдките й, но се овладях. Осъзнах, че ми говори — тихо и нежно.

— Спокойно, отидоха си. Нищо няма да те сполети. Само се успокой, всичко ще е наред…

Баща ми влетя от кухнята.

— Влад! — извика ми. — Какво става тук. Защо…

Спря — видя трупа. Чух как повърна и изпитах срам за него. Тогава ръката на рамото ми се стегна. Усетих, че спирам да треперя, и погледнах момичето пред мен.

Момиче? Всъщност изобщо не можех да преценя възрастта й. Тя беше драгарка и можеше да е някъде между сто и хиляда години. Беше облечена в черно и сиво. Знаех, че това означава, че е от дома Джерег. Спътникът й, който вече се приближаваше към нас, също беше джерег. Тримата, които бяха седели на другата маса, бяха от същия дом. В това нямаше нищо особено; в ресторанта ни идваха драгари предимно от дома Джерег и по-рядко от Текла (всеки драгарски дом носи името на едно от тукашните същества).

Спътникът й застана зад нея.

— Влад ли се казваш? — попита ме тя.

Кимнах.

— Аз съм Кийра. — Само кимнах. Тя отново се усмихна и се обърна към спътника си. Платиха си сметката и излязоха. Върнах се да почистя оцапаното от мъртвия. И от баща ми.

„Кийра — помислих. — Няма да те забравя“.

Когато пристигнаха стражите на Феникс, бях отзад, в кухнята, и чух баща ми да казва, че не, никой не е видял какво е станало, всички сме били отзад. Но така и не забравих усещането за студения нож, опрян в тила ми.

 

 

А другият пример…

Бях на шестнайсет и газех през джунглите на Адриланка. Градът бе някъде на стотина мили и беше нощ. Харесваше ми усещането за самота и лекият страх, стегнал стомаха ми при мисълта, че мога да се натъкна на див дзур, лиорн или, Вийра да ми е на помощ, на дракон.

Земята под ботушите ми пращеше от скършените клони и мляскаше, щом нагазех в кал. Никакво усилие не полагах да стъпвам тихо; надявах се, че шумът, който вдигам, ще подплаши всеки звяр, който би могъл да изплаши мен. Странна логика. Сега ми убягва.

Погледнах нагоре, но нямаше пролука в облачната пелена, загърнала Драгарската империя. Дядо ми беше разправял, че в източната ни родина небето не било така оранжево-червено. Казвал ми беше, че нощем човек можел да види там звезди и аз ги бях виждал през неговите очи. Той можеше да си отваря ума за мен и го правеше често. Беше част от метода му на обучение във вещерството. Същият метод, който ме доведе тогава, на шестнайсет години, в джунглите.

Небето огряваше джунглата достатъчно, за да виждам пътя си. Не обръщах внимание на драскотините по лицето и ръцете си от гъстия листак. Стомахът ми бавно се успокои от гаденето, която изпитах след телепортирането, довело ме тук.

Давах си сметка, че в това се крие голяма ирония: да приложа драгарското магьосничество, за да стигна тук, където можех да направя следващата стъпка в обучението си във вещерството. Наместих вързопа на гърба си и пристъпих на някаква поляна.

Реших, че може би ще ми свърши работа. Груб, обрасъл с гъста трева кръг с диаметър около четиридесет стъпки. Обиколих го бавно и много предпазливо, напрегнал очи за най-малките подробности. Само това оставаше, да се спъна в някое гнездо на криота.

Но полянката беше пуста. Отидох в средата и смъкнах вързопа. Измъкнах малкия черен мангал, торбичка въглища, черна свещ, благоуханна пръчица, умряла текла и шепа сухи листа. Листата бяха от растението джарънт, свещено за някои религии в Изтока.

Смачках грижливо листата на прах; после минах по обиколката на поляната, като хвърлях от праха пред себе си. Върнах се в средата. Там поседях малко, извършвайки ритуала с отпускането на всеки мускул по тялото, докато не изпаднах почти в транс. След като тялото ми се отпусна, на ума ми не остана нищо друго, освен да го последва. Щом се подготвих, сложих въглищата в мангала — бавно, парче по парче. Задържах за миг-два всяко: опипвах ръбчетата им и повърхността, като оставях саждите да се отъркат в шепата ми. При вещерството всяко нещо може се превърне в ритуал. Преди да е започнало същинското заклинание, подготовката трябва да се извърши подобаващо. Човек, разбира се, винаги може да изключи съзнанието си, да се съсредоточи върху очаквания резултат и да се надява. Шансовете за успех по този начин не са много добри. Странно, но когато се извърши по подходящ начин, вещерството е много по-удовлетворяващо от чародейството.

След като бучките въглища се наместиха точно както трябва, поставих между тях благоуханната пръчка. Взех свещта и загледах фитила дълго и упорито — карах го да пламне със силата на волята си. Можех, разбира се, да използвам кремък или чародейство дори, за да го запаля, но по този начин умът ми се настройваше на нужната вълна.

Предполагам, че и настроението на нощната джунгла е било благосклонно; само след минута-две видях от свещта да се вдига пушек, скоро последван от пламъче. Доволен бях също, че не усетих следа от душевното изтощение, съпътстващо изпълнението на по-голямо заклинание. До много скоро запалването на една свещ щеше да ме направи твърде слаб за псионичен контакт.

„Уча се, дядо“.

След това със свещта запалих въглените и вложих в тях волята си, за да се разгори хубав огън. Щом се разгоря, оставих свещта на земята. Вдишах приятно сладката миризма на уханната пръчица. Притворих очи. Кръгът смачкани листа на джарънт щеше да ме пази от случайни зверове, които можеха да ме притеснят. Зачаках.

След известно време — не знам колко — отново отворих очи. Жаравата в мангала грееше. Уханието изпълваше въздуха. Звуците на джунглата не проникваха през границите на полянката. Бях готов.

Взрях се дълбоко в тлеещите въглени и като отмервах дъха си, заговорих заклинанието — много бавно, както ме бяха учили. Изричах всяка дума и я отпращах — пращах я към дълбините на джунглата, колкото можех по-надалече и по-ясно. Беше старо заклинание, както ме бе уверявал дядо ми, и беше използвано непроменено в Изтока от хиляди години.

Изстрадвах всяка дума, всяка нейна сричка, изследвах я, оставях езика и устните ми да се задържат над всеки звук и да го вкусят, оставях ума си да проникне най-дълбоко в съдържанието на всяка мисъл, която изпращах с думите. След като всяка поредна дума напуснеше устните ми, тя се запечатваше в съзнанието ми и се превръщаше сякаш в живо същество.

Последните звуци замряха в джунглата на нощта и отнесоха със себе си късче от мен.

Сега вече наистина се почувствах изтощен. Както винаги, при правенето на толкова силно заклинание, трябваше да се опазя да не изпадна в пълен транс. Задишах бавно и дълбоко. Като в сън, вдигнах мъртвата текла и я сложих така, че да я виждам, докато седя. После зачаках.

Мисля, че само след няколко минути чух плясък на криле близо до мен. Отворих очи и видях до умрялата текла джерег — гледаше ме.

Гледахме се извество време, после предпазливо посегнах и откъснах хапка от жертвоприношението си.

Джерегът беше среден на ръст, женска — малко голяма за женска. Ако заклинанието ми бе подействало, щеше да е женска. Разтегът на крилото й бе приблизително от рамото ми до китката, а от змийската й глава до опашката — малко по-малко. Раздвоеният език пробяга над трупчето на гризача, после откъсна малко парче месо, сдъвка и го глътна. Заяде го много бавно — наблюдаваше ме как я гледам.

След като се уверих, че всичко е направено както трябва, започнах да настройвам ума си за псионичен контакт. И да се надявам.

И той скоро дойде. Усетих как ме прониза малка, питаща мисъл. Оставих я да се усили. Да стане ясна.

„Какво искаш?“ Чух го със смайваща яснота.

Сега вече настъпваше същинското изпитание. Ако този джерег бе дошъл заради заклинанието ми, щеше да е женски, с гнездо с яйца, и предложението ми нямаше да го предизвика за яростна атака. Окажеше ли се случайно минаващ джерег, щях да се окажа в сериозна беда. Носех си за всеки случай няколко билки, които можеха да ме опазят от отровата на джерег. Но можеха и да не ме опазят.

„Майко — помислих в отговор, колкото можех по-ясно. — Искам едно от яйцата ти“.

Не ме нападна и долових озадачеността, примесена с гняв, предизвикана от предложението ми. Добре. Значи все пак заклинанието ми я беше довело и най-малкото щеше да изслуша какво й предлагам. Усетих как в мен се надига възбуда и бързо се постарах да я потуша. Съсредоточих се върху джерега пред мен. Тази част също бе ритуал по своему, но не съвсем. Всичко зависеше от това какво джерегът мисли за мен.

„Какво — попита ме тя — му предлагаш?“

„Предлагам му дълъг живот — отвърнах й. — Прясно, кърваво месо без борба, и му предлагам приятелството си“.

Животното помисли дълго и ми отвърна: „А какво ще искаш от него?“

„Ще поискам да ми помага в начинанията ми, доколкото е по силата му. Ще поискам мъдростта му и ще поискам приятелството му“.

Мина известно време, без да се случи нищо. Тя стоеше над оглозганите останки на теклата и ме гледаше. После ми каза: „Идвам при теб“.

И джерегът запристъпва към мен. Ноктите му бяха дълги и остри, ала по-полезни за бягане, отколкото за бой. След като се е нахранил до насита, един джерег често разбира, че е много натежал, за да полети, и затова трябва да бяга, за да се отскубне от неприятелите си.

Стоеше пред мен и ме гледаше право в очите. Беше странно — да съзирам разум в тези дребни като мъниста змийски очи и да общувам почти по човешки със същество, чийто мозък бе не по-голям от първата свивка на пръста ми. Изглеждаше някак неестествено… и така си беше, но го разбрах много по-късно.

След малко джерегът отново „заговори“.

„Почакай тук“, каза ми. Обърна се и разпери прилеповите си криле. Трябваше да потича две-три стъпки, за да може да излети, а аз отново останах сам.

Сам…

Зачудих се какво ли щеше да каже баща ми, стига да беше жив, за да може да каже нещо. Нямаше да го одобри, разбира се. Вещерството за него беше прекалено „източно“, а той изцяло се беше отдал на усилието си да бъде драгар.

Баща ми умря, когато бях на четиринайсет. Майка си така и не познавах, но татко ми измърморваше от време на време за „вещицата“, за която се бил оженил. Малко преди кончината си пропиля всичко, което бе припечелил за четиридесет години поддържане на ресторант, в усилието си да стане още повече драгар — купи си титла. И така, ние станахме граждани и се оказахме свързани с Имперския глобус. Връзката ни позволяваше да прилагаме чародейство, практика, която баща ми подкрепяше. Намери някаква магьосница от Лявата ръка на Джерег, която се съгласи да ме учи, и ми забрани да практикувам вещерство. После намери и един учител по сабльорство, който пък се съгласи да ме учи в майсторството на сабята според драгарския стил. Баща ми ми забрани да уча бойното изкуство на Изтока.

Но дядо ми още беше жив. Един ден му обясних, че дори като порасна, ще съм твърде нисък и слаб, за да съм ефикасен със сабя по начина, по който ме учат, и че магьосничеството не ме интересува. Той не упрекна баща ми дори с една дума, но се залови да ме учи на източна фехтовка и вещерство.

След като баща ми умря, дядо беше доволен, че съм усвоил чародейството достатъчно, за да мога да се телепортирам; не знаеше колко ме болеше след тези шеметни пренасяния в пространството. Не знаеше колко често ми се налагаше да прилагам вещерството, за да скрия отоците, оставени ми от драгарски негодници, които ме хващаха сам и се стараеха да ми покажат какво мислят за претенциозните източняци. И със сигурност така и не разбра, че Кийра ме учеше най-вече да се движа тихо, да минавам през тълпата все едно, че не съществувам. Тези умения също използвах. Излизах с по-дебела тояга нощем, намирах някой от мъчителите си сам и го оставях с няколко счупени кокала.

Не знам. Ако се бях постарал малко повече в магьосничеството, сигурно щях да стана достатъчно добър, за да спася баща ми. Не знам.

След смъртта му ми стана по-лесно да намирам време за учене на вещерство и фехтовка, въпреки че към грижите ми се добави и поддържането на ресторанта. Започнах да ставам доста добър като вещер. Всъщност толкова добър, че накрая дядо ми каза, че вече не може да ме научи на нищо повече, и ми даде указания как да направя следващата си стъпка сам. А следващата стъпка, разбира се, беше…

 

 

Тя се върна на поляната с плясъка на жилавите си криле. Този път долетя право при мен и кацна пред кръстосаните ми крака. В десния си ноктест крак стискаше малко яйце.

Едва успях да потисна възбудата си. Беше се получило! Протегнах дясната си ръка едва след като се уверих, че не трепери. Яйцето падна в шепата ми. Топлината му леко ме изненада. Големината му бе толкова, че да се вмести в разтворената ми длан. Пъхнах го грижливо под кожения си елек, до гърдите си.

„Благодаря ти, майко — изпратих й мисълта си. — Дано животът ти е дълъг, храната обилна и децата ти — много“.

„А на теб — отвърна тя, — дълъг живот и добър лов“.

„Не съм ловец“, казах й.

„Ще бъдеш“, отвърна тя. После се обърна, разпери криле и отлетя.

През следващата седмица на два пъти насмалко щях да счупя яйцето, което носех неизменно до гърдите си. Първия път се спречках с двама побойници от дома Орка; на втория бях понечил да понеса кутия с подправки, опряна на гърдите ми, докато шетах из ресторанта.

Двата неприятни случая ме потресоха и реших, че повече няма да допусна да се случи нищо, което би изложило скъпоценното яйце на опасност. За да се опазя от инциденти като първия, се научих на дипломация. За да избегна случаи като втория, продадох ресторанта.

Ученето на дипломация се оказа най-трудното. Природните ми инстинкти изобщо не ме тласкаха в тази посока и трябваше непрекъснато да съм нащрек. Но в един момент установих, че мога да се държа съвсем любезно с драгар, който ме обижда. Понякога си мисля, че това, повече от всичко друго, ме подготви за по-сетнешните ми успехи.

Продаването на ресторанта ми донесе по-скоро облекчение, отколкото печалба. Бях го поддържал сам, откакто се спомина баща ми, и се справях достатъчно добре, за да си изкарвам препитанието, но кой знае защо, така и не можех да се възприема като кръчмар.

Това обаче много остро ме изправи пред проблема с какво ще се препитавам — от утре нататък и през целия си живот. Дядо ми предложи да му стана ортак във вещерския му занаят, ала си давах сметка, че услугите му не се търсят много и че самият той едва свързва двата края. Получих предложение и от Кийра, която бе готова да ме учи на професията си, но източните крадци не взимат добра цена от драгарските прекупвачи. Освен това дядо ми нямаше да одобри, ако станех крадец.

Проблемът ми си остана нерешен и известно време преживявах от полученото за ресторанта. Няма да споменавам колко взех за него; все още бях много млад. Наложи се да се преместя в друг квартал, защото жилището над ресторанта щеше да се заеме от новия му собственик.

Купих си също и оръжие — много лека рапира, изработена по моя мярка от майстора ковач на дома Джерег, който ме оскуба безсъвестно. Беше достатъчно здрава, за да парирам атаките на по-тежкия драгарски меч, но твърде лека, за да върши работа в рипостите, с които един източен фехтовач може да изненада драгарски майстор на меча, който най-вероятно не знае нищо повече от атака-отбиване-атака.

Така, с неясно бъдеще, не ми оставаше нищо, освен да си седна на задника и да започна да се грижа за яйцето.

 

 

Около два месеца след като бях продал ресторанта, седях на една маса за игра на карти и правех малки залози в едно от заведенията, достъпни за източняци. Тази нощ бях единственият човек там. Играеше се на четири маси.

Чух врява от съседната маса и тъкмо се канех да се обърна, когато нещо се тресна в стола ми. За миг изпаднах в паника, че може да счупя яйцето до гърдите ми, и се надигнах. Паниката премина в гняв и без да му мисля, вдигнах стола и го строших в главата на мъжа, който ме беше съборил. Той се свлече и не помръдна. Онзи, който го беше блъснал, ме изгледа, сякаш се мъчеше да реши дали да ми благодари, или да ме нападне. Още държах единия крак на стола. Вдигнах го и зачаках да предприеме нещо. После нечия ръка ме стисна за рамото и усетих познатия вече мраз на тила си.

— Тук не е място за свади, негоднико — изръмжа нечий глас зад дясното ми ухо. Кипнах и почти се извърнах, за да цапардосам в лицето кучия син въпреки ножа, който беше опрял във врата ми. Но обучението, на което сам се бях подложил, изби отгоре и рекох спокойно:

— Моите извинения, благородни сър. Уверявам ви, че няма да се повтори.

Отпуснах дясната си ръка и дървеният крак падна на пода. Нямаше смисъл да се опитвам да му обяснявам какво бе станало, ако не го беше видял — още по-малко, ако беше. Възникнеше ли проблем, в който е замесен източняк, изобщо не питаха кой е виновният. Останах неподвижен.

Скоро усетих как ножът се отдръпна от врата ми.

— Прав си — каза гласът. — Няма да се повтори. Пръждосвай се оттук и да не съм те видял повече.

Кимнах. Оставих залога си на масата и излязох, без да поглеждам назад.

Успокоих се някъде на път към дома. Случката ме притесни. Реших, че изобщо не биваше да го удрям оня. Бях се оставил на страха да ме подведе и бях реагирал, без да мисля. Не биваше да го допускам повече.

Докато се качвах по стълбите към жилището си, умът ми се върна на стария проблем — какво да правя. На онази маса бях оставил монети на сума почти колкото един златен империал, наема за половин седмица. А талантите ми като че ли се свеждаха единствено до вещерство и в това да набия някой драгар. Не мислех, че ще мога да пробутам на пазара едното или другото.

Отворих вратата и се отпуснах на кревата. Извадих яйцето от пазвата си да го подържа малко, колкото да си успокоя нервите… и се вцепених. На него имаше малка пукнатина. Трябваше да е станало, когато се ударих в масата, макар да си мислех, че не е пострадало.

Ей тогава, на онези шестнайсет години, разбрах какво значи „ярост“. Обля ме нажежен до бяло огън и си спомних лицето на драгара, който беше блъснал другия в мен и беше убил яйцето ми. Разбрах, че съм способен на убийство. Смятах да го намеря кучия му син и да го убия. Нямаше място за съмнение — вече бе мъртъв. Станах и тръгнах към вратата, с яйцето в шепата си…

… и отново спрях.

Нещо не беше наред. Изпитвах нещо, което бе невъзможно да определя, нещо, което пронизваше преградата на яростта ми. Какво беше това? Погледнах яйцето и изведнъж разбрах. Обля ме вълна на облекчение.

Макар да не бях го съзнавал, по някакъв начин се бях домогнал до псионична връзка със съществото под черупката на яйцето. Усетих нещо да тече през нея, на някакво ниво, а това означаваше, че моят джерег все още е жив.

Гневът се изцеди от мен толкова бързо, колкото ме беше обзел, и ме остави разтреперан. Върнах се насред стаята, наведох се и положих яйцето на пода, колкото можех по-леко.

Заопипвах през връзката и успях да определя чувството, протичащо по нея… решимост. Съвсем сурова, груба цел. Никога не бях влизал в контакт с толкова самотна целеустременост. Смаях се, че едно толкова нищожно същество е способно на такова могъщо чувство.

Отстъпих назад, предполагам заради някакво свое неосъзнато желание да го оставя да се окопити, и зачаках. Последва едва чуто „тап, тап“ и пукнатината се ушири. После изведнъж яйцето се разчупи и грозното дребно влечуго лежеше между разсипалите се парчета от черупката. Крилцата му бяха прилепени плътно до телцето, очите бяха затворени. Крилцата не бяха по-големи от палеца ми.

То… то? Той, разбрах изведнъж. Той се опита да се размърда. Не успя. Отново понечи да тръгне. Не стигна доникъде. Чувствах, че трябва да направя нещо, ала представа нямах какво. Очите му се отвориха, но като че ли не се съсредоточиха върху нещо определено. Главата му лежеше на пода, раздвижи се, клюмна… горкият.

Опипах с ума си по връзката към него и този път долових объркване и малко страх. Постарах се да му отвърна с чувство за топлина, закрила и други такива. Пристъпих бавно и посегнах към него.

Изненадващо, той, изглежда, забеляза жеста ми. Но явно не го свърза с мислите, които му изпращах, защото усетих бърз изблик на страх и той се опита да се отдръпне. Не успя и го вдигнах — много предпазливо и нежно. Заради което получих две неща: първото си ясно послание от него и първото ухапване от джерег. Ухапването бе много малко, а и отровата му беше твърде слаба, за да ми подейства, но явно имаше остри зъбки. А посланието се оказа смайващо ясно…

„Мама?“

Така. Мама. Помислих малко и се опитах да му отвърна.

„Не. Тати“, казах му.

„Мама“, съгласи се той.

Спря да се бори и сякаш се отпусна в ръката ми. Разбрах, че е изтощен, и си дадох сметка, че аз също съм на предела на силите си. Плюс това и двамата бяхме гладни. И в този момент ме порази мисълта: „С какво ще го храня, по дяволите?“ През цялото време, докато го носех в пазвата си, знаех, че един ден ще се излюпи, но така и не бях съзнавал напълно, че ей така, в един момент тук, в стаята си, ще имам истински, жив джерег.

Отнесох го в кухнята и се разтършувах. Да видим… мляко. Ще започнем с него.

Успях да извадя със свободната си ръка чинийка и да сипя в нея малко мляко. Поставих я на тезгяха и настаних джерега до нея, с глава в чинийката.

Той отпи няколко глътки, като че ли без да се затрудни, а аз потърсих още малко и скоро се върнах с къс ястребово крило. Поставих го в чинийката. Намери го почти веднага. Откъсна си едно парче (знаеше как да си използва зъбките — добре) и задъвка. Дъвка цели три минути, преди да преглътне, но след като глътна, хапката тръгна гладко надолу. Отдъхнах си.

След това изглеждаше повече уморен, отколкото гладен, затова го вдигнах и го отнесох до леглото. Легнах и го поставих на корема си. Скоро след това задрямах. Споделихме си приятни сънища.

 

 

На другия ден, някъде по пладне, някой дойде и почука на вратата. Отворих и го познах веднага. Беше същият, който въртеше комара предния ден и ми беше казал да не се вясвам повече — с ножа, опрян на тила ми, за повече убедителност.

Нали съм си любопитен, поканих го да влезе.

— Благодаря — рече той. — Името ми е Нийлар.

— Моля седнете, милорд. Казвам се Влад Талтош. Вино?

— Не, благодаря. Няма да се задържам дълго.

— Както желаете.

Предложих му стол и седнах на леглото. Взех джерега в шепата си и го вдигнах. Нийлар вдигна вежди, но си замълча.

— Е, какво мога да направя за вас? — попитах.

— Забелязах — отвърна той, — че при вчерашната случка може би взех грешната страна.

Какво? Един драгар да се извинява на източняк? Учудих се да не би да е настъпил свършекът на света. Това беше най-малкото безпрецедентно в личния ми опит. Все пак бях едва шестнайсетгодишен човек, а той — драгар, може би на към хиляда години.

— Много мило, че ми го казвате, милорд.

Той махна пренебрежително.

— Ще добавя също така, че ми хареса начинът, по който се справихте.

Харесало му? На мен — не. Накъде биеше?

— Искам да кажа — продължи той, — че бих могъл да използвам такъв като вас, стига да приемете да работите за мен. Разбирам, че в момента си нямате работа и… — Сви рамене.

Имах да му задам поне хиляда въпроса, като се почне с „Как сте разбрали толкова много за мен и защо изобщо ви интересува?“ Но не знаех как точно да ги задам, затова казах:

— При цялото ми уважение, милорд, не разбирам какво бих могъл да правя за вас.

Той отново сви рамене.

— Първо, да предотвратявате неприятности като вчерашната. Също така, от време на време ми трябва помощ в събирането на дългове. Такива работи. Обикновено си имам двама души, които ми помагат в поддържането на заведението, но единият миналата седмица го сполетя нещастен случай, тъй че в момента помагачите са ми в недостиг.

Нещо в начина, по който произнесе „нещастен случай“, ми се стори странно, но не си направих труда да го питам какво има предвид.

— Отново при цялото ми уважение, милорд, не ми се струва, че един източняк ще изглежда особено внушително срещу драгар. Не знам дали ще мога да…

— Убеден съм, че това няма да е проблем — прекъсна ме той. — Имаме обща приятелка и тя ме увери, че с такова нещо ще можете да се справите. Впрочем, дължа й една-две услуги и тя ме помоли да помисля дали да не ви взема.

Тя? Нямаше никакво съмнение, разбира се. Кийра отново се бе погрижила за мен, благословено да е сърцето й. Изведнъж работите ми станаха много по-ясни.

— Заплатата ви — продължи той — ще бъде четири империала седмично, плюс десет процента от всеки по-значителен дълг, за чието прибиране сте изпратен. Или по-точно половината от тях, тъй като ще работите с другия ми помощник.

Опаа! Четири златни на седмица? Това вече си беше повече, отколкото докарвах от ресторанта! И комисиона, дори да я делим с…

— Сигурен ли сте, че този ваш помощник няма да възрази, че ще работи с чо… с източняк?

Той присви очи.

— Това си е мой проблем. Впрочем, вече го обсъдих с Крейгар и той изобщо не възразява.

Кимнах.

— Ще трябва да си помисля.

— Чудесно. Знаете къде да ме намерите.

Кимнах и любезно го изпратих до вратата. След като затворих, погледнах джерега си и го попитах:

— Е, какво мислиш?

Не ми отговори, но пък и не очаквах да ми отговори. Седнах да помисля и да се подивя над въпроса дали бъдещето ми вече е решено, или е само отложено. После зарязах мисленето. Трябваше да реша по-важен въпрос: какво име да дам на джерега?

 

 

Нарекох го Лойош. Той ме наричаше „Мама“. Обучавах го. Хапеше ме. Бавно, в продължение на няколко месеца, добих имунитет към отровата му. Още по-бавно, в продължение на години, добих частичен имунитет към чувството му за хумор.

Докато навлизах с много препъване в работата си, Лойош ми помагаше. Отначало — малко, после — все повече. В края на краищата кой ще ти забележи още един джерег, летящ из града? Джерегът, от друга страна, може да забележи много неща.

Бавно, с течение на времето, придобих умения, положение, приятели и опит.

И точно както бе предсказала майка му, станах ловец.

 

 

Цикълът

Феникс потъва в развала и чезне.

Дракон жадува за вис и за бездни.

Лиорнът рогат има по-страшна жажда.

Тиаса сънува — коварство се ражда.

Ястреб от полет надолу се взира.

Дзур се промъква и сенките сбира.

Исола кланя се, после напада.

Цалмот все крепи се на косъм от ада.

Валиста руши и после съгражда.

Джерег поредната жертва изяжда.

Криотата хитра мрежи заплита.

Орка владее в морята водите.

Текла страхлива в тревата се крие.

Джегала на пръста си времето вие.

Атирата властва в играта красива…

И Фениксът литва от пепелта сива.