Реймънд Чандлър
Невадски газ (6)

6

Франсин Лий си тананикаше със затворена уста по тихия коридор на „Чатъртън“. Тананикаше си неуверено, без сама да знае точно какво, и ръката й с нокти, лакирани в яркочервено, придържаше зелената кадифена пелерина да не се свлече от раменете й. Под мишницата на другата си ръка бе пъхнала увита бутилка.

Отключи вратата, отвори я и спря, като рязко смръщи вежди. Остана неподвижна, като се мъчеше да си припомни нещо. Все още не бе съвсем трезва.

Точно тъй, беше оставила лампите да светят, а сега бяха угасени. Разбира се, може камериерката да е влизала. Продължи напред, забави се, докато разтвори червените завеси, и мина в дневната.

Светлината от камината се плъзгаше по червено-белия килим и хвърляше медни отблясъци върху два лъскави черни предмета. Лъскавите черни предмети се оказаха обувки. Изобщо не помръдваха.

Франсин Лий издаде сподавено възклицание. Дългите, красиво оформени нокти на ръката й, придържаща пелерината, се впиха в шията й.

Чу се щракване и лампионът до едно кресло светна. В креслото седеше Де Рюз и я наблюдаваше сурово.

Беше с палто и шапка. Очите му мигом потулиха израза си и станаха далечни и зареяни.

— Излизала ли си, Франси? — рече той. Момичето бавно се отпусна на ръба на извито в дъга канапе и остави бутилката до себе си.

— Нафирках се — съобщи тя. — Смятах, че ще ми се отвори апетит. После си казах, че не е зле отново да се нафиркам. — И побутна бутилката.

— Струва ми се, че шефът на твоя приятел Дайъл е отвлечен — подхвърли небрежно Де Рюз, сякаш за него случката беше без значение. Франсин Лий бавно разтвори уста и като че при това движение цялата й красота изчезна. Лицето й се превърна в застинала измъчена маска, върху която ярко пламтяха петната от ружа. От устата й всеки момент май щеше да се изтръгне писък. След малко Франсин Лий отново я затвори, лицето й пак стана миловидно и тя заяви с далечен глас:

— Ще има ли полза, ако кажа, че не знам за какво става дума?

Каменното изражение на Де Рюз не се промени. Той заговори:

— Когато оттук слязох на улицата, двама бандити ме нападнаха. Единият се беше спотаил в колата ми. Естествено, възможно е те да са ме забелязали другаде… и после да са ме проследили дотук.

— Така е станало — задъхано промълви Франсин Лий. — Сигурно така е станало, Джони.

Издължената му брадичка леко се отмести.

— Натикаха ме в голям линкълн, лимузина. Биваше си я колата. Имаше дебела стъклена преграда, дето не щеше да се счупи, и здраво затворени врати без дръжки отвътре. На предната седалка имаше резервоар с невадски газ — цианид, който шофьорът можеше да пуска в задната част, без самият той да го вдиша. Изведоха ме по шосето край Грифит Парк към клуб „Египет“. Нали го знаеш оня участък общинска земя, близо до летището? — Той млъкна за малко, потърка веждата си и продължи: — Не откриха маузера, който понякога нося на глезена си. Шофьорът блъсна колата и аз се измъкнах.

Той разпери пръстите на ръцете си и сведе поглед към тях. В ъгълчетата на устните му се появи бегла ледена усмивка.

— Нямам нищо общо с това, Джони — продума Франсин Лий. Гласът й беше по-мъртъв от ланското лято. Де Рюз продължи:

— Оня, който се е возил в колата преди мен, вероятно не е имал пистолет. Бил е Хюго Кандлис. Автомобилът е копие на неговия собствен — същият модел, същият цвят, същият номер — но друг автомобил. Някой доста се е постарал. Кандлис си е тръгнал от клуб „Делмар“ с подменената кола в шест и трийсет. Съпругата му твърди, че бил извън града. Говорих с нея преди час. Лимузината му не е напускала гаража от обед. Жена му може да е наясно, че е отвлечен, а е възможно и да не знае.

Франсин Лий несъзнателно мачкаше с пръсти полата си. Устните й трепереха. Де Рюз добави спокойно и безизразно:

— Шофьорът на Кандлис е застрелян в хотела си днес следобед или привечер. Ченгетата още не са научили. Доста труд е хвърлил някой, Франси. Не би искала да си замесена в подобна афера, нали, скъпоценна моя?

Франсин Лий наведе глава и се втренчи в пода.

— Трябва да пийна нещо — с пресипнал глас се обади тя. — Съвсем изтрезнях и се чувствам ужасно.

Де Рюз стана и отиде до белия бар. Изпразни остатъка от бутилката в чаша и се върна при момичето. Застана пред нея, като държеше чашата така, че тя да не може да я достигне.

— Много рядко ставам груб, мила, но в такива моменти не е лесно да бъда спрян, повярвай ми. Ако знаеш нещо за цялата история, сега е моментът да си изпееш всичко.

Подаде й чашата. Тя глътна уискито наведнъж и сиво-сините й очи се проясниха малко. Бавно проговори.

— Нищо не знам, Джони. Поне не в смисъла, който ти имаш предвид. Но тази вечер Джордж Дайъл ми направи предложение да заживеем заедно и каза, че можел да измъкне пари от Кандлис, като го заплаши, че ще издаде мръсния номер, дето оня погодил на някакъв гангстер от Рино.

— Много хитреят тия навлеци от Мексико — процеди Де Рюз. — Рино е моя територия, момичето ми. Познавам всички гангстери там. Та кой е човекът?

— Казва се Запарти.

— Запарти се казва управителят на клуб „Египет“ — промълви бавно Де Рюз.

Франсин Лий рязко се изправи и се вкопчи в ръката му.

— Не се бъркай, Джони! За Бога, не можеш ли веднъж поне да си стоиш настрани?

Де Рюз поклати глава, отправи й лека иронична усмивка, сетне освободи ръката си от пръстите й и отстъпи встрани.

— Аз се возих в колата им, мила, и разходката никак не ми хареса. Вдишах от техния невадски газ. В тялото на оня наемен убиец има куршуми от моя пистолет. При това положение не съобщя ли на ченгетата, попадам под ударите на закона. А щом има отвлечен и аз се обадя в полицията, най-вероятно на жертвата ще й видят сметката. Запарти наистина е гангстер от Рино, така че това, което ти е казал Дайъл, се връзва. Ако Мопс Паризи се е хванал със Запарти, ето ти мотива да забъркат и мен. Паризи в капка вода би ме удавил.

— Защо трябва съвсем сам да се изпречиш насреща им, Джони? — с отчаяние възкликна Франсин Лий.

Той продължи да се усмихва със стиснати устни и мрачни очи.

— Двама ще бъдем, мила. Вземи си дълго палто. Вън още ръми.

Тя го погледна с разширени очи. Пръстите на протегнатата й ръка — тая, с която бе стискала рамото му — сковано се разпериха и тя изви китката си в жест, сякаш да се предпази. От страх гласът й прозвуча съвсем глухо.

— Аз ли, Джони?… О, моля ти се, недей…

— Обличай си палтото, момичето ми — подкани я меко Де Рюз. — Направи се хубава. Може би за последен път излизаме заедно.

Тя мина покрай него, като се олюляваше. Де Рюз внимателно докосна рамото й, задържа ръката си за миг и промълви почти шепнешком:

— Не си ги насочила ти към мен, нали, Франси?

Тя посрещна с каменно лице изпълнения му с болка поглед, издаде хриплив, сподавен звук, рязко отдръпна рамото си от ръката му и бързо отиде в спалнята.

Миг по-късно болката в очите на Де Рюз изчезна и отново ъгълчетата на устните му се извиха в скептична усмивка.