Реймънд Чандлър
Невадски газ (1)

1

Хюго Кандлис стоеше по средата на игрището за скуош с приведено едро тяло, хванал внимателно черната топчица с палеца и показалеца на лявата си ръка. Пусна я да тупне близо до линията за сервиса и я удари с ракетата с дълга дръжка. Черната топка се блъсна в отсрещната стена малко под средата и отскочи назад във висока ленива парабола, току под белия таван и лампите, покрити с телени мрежички. Плъзна се леко по стената отзад без сблъсък, който да я отпрати обратно.

Джордж Дайъл небрежно замахна срещу нея и ръбът на ракетата му шумно се удари в циментовата стена. Топката падна и замря неподвижна.

— Това е то, шефе — рече Джордж. — Дванайсет на четиринайсет. Просто си твърде силен за мен.

Джордж Дайъл беше висок, мургав, красив, с външност на киноартист. Имаше гъвкаво загоряло тяло и от целия му вид лъхаха силата и здравето на човек, прекарващ доста време на открито. Всичките му черти бяха строги освен пълните меки устни и големите, малко влажни очи.

— Ами да. Никога не си могъл да се мериш с мен — изсмя се Хюго Кандлис.

Силно се наклони назад от кръста нагоре и продължи да се смее с цяло гърло. По гърдите и по корема му блестеше пот. Носеше само сини шорти, бели вълнени къси чорапи и кецове. Косата му беше бяла, а лицето — бузесто и кръгло, с къс нос, малка уста и живи святкащи очи.

— Още един тупаник искаш ли? — попита той.

— Не, освен ако не се налага.

Хюго Кандлис се навъси.

— Няма тогава — отсече.

Пъхна ракетата под мишница и измъкна от шортите си мушамена кесийка с цигари и кибрит. Запали цигара с нехаен жест и запрати клечката в средата на игрището, където някой друг трябваше да я вдигне. После отвори със замах вратата и тръгна наперено с изпъчени гърди по коридора към съблекалнята. Дайъл го следваше мълчаливо, стъпвайки леко и безшумно с котешка грация. Двамата отидоха на душовете.

Кандлис запя под душа, обилно насапуниса едрото си тяло, обля се с леденостудена вода след горещата и очевидно изпита удоволствие от това. После се избърса извънредно бавно и внимателно, взе суха кърпа, излезе от кабинката с душа и се провикна към прислужника да донесе лед и газирана вода.

Появи се забързан негър с колосано бяло сако и поднос в ръце. Кандлис със замах подписа чек, отключи големия си двукрил шкаф и тропна бутилка уиски върху кръгла зелена маса по средата на съблекалнята. Прислужникът грижливо приготви две питиета и след като избърбори: „На вашите услуги, мистър Кандлис“, си излезе, стиснал четвърт долар.

Джордж Дайъл, сега облечен в елегантен сив спортен костюм, дойде иззад чупката на помещението и взе едното питие.

— Това ли е за днес, шефе? — попита и напрегнато се вгледа към тавана през стъклото на чашата.

— Май да — прояви снизходителност Кандлис. — Мисля да се прибера у дома и да позабавлявам женичката. — И косо изгледа Дайъл с малките си очички.

— Ще възразиш ли, ако не дойда с теб? — небрежно попита Дайъл.

— Лично аз нямам нищо против, но Нейоми ще се вкисне — заядливо отвърна Кандлис. Дайъл премлясна с устни и сви рамене.

— Обичаш да предизвикваш хората, нали, шефе?

Кандлис не отговори, нито го погледна. Дайъл стоеше неподвижно с чашата в ръка, загледан в едрия мъж, додето той си слагаше фино бельо с монограми, лилави чорапи със сиви ръбове, копринена риза също с монограм и пепитен костюм, в който изглеждаше грамаден като камбанария. Докато дойде ред на моравата вратовръзка, вече викаше негъра да приготви ново питие.

Дайъл отказа второто уиски, кимна и се отдалечи по застланата с рогозка пътека между високите зелени шкафчета.

Кандлис се дооблече, изпи второто си уиски, заключи бутилката в шкафа и пъхна в устата си дебела кафява пура. Накара негъра да му я запали. Сетне се запъти към изхода с важна походка, раздавайки тук-там гръмогласни поздрави. След излизането му съблекалнята мигом утихна. Чуха се няколко изхилвания.

Когато Хюго Кандлис излезе от клуб „Делмар“, навън валеше дъжд. Облеченият в ливрея портиер му помогна да стегне колана на белия си шлифер и отиде за колата му. Щом спря под навеса, преведе Хюго с разтворен над главата му чадър по тясната дървена настилка до бордюра. Колата беше тъмносиня лимузина „Линкълн“ със светла лента и регистрационен номер 5А6.

Шофьорът в черна мушама с високо вдигната яка не се озърна. Портиерът отвори вратата, Хюго Кандлис влезе и тежко се отпусна на задната седалка.

— Лека нощ, Сам. Кажи му да кара в къщи.

Портиерът докосна фуражката си, затвори вратата и предаде нареждането на шофьора, който кимна, без да обърне глава. Колата потегли под дъжда.

Струите падаха косо и на пресечката внезапно извилият се вятър ги запрати с плющене в предното стъкло на лимузината. По ъглите бяха отрупани пешеходци, които се опитваха да пресекат „Сънсет булевард“, без да бъдат изпръскани. Хюго Кандлис им се ухили съжалително.

Колата излезе от булеварда, сви по „Шърман“ и се отправи към хълмовете. Вече хвърчеше шеметно. Сега движеше по булевард, където беше почти мъртвило.

Вътре беше много горещо. Всички прозорци бяха затворени, а стъклената преграда, отделяща шофьора — вдигната догоре. В задната част на автомобила, задимена от пурата на Хюго, едва се дишаше.

Кандлис се смръщи и посегна да отвори прозореца. Ръчката не работеше. Опита от другата страна. И там същото. Започна да се ядосва. Протегна ръка към слушалката на малкия телефон, за да наругае шофьора си. Нямаше никакъв телефон.

Колата рязко изви и се заизкачва по хълм с дълъг равен наклон. От едната страна на пътя растяха евкалиптови дървета; нямаше никакви къщи. Кандлис усети как по гърба му плъзна хлад — от горе до долу. Наведе се напред и задумка с юмрук по стъклото. Шофьорът не се обърна. Колата летеше към върха на хълма по дългото тъмно шосе. Хюго Кандлис яростно понечи да сграбчи дръжката на вратата. Нито една от двете врати нямаше дръжка. Кръглото му бузесто лице се изкриви в невярваща измъчена усмивка.

Шофьорът се наклони надясно и посегна към нещо с ръката си в ръкавицата. Раздаде се рязко свистене. Хюго Кандлис започна да усеща миризма на бадеми. Отначало беше много слаба — едва доловима и доста приятна. Свистящият шум продължаваше. Миризмата на бадеми взе да става горчива, остра и все по-нетърпима. Хюго захвърли пурата и с всичка сила удари стъклото на най-близкия прозорец. То не се счупи.

Колата се движеше сред хълмовете и дори най-крайните електрически стълбове на жилищните квартали вече ги нямаше.

Кандлис отново се отпусна на седалката и като вдигна крак, се засили да ритне силно стъклената преграда пред себе си. Тъй и не успя да го стори. Очите му вече не виждаха, физиономията му се изкриви в озъбена гримаса, главата му се отметна към тапицираната облегалка и сетне рязко потъна между широките му рамене. Меката бяла филцова шапка остана закрепена върху големия му ъгловат череп, съвсем безформена.

Шофьорът бързо погледна назад и за миг се видя слабото му лице с орлов профил. После отново се наведе надясно и свистенето престана.

Отби встрани край пустото шосе, спря колата и изключи всички светлини. Капките глухо барабаняха по покрива.

Шофьорът излезе под дъжда, отвори задната врата на колата и бързо се отдръпна назад, запушил носа си. Известно време стоя на разстояние, като оглеждаше пътя в двете посоки.

На задната седалка на лимузината Хюго Кандлис не помръдваше.