Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Goldfish, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Желяз Янков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4
История
- —Добавяне
7
Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.
Отпивах от уискито и чаках. Накрая, без да мърда устни както и преди, процеди:
— Защо Куката не дойде лично?
— По същата причина, поради която не се задържа тук последния път.
— К’во ще рече това?
— Сам съобрази.
Кимна, сякаш казаното от мен имаше някакъв смисъл. Сетне попита:
— Какъв е таванът?
— Двайсет и пет бона.
— Да имат да вземат! — заяви Залеза натъртено, почти грубо.
Облегнах се и запалих цигара, пуснах дим към отворения прозорец и гледах как вятърът го поема и разкъсва.
— Слушай — заоплаква се Залеза, — познавам те колкото спортната страница от миналата неделя. Може да си всякакъв, де да знам.
— Защо ме забърса тогава?
— Нали знаеше паролата.
Тогава реших да рискувам. Ухилих се.
— Аха. Златните рибки са паролата, а мястото е магазинът.
По липсата на реакция от негова страна разбрах, че съм прав. Беше шанс, за какъвто човек сънува, но дори и на сън не съумява да го оползотвори.
— Е, друга въдица ще ми пуснеш ли? — осведоми се Залеза, като засмука парченце лед от чашата и го загриза. Разсмях се.
— Добре, Залез. Убедих се, че си предпазлив. Но така можем да я караме седмици наред. Хайде да свалим картите. Къде е старецът?
Залеза присви устни, облиза ги, пак ги присви. Много бавно остави чашата, отпусна дясната ръка към бедрото си. Разбрах, че съм сбъркал — Куката е знаел къде е старецът, знаел е точно. Значи и аз трябваше да знам това.
Нищо в гласа на Залеза не показваше, че съм сгрешил. Рече сърдито:
— Искаш да кажеш аз да сваля картите, а ти да седиш и да ги оглеждаш. Друг път!
— Тогава какво ще кажеш за това? — изръмжах. — Куката е мъртъв.
Трепна едната му вежда, едното ъгълче на устата. Очите му станаха още по-безизразни, ако това изобщо беше възможно. Гласът му леко заскрибуца като пръст по суха кожа.
— Как така?
— Конкуренция, за която двамата не сте знаели.
Пак се облегнах и се усмихнах.
Револверът светна с мек метален блясък на слънцето. Така и не видях откъде изникна. Сетне дулото зяпна срещу мен — кръгло, черно, кухо.
— Не си познал кого да избудалкаш — отрони глухо Залеза. — Не се оставям лесно на мошениците.
Скръстих ръце на гърдите си, като внимавах дясната да се вижда добре.
— Щях да съм сбъркал… ако бяха шеги. Но не са. Куката се забъркал с едно момиче и тя го е издоила… донякъде. Не й казал къде да търси стария. Тогава тя и нейният шеф отишли да видят Куката у дома му. Изгорили ходилата му с гореща ютия. Умрял от шок.
Залеза не изглеждаше потресен.
— Имам още място в ушите — рече той.
— И аз — озъбих се и се престорих на ядосан. — Какво, по дяволите, си казал толкова, освен че познаваш Куката?
Той завъртя револвера около показалеца си и се загледа в движението му.
— Старият Сайп е в Уестпорт — подхвърли небрежно. — Това да ти говори нещо?
— Аха. У него ли са камъчетата?
— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря да върти револвера, отпусна го на бедрото си. — Къде са конкурентите, за които говореше?
— Дано съм ги изгубил по пътя — обясних. — Но не съм съвсем сигурен. Мога ли да си сваля ръцете и да пийна?
— Можеш. А ти как се набърка?
— Куката живееше при жената на мой приятел, който е в кафеза. Честно момиче, може да й се вярва. Той й се доверил, а тя ми разказа по-късно всичко.
— След като го пречукали? Колко дяла от ваша страна? Половината е за мен.
Изпих уискито и бутнах настрани празната чаша.
— Как не!
Револверът се надигна един-два пръста, пак се отпусна.
— Колко души ставаме общо? — попита рязко.
— Трима, след като Куката вече излезе от играта. Ако успеем да се справим с конкурентите.
— Любителите на пърлени крака ли? Лесна работа. Как изглеждат?
— Мъжът се казва Ръш Мадър, адвокат от Юга, петдесетгодишен, дебел, с тънки провиснали мустаци и черна коса, оредяла на темето, висок е метър и седемдесет и пет, тежи деветдесет килограма, голямо шубе. Момичето се казва Каръл Донован, има къса черна коса с дълъг бретон, сиви очи, хубавичка, дребни черти, двайсет и седем — двайсет и осем годишна, метър и петдесет и пет, шейсет кила, последния път беше в облечена в синьо. Твърда като кремък. Силният човек в съдружието.
Залеза кимна с безразличие и прибра револвера.
— Ще я накараме да омекне, ако си тика носа, дет’ не й е работата — рече той. — Имам една таратайка у дома. Да подишаме чист въздух в Уестпорт и да поогледаме. Може да успееш да се вмъкнеш с тоя номер за златните рибки. Казват, че бил луд по тях. Аз няма да се показвам. Старият веднага ще ме надуши. Отдалеч воня на кафез.
— Чудесно — съгласих се аз. — Отдавна си падам по златните рибки.
Залеза посегна към бутилката, наля си два пръста уиски и го гаврътна. Стана, оправи яката на ризата си и вирна доколкото можа напред почти липсващата си брадичка.
— Само не си въобразявай, че е лесно, приятел. Ще се наложи да действаш пипнешком, да хитруваш. Вероятно ще трябва да свием перлите.
— Няма проблеми — рекох. — Зад гърба ни са онези от застрахователното.
Залеза придърпа надолу жилетката си и разтри тънкия си врат. Сложих си шапката, пъхнах бутилката с уиски в чантата до моя стол и затворих прозореца.
Тръгнахме към вратата. Някой почука отвън тъкмо като посягах към дръжката. Дадох с ръка знак на Залеза да отстъпи към стената. Погледнах за миг вратата, после я отворих.
Два пистолета се прицелваха в мен почти на еднаква височина — малкият, калибър 32, и големият — „Смит & Уестън“. Не можеха да влязат едновременно, та момичето влезе първо.
— Хайде, умнико — рече иронично. — Целта е таванът. Виж дали ще го стигнеш с ръце.