Реймънд Чандлър
Червен вятър (6)

7

Отворих един прозорец, подложих глава на вятъра и видях как полицейската кола изчезна зад сградата. Вятърът напираше със сила в стаята и аз го оставих да духа. От стената падна една картина, две шахматни фигури се търколиха от масичката. Болерото на Лола Барсали се повдигна и платът затрептя.

Отидох в кухнята, глътнах малко уиски, върнах се в дневната и й позвъних — колкото и да беше късно.

Обади се тя самата, много бързо, без следа от сънливост.

— Марлоу — рекох. — При теб всичко наред ли е?

— Да… да. Сама съм.

— Намерих нещо. По-точно полицията го намери. Само че твоето чернооко момче те е преметнало. Имам тук една перлена огърлица. Но перлите не са истински. Предполагам, че е продал истинските и ти е приготвил наниз от фалшификати с твоята закопчалка.

Тя мълча дълго. Сетне попита някак плахо:

— Полицията ли ги намери?

— В колата на Уолдо. Но те ще си мълчат. Имаме уговорка. Надникни във вестниците сутринта и ще разбереш защо.

— Това като че ли изчерпва нещата — рече тя. — Мога ли да взема закопчалката?

— Да. Удобно ли ти е да се срещнем тук в четири в бара на клуб „Ескуайър“?

— Много си мил — каза тя. — Може. Франк все така заседава.

— Тези заседания могат да съсипят човек — рекох. Сбогувахме се.

Избрах един номер в западния район на Лос Анджелис. Той беше още там с рускинята.

— Можеш да ми изпратиш тази сутрин чек за петстотин — казах. — На името на полицейския фонд, ако искаш. Защото парите ще отидат там.

 

 

Коперник попадна на трета страница в сутрешните вестници с две снимки и хвалебствена половин колона. Дребният мургав мъж от апартамент 31 изобщо не намери място в пресата. Сдружението на собствениците на жилищни сгради също имаше връзки.

Когато излязох след закуска, от вятъра нямаше и следа. Бе тихо, прохладно, малко мъгливо. Небето изглеждаше прихлупено, уютно и сиво. Спуснах се с колата си към булеварда, избрах най-добрия бижутерски магазин и сложих перлената огърлица на черното кадифе под лампата, чиято синкава светлина имитираше дневната. Един мъж с висока яка и раирани панталони изгледа апатично перлите.

— Бива ли ги? — попитах.

— Съжалявам, сър. Ние не правим оценки. Мога да ви дам името на някой експерт по оценките.

— Не се занасяйте — рекох. — Холандски са.

Той оправи светлината на лампата, наведе се и повъртя в ръката си част от огърлицата.

— Искам огърлица очно като тази, със същата закопчалка, и то бързо — добавих.

— Колко точно като тази? — Той не вдигна глава. — И не са холандски. Чешки са.

— Добре, можете ли да направите дубликат?

Поклати глава и отблъсна от себе си кадифената подложка, сякаш тя го мърсеше.

— За три месеца може би. Не произвеждаме такова стъкло в цялата страна. Ако искате точно копие… най-малко три месеца. А и нашата фирма изобщо не се занимава с такива неща.

— Сигурно е приятно да вириш така нос — рекох. Подпъхнах визитна картичка под черния му ръкав. — Посочете ми някой, който се занимава… и то не за три месеца… и може да не е точно копие.

Той сви рамене, изчезна с картичката, появи се след пет минути и ми я върна. На гърба й беше написано нещо.

Старият левантиец имаше дюкянче на „Мелроуз“, вехтошарско магазинче, на чиято витрина имаше какво ли не — от сгъваема детска количка до корна, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до един от онези стари барабанлии калибър 44 с шест патрона, които все още се произвеждат в Западните щати за пазителите на реда, чиито дядовци са били големи юначаги.

Старият левантиец беше с кепенце на темето, с два чифта очила и с дълга брада. Разгледа моите перли, поклати тъжно глава и каза:

— За двайсет долара почти същите. Не съвсем, разбирате. Нямам толкова хубаво стъкло.

— Каква ще бъде приликата?

Той разпери яките си силни ръце.

— Казвам ви истината. Няма да заблудят дори дете.

— Направете ги — рекох. — С тази закопчалка. Разбира се, ще ми върнете и другите.

— Да. Елате в два часа.

 

 

Леон Валесанос, дребният мургав мъж от Уругвай, бе удостоен с внимание в следобедните вестници. Бил намерен обесен в неназован апартамент. Полицията разследвала случая.

 

 

В четири часа влязох в дългия прохладен бар на клуб „Ескуайър“ и зашарих покрай редицата сепарета, докато в едно от тях не открих сама жена. Тя носеше шапка като плитка супена чиния, с много широка периферия, беше облечена в кафяв тайор, носеше риза със строга мъжка кройка и връзка. Седнах до нея и оставих на седалката едно пакетче.

— Не го отваряй — рекох. — Впрочем ако искаш, можеш да го пъхнеш направо в пещта за смет.

Погледна ме с тъмни уморени очи. Въртеше между пръстите си тънка стъклена чаша, от която лъхаше на мента.

— Благодаря. — Лицето й беше много бледо. Поръчах уиски със сода и келнерът се отдалечи.

— Чете ли вестниците?

— Да.

— Сега знаеш за този Коперник, който си приписва стореното от теб. Затова няма да променят историята и няма да те набъркат в нея.

— Вече ми е все едно — рече тя. — Все пак благодаря. Моля… моля те, покажи ми ги.

Извадих огърлицата от книжната салфетка в джоба си и я плъзнах по масата към нея. Сребърната закопчалка във формата на витло примигна на светлината от стенната лампа. И малкият диамант намигна. Перлите бяха матови като бял сапун. Те дори не пасваха по размер.

— Прав беше — промълви тя монотонно. — Това не са моите перли.

Келнерът дойде с питието и тя ловко похлупи огърлицата с чантата си. Когато той се отдалечи, отново я повъртя в ръце, пусна я в чантата и тъжно се усмихна.

— Както каза ти… ще си запазя закопчалката.

— Не знаеш нищо за мен — започнах бавно. — Спаси ми живота снощи и имахме своя миг, но беше само миг. Все още не знаеш нищо за мен. Има един детектив в управлението, казва се Ибара, симпатичен мексиканец, който е присъствал при намирането на перлите в куфара на Уолдо. Казвам ти това, в случай че искаш да се увериш…

— Не бъди глупав — прекъсна ме тя. — Всичко свърши. Това беше само спомен. Твърде млада съм да пазя спомени. Може би така е най-добре. Обичах Стан Филипс… но той си отиде… отдавна.

Гледах я втренчено, не казах нищо. Тя добави тихо:

— Тази сутрин моят съпруг ми каза нещо, което не знаех. Ще се разделим. Така че днес нямам особена причина да ми е весело.

— Съжалявам — смотолевих аз. — Какво да ти кажа. Може би ще се срещнем пак. Може би не. Не се движа много в твоята среда. Всичко хубаво. Станах. Изгледахме се за миг.

— Ти дори не опита питието си — рече тя.

— Изпий го. От тази ментовка най-много да ти се догади.

Постоях още миг с ръка, опряна на масата.

— Ако някой те закача някога — рекох, — само ми кажи.

Излязох от бара, без да се обръщам, качих се в колата и подкарах на запад по „Булеварда на залеза“ надолу, чак до крайбрежното шосе. По целия път градините бяха пълни с повехнали и почернели листа и цветя, опърлени от горещия вятър.

Но океанът си беше все така прохладен и апатичен както винаги. Стигнах почти до Малибц, сетне паркирах, отидох до една голяма скала, която беше зад нечия телена ограда, и седнах на нея. Приливът бе стигнал почти наполовина и продължаваше да се качва. Въздухът миришеше на водорасли. Погледах водата известно време, сетне извадих от джоба си огърлицата с фалшиви перли от чешко стъкло, отрязах възела в края и една по една ги заизнизвах.

Когато събрах всичките в лявата си ръка, подържах ги малко така и се замислих. Всъщност нямаше какво да мисля. Бях сигурен.

— В памет на господин Стан Филипс — изрекох на глас. — Поредният мошеник.

Заподхвърлях нейните перли във водата една по една, по плаващите чайки.

Зърната цопваха тихо, а чайките се вдигаха от повърхността и се стрелкаха натам, където перлите изчезваха във водата.