Реймънд Чандлър
Червен вятър (5)

6

Когато отключих остъклената входна врата на „Бърглънд“, надуших полицаи. Погледнах ръчния си часовник. Беше близо три сутринта. В тъмния ъгъл на фоайето някакъв мъж дремеше в едно кресло с вестник върху лицето си, изпънал напред големите си крака. Крайчето на вестника се повдигна един-два пръста и пак се отпусна. Мъжът не направи друго движение.

Продължих към асансьора и се качих на моя етаж. Промъкнах се тихо по коридора, отключих вратата, разтворих я широко и посегнах към ключа на лампата.

Щракна друг ключ и блесна светлина от високия лампион до креслото зад масичката, по която още се търкаляха моите шахматни фигури.

В креслото седеше Коперник със замръзнала противна усмивка на лицето. Ниският мургав Ибара седеше в другия край на стаята, вляво от мен, мълчалив, леко усмихнат както винаги. Коперник оголи жълтите си конски зъби и рече:

— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. По момичета ли беше?

Затворих вратата, свалих си шапката и бавно взех да си бърша врата — още и още. Коперник продължи да се хили. Ибара гледаше пред себе си с кротките си черни очи.

— Сядай, приятел — провлече Коперник. — Чувствай се като у дома си. Трябва да си побъбрим. Господи, колко мразя да бачкам по нощите! Знаеш ли, че нямаш нищо за къркане?

— Мога да се досетя — рекох. Облегнах се на стената. Коперник продължи да се хили.

— Винаги съм мразил частните ченгета — подзе той, — но никога не ми се е удавал случай да извия врата на някого — като тази нощ.

Пресегна се лениво зад креслото, вдигна от пода едно болеро с щамповани цветя и го метна върху масичката. Пресегна се пак и сложи до него широкопола шапка.

— Сигурно си голяма сладурана, като си ги сложиш — рече.

Хванах един стол, извъртях го към себе си, седнах наобратно, опрях лакти на облегалката и загледах Коперник.

Той се изправи много бавно, подчертано бавно, прекоси стаята и застана пред мен, като си приглаждаше сакото. Сетне вдигна дясната си ръка и ме зашлеви през лицето, силно. Заболя ме, но не помръднах.

Ибара погледна стената, погледна вратата, погледна нищото.

— Засрами се, приятел — лениво изрече Коперник. — Така ли се полагат грижи за тази хубава стока? Свити на топка под старите ти ризи. Винаги са ме отвращавали разните надникни-в-ключалка като теб.

Постоя още малко пред мен. Не помръднах и не казах нищо. Гледах изцъклените му очи на пияница. Той сви в юмрук отпуснатата си ръка, сетне сви рамене, обърна се и пак седна в креслото.

— Добре — рече. — Останалото ще почака. Откъде взе тия неща?

— Те са на една жена.

— Хайде, разправяй. Били на една жена. Я го виж копелето колко му е весело! Аз ще ти кажа на коя жена са. На жената, за която един човек на име Уолдо е питал отсреща в бара… около две минути преди да го поубият малко. Или всичко това ти се е изплъзнало от ума?

Не казах нищо.

— Ти самият се интересуваше от нея — продължи подигравателно Коперник. — Ама си те бива, приятел, умен си. Само как ме замота.

— За това не е нужно да си умен — рекох. Лицето му изведнъж се сгърчи и той тръгна да се надига. Ибара се изсмя, неочаквано и тихо, почти беззвучно. Коперник извърна очи към него и ги задържа така. После пак се обърна към мен, с безизразен поглед.

— Чернилката те харесва — подметна той. — Смята, че си те бива.

Усмивката изчезна от лицето на Ибара, но не бе сменено от друго изражение. Никакво изражение. Коперник продължи:

— През цялото бреме си знаел коя е била жената. Знаел си кой е Уолдо и къде живее. В отсрещния апартамент един етаж по-долу. Ясно ти е било, че този Уолдо е пречукал някого и се е канел да духне, само че тази мадама се е набъркала по някакъв начин в плановете му и той много е искал да се види с нея, преди да изчезне. Само че не успява. Специалист по въоръжените грабежи от Източните щати на име Ал Тесилоре се погрижил за това, като се погрижил за Уолдо. А ти си срещнал момичето, скрил си дрехите му, отпратил си го и си траеш. Така си изкарвате вие прехраната. Прав ли съм?

— Да — рекох. — Само че всичко това го научих съвсем наскоро. Кой е бил Уолдо?

Коперник оголи зъбите си насреща ми. Алени петна пламнаха високо по жълтеникавите му скули. Ибара каза много тихо, загледан в пода:

— Уолдо Ратиган. Получихме сведенията от Вашингтон по телетипа. Дребен взломаджия с няколко малки присъди. Участвал в банков обир в Детройт, карал колата. По-късно предал бандата и снели обвинението срещу него. Един от бандитите бил този Ал Тесилоре. Мълчи като риба, но според нас срещата в бара е била съвсем случайна.

Ибара говореше с тихия, спокоен, сдържан глас на човек, за когото звуците имат съдържание.

— Благодаря, Ибара — рекох. — Мога ли да запаля цигара, или Коперник ще ми я избие от устата?

Ибара се усмихна.

— Разбира се, че можеш.

— Хареса те чернилката и туйто — продължи да се подиграва Коперник. — Човек никога не знае какво може да хареса на една чернилка, нали?

Запалих цигара. Ибара погледна Коперник и каза много тихо:

— Думата „чернилка“… прекаляваш с нея. Не ми харесва много, употребена по мой адрес.

— Кой, по дяволите, го е еня какво харесваш, черньо?

Ибара се усмихна отново.

— Правиш грешка — рече той. Извади пиличка от джоба си и я пусна в употреба, загледан надолу. Коперник продължи гръмогласно:

— Нещо в теб ми засмърдя на гнило от самото начало, Марлоу. Така че, като разбрахме кои са ония двамата, ние с Ибара решихме да се отбием и да си разменим с теб някоя приказка. Носех със себе си снимка на Уолдо в моргата — изпипана работа, светлината в очите му както се полага, добре вързана вратовръзка, бялата кърпичка се подава точно колкото трябва от джобчето. Изпипана работа. Преди да се качим тук, събудихме съвсем рутинно администратора и му показахме снимката. И той го позна. Живеел тук, в номер трийсет и едно, под името А. Б. Хъмел. Та влязохме там и намерихме един труп. Взехме да разпитваме за него къде ли не. Оказа се, че никой не го познава, но по шията му под онзи колан имаше ясни следи от пръсти и както чувам, те пасват напълно с пръстите на Уолдо.

— Това е добре — рекох. — Тъкмо се опасявах, че аз съм го убил.

Коперник ме гледа дълго време. Беше престанал да се хили и сега лицето му бе обикновено жестоко лице.

— Да. Намерихме дори още нещо. Намерихме колата, с която е избягал Уолдо… и онова, което Уолдо е държал в колата, за да го отнесе със себе си.

Издухах рязко цигарения дим. Вятърът блъскаше в затворените прозорци. В стаята беше задушно.

— Умни момчета сме ние — продължи Коперник подигравателно. — Не сме и допускали, че си такъв смелчага. Я виж това.

Бръкна с кокалестата си ръка в джоба на сакото и бавно изтегли оттам нещо над масичката, повлече го по зеленото сукно и го остави там опънато, лъщящо. Наниз бели перли със закопчалка във формата на самолетно витло. Зърната проблясваха меко в гъстия, наситен с пушек въздух.

Перлите на Лола Барсали. Перлите, подарени й от летеца. Мъжът, който беше мъртъв, мъжът, когото тя още обичаше.

Загледах ги, но не помръднах. След малко Коперник се обади почти сериозно:

— Бива си го, нали? Би ли благоволил да ни разкажеш някоя история, господин Марлоу?

Станах, избутах стола изпод себе си, бавно се приближих до масичката и се загледах в перлите. Най-голямата беше около осем милиметра в диаметър. Бяха снежнобели, преливаха с цветовете на дъгата с омекотена лъскавина. Повдигнах ги бавно от масичката за шах, където лежаха до нейните дрехи. Усетих ги в ръката си тежки, гладки, изящни.

— Хубави са — рекох. — Доста от неприятностите са заради тях. Да, сега ще говоря. Сигурно струват сума пари.

Ибара се засмя зад гърба ми. Много кротък смях.

— Стотина долара — рече. — Добра имитация… но имитация.

Повдигнах отново огърлицата. Изцъклените очи на Коперник ме гледаха злорадо.

— Как разбра? — попитах.

— Разбирам от перли — рече Ибара. — Тези са добра изработка, жените често поръчват да им изработят такива, нещо като застраховка. Но са гладки като стъкло. Истинските са грапави, ако ги опипаш със зъби. Пробвай.

Стиснах две-три между зъбите си лекичко, плъзнах ги напред-назад, после встрани. Без истински да ги захапя. Бяха твърди и гладки.

— Да. Тези са много добри — рече Ибара. — Някои дори имат малки неравности и вдлъбнатини като истинските.

— Биха ли стрували петнайсет бона… ако бяха истински?

— Да. Вероятно. Трудно е да се каже. Зависи от много неща.

— Този Уолдо наистина си го е бивало — рекох.

Коперник се изправи бързо, но не видях кога е замахнал. Все още гледах перлите. Юмрукът му ме улучи в ченето, където са кътниците. Веднага усетих кръв. Залитнах назад и се направих, че ударът е по-силен, отколкото беше.

— Сядай и говори, копеле! — почти прошепна Коперник.

Седнах и притиснах носната си кърпа към бузата. Облизах цепнатото място в устата си. Сетне пак станах, отидох и вдигнах цигарата, която беше избил от устата ми. Изгасих я в един пепелник и отново седнах.

Ибара пилеше ноктите си и огледа един от тях на светлината на лампата. По веждите на Коперник, откъм очите, имаше капчици пот.

— Намерили сте огърлицата в колата на Уолдо — рекох, загледан в Ибара. — Имаше ли някакви документи?

Той поклати глава, без да ме погледне.

— Ще ти повярвам — продължих. — Ето как беше. Не съм виждал Уолдо, докато той не влезе в бара тази вечер и не попита за момичето. Не съм крил нищо. Когато се прибрах, момичето с болерото, широкополата шапка и синята крепдешинена рокля — всичко, както той го беше описал — чакаше асансьора тук, на моя етаж. Видя ми се свястно момиче.

Коперник се изхили подигравателно. Това нямаше никакво значение за мен. Държах го в ръцете си. Не му оставаше друго, освен да проумее това. И щеше да го проумее сега, много скоро.

— Знаех какво я чака като свидетел пред полицията — продължих аз. — А и подозирах, че има още нещо в цялата тази работа. Но нито за миг не съм до пуснал, че е забъркана в нещо нередно. Беше просто едно добро момиче, попаднало натясно… без дори да го знае. Доведох я тук. Тя насочи пистолет срещу мен. Но нямаше намерение да го използва.

Коперник изведнъж изправи гръб в креслото и заоблизва устни. Лицето му се вкамени. Заприлича на мокър сив камък. Не издаде нито звук.

— Уолдо бил неин шофьор — продължих аз. — Тогава се казвал Джоузеф Коутс. А тя е госпожа Франк Барсали. Съпругът й е известен хидроинженер. Един мъж й подарил някога перлите и тя казала на съпруга си, че те са само имитация. Уолдо разбрал по някакъв начин, че зад тях се крие любовна история, та когато Барсали се върнал от Южна Америка и го уволнил, задето бил прекалено хубав, той щипнал перлите.

Ибара изведнъж вдигна глава и зъбите му проблеснаха.

— Искаш да кажеш, че ги е мислил за истински?

— Според мен той е заложил истинските и е поръчал да му направят имитация.

— Възможно е — кимна Ибара.

— Взел и нещо друго — рекох. — Някакви документи от чантата на Барсали, които показват, че издържа една жена в Брентуд. Уолдо шантажирал едновременно жената и съпруга й, без никой от тях да знае за другия. Дотук ясно ли е?

— За мен е ясно — процеси сипкаво Коперник през стиснати устни. Лицето му беше все тъй от мокър сив камък. — Продължавай, по дяволите!

— Уолдо не се е страхувал от тях. Не е криел къде живее. Това е глупаво, но спестява сума ти усложнения, ако е бил склонен да рискува. Момичето дошло тук тази вечер с пет бона да си откупи перлите. Не намерила Уолдо. Дошла тук да го търси, качила се по стълбите един етаж, преди пак да слезе. Женски представи за предпазливост. Така я срещнах. Така я доведох тук. Затова тя беше в дрешника, когато Ал Тесилоре ме навести, за да очисти един свидетел. — Посочих към дрешника. — А тя излезе с малкия си пистолет, ръгна го в гърба и ми спаси живота.

Коперник не помръдваше. Сега в лицето му имаше нещо страшно. Ибара прибра пиличката за нокти в малко кожено калъфче и бавно го пъхна в джоба си.

— Това ли е всичко? — попита кротко. Кимнах.

— Само дето научих от нея къде е квартирата на Уолдо и отидох там да търся перлите. Открих мъртвеца. В джоба му намерих нови ключове за кола в ключодържател на фирма „Пакард“. А на улицата намерих пакарда и го откарах на собственика му. Държанката на Барсали. Барсали изпратил един приятел от клуб „Специя“ да откупи нещо от Уолдо, а той се опитал да го купи с пистолет вместо с парите, които Барсали му дал. Уолдо го изпреварил.

— Това ли е всичко? — тихо попита Ибара.

— Това е всичко — казах, като ближех разкъсаното място от вътрешната страна на бузата си.

— Какво ще искаш? — рече бавно Ибара. Лицето на Коперник се сгърчи и той се плесна по дългото кораво бедро.

— Бива си го тоя — рече язвително. — Лапва по някоя случайна уличница, нарушава всички закони, а ти си седнал да го питаш какво иска. Ще му дам аз едно искане, черньо!

Ибара бавно извърна глава и го погледна.

— Не мисля — рече. — Мисля, че ще го оневиниш напълно и ще задоволиш всичките му искания. Той ти дава професионален урок как се върши полицейска работа.

Една дълга минута Коперник нито помръдна, нито издаде звук. Никой от нас не помръдна. Сетне Коперник се наведе напред и сакото му се разтвори. От кобура под мишницата му надникна ръкохватката на служебния му пистолет.

— Та какво искаш? — попита ме той.

— Онези неща на масичката. Болерото, шапката и фалшивите перли. Както и нечии имена да не попадат във вестниците. Прекалено ли е много?

— Да… прекалено много е — рече почти ласкаво Коперник. Извъртя се странично и пистолетът мазно скокна в ръката му. Опря ръка на бедрото си и насочи пистолета към корема ми.

— Предпочитам да получиш куршум в червата, докато оказваш съпротива при ареста. Предпочитам това заради доклада, който направих за ареста на Ал Тесилоре — как съм го арестувал. Заради онези мои снимки в сутрешните вестници, които вече се разпродават. Предпочитам да не живееш достатъчно дълго, та да имаш време да се посмееш, малкият ми.

Устата ми изведнъж стана гореща и суха. Някъде далеч чувах как вятърът бумти. Звучеше ми като пистолетни изстрели. Ибара зашава с крака по пода и каза хладно:

— Имаш два напълно разрешени случая, лейтенанте. От теб се иска само да оставиш тук някакви вехтории и да опазиш от вестниците някои имена. Което ще рече от прокурора. Ако той все пак ги научи, толкова по-зле за теб.

Коперник рече:

— Предпочитам другото. — Синкавият пистолет беше като камък в ръката му. — И Бог да ти е на помощ, ако не ме подкрепиш.

— Ако жената излезе наяве — каза Ибара, — ще стане ясно, че си лъгал в доклада и си измамил собствения си партньор. След седмица в управлението няма дори да споменават името ти. Ще им се повръща от него.

Чукчето на пистолета на Коперник щракна и видях как едрият му пръст обхвана плътно спусъка. Вратът ми се овлажни като кучешка муцуна. Ибара стана. Пистолетът подскочи към него.

— Да видим сега шубе ли ги е чернилките — рече той. — Казвам ти да прибереш пистолета, Сам.

Тръгна. Направи четири отмерени крачки. Коперник не направи и намек за движение: каменна статуя.

Ибара извървя още една крачка и изведнъж пистолетът заподскача.

— Прибери го, Сам — повтори спокойно Ибара. — Ако запазиш самообладание, всичко остава както си е. Ако не — с теб е свършено.

Направи още една крачка. Коперник широко отвори уста, изпъшка, сетне се отпусна в креслото като ударен по главата. Клепачите му се притвориха.

Ибара рязко издърпа пистолета от ръката му с такова бързо движение, че движение всъщност нямаше. После отстъпи бързо и отпусна ръката с пистолета покрай хълбока си.

— Това е от горещия вятър, Сам. Хайде, да забравим всичко — рече той със същия равен, почти нежен глас.

Раменете на Коперник увиснаха още повече и той зарови лице в ръцете си.

— Добре — каза между пръстите си.

Ибара прекоси безшумно стаята и отвори вратата. Погледна ме с ленивите си, полупритворени очи.

— И аз бих направил много за жена, която е спасила живота ми. Ще изям тая манджа, но не очаквай от мен като полицай да ми хареса.

— Дребният в леглото се нарича Леон Валесанос — рекох аз. — Бил е крупие в клуб „Специя“.

— Благодаря — каза Ибара. — Да вървим, Сам.

Коперник се надигна тежко, прекоси стаята и изчезна от погледа ми през отворената врата. Ибара излезе след него и понечи да я затвори.

— Почакай малко — рекох.

Той извърна бавно глава, сложил лявата си ръка върху дръжката на вратата и отпуснал синкавия пистолет до десния си хълбок.

— Не се занимавам с този случай за пари — поясних. — Семейство Барсали живеят на „Фримонт Плейс“ двеста и дванайсет. Можеш да й занесеш перлите. Ако името на Барсали не попадне в пресата, ще получа пет стотака. Ще ги изпратя на полицейския фонд. Не съм чак такъв умник, за какъвто ме смяташ. Просто така се случи… а партньорът ти е мерзавец.

Ибара погледна към перлите на масичката. Очите му лъщяха.

— Ти ги занеси — рече. — А петте стотака — добре. И ми се струва, че фондът ще ги получи.

Затвори тихо и след миг чух как асансьорната врата тракна.