Реймънд Чандлър
Червен вятър (4)

5

Беше малка къща, кацнала над ръба на един каньон зад Сотел, с няколко гърчави евкалиптови дървета пред нея. От другата страна на улицата се вихреше една от онези веселби, при които се стига до чупене на бутилки по тротоара и крясъци като на мач между отборите на Йейл и Принстън.

Зад телената ограда на къщата имаше розови дървета, пътека, застлана с каменни плочи, и широко отворен гараж, в който нямаше кола. И пред къщата нямаше кола. Натиснах звънеца. Почаках доста, после вратата се отвори някак неочаквано.

Явно не бях мъжът, когото тя чакаше, можех да прочета това в блестящите й, очертани с черен молив очи. След още един миг в тях не се четеше вече нищо. Просто стоеше и ме гледаше — висока мършава брюнетка с гладен поглед, начервени бузи, гъста черна коса с път по средата, уста, направена да погълне сандвич на три пласта, с копринено горнище и панталони в златисто и кораловочервено, със сандали и златни нокти на краката. На ушите й бяха окачени миниатюрни копия на черковни камбани, които подрънкваха на лекия ветрец. Махна пренебрежително с ръка, в която държеше дълго като бейзболна бухалка цигаре с цигара в него.

— Какво има, малкият? Търсиш нещо? Ти си от онази прелестна кампания отсреща, да?

— Ха-ха — казах — Весел купон, нали? Не. Просто ви докарах колата. Бяхте я загубила, нали?

В предния двор отвъд улицата някой изпадна в делириум тременс, смесен квартет раздра остатъка от нощта на тесни ивици и положи всички усилия да ги накара да се почувстват крайно нещастни. Докато траеше това, на екзотичната брюнетка не й трепна окото.

Не беше красива, не беше дори хубава, но с такива като нея човек няма да скучае.

— Ти каза какво? — изрече най-сетне с глас, кадифен като коричката на прегоряла филия.

— Колата ви. — Посочих през рамо, без да я изпускам от очи. Такива като нея използват нож.

Дългото цигаре падна много бавно покрай тялото й и цигарата се измъкна от него. Стъпках я и по този начин се озовах в коридора. Тя се отдръпна от мен и аз затворих вратата.

Коридорът беше с размерите на железопътна гара. Лампи в железни стойки блещукаха с розова светлина. В дъното на коридора имаше завеса от мъниста, подът беше застлан с тигрова кожа. Всичко това страхотно се връзваше с нея.

— Вие ли сте госпожица Колченко? — попитах, като нямаше какво друго да правя.

— Да, аз съм госпожица Колченко. Какво, по дяволите, искаш?

Сега ме гледаше така, сякаш бях дошъл да измия прозорците, но в неудобно време.

Извадих визитна картичка с лявата си ръка, протегнах й я. Тя помръдна леко глава, колкото да я прочете в ръката ми.

— Детектив? — промълви.

— Да.

Каза нещо на храчещ език. Сетне добави на английски:

— Влезте! Този проклет вятър изсушава кожата ми като цигарена хартия.

— Вече сме вътре — рекох. — Току-що затворих вратата. Не се втелявай, Назимова! Кой беше той? Дребосъкът?

Зад завесата от мъниста се прокашля мъж. Тя подскочи, сякаш я бяха боднали с вилица. Сетне се помъчи да се усмихне. Не излезе много сполучливо.

— Възнаграждение — рече тихо. — Ще почакате тук? Десет долара добро заплащане, да?

— Не — рекох. — Насочих бавно пръст към нея и добавих: — Той е мъртъв. Тя подскочи три педи нагоре и изврещя.

Рязко изскърца стол. Зад завесата се чуха тежки стъпки, показа се голяма ръка, която отметна завесата, и към нас се присъедини едър, рус здравеняк. Над пижамата си носеше лилав халат, дясната му ръка стискаше нещо в джоба. Застана съвсем неподвижен, щом мина пред завесата, стъпил здраво на леко разкрачени крака, вирнал брада, безцветните му очи като парчета мръсен лед. На такъв не можеш да отнемеш лесно топката.

— И какво има, скъпа? — Гласът беше плътен, неясен, с точно онази глуповата нотка, която се очаква от мъж, дето си пада по жени с позлатени нокти на краката.

— Дойдох относно колата на госпожица Колченко — поясних аз.

— Ами да беше си свалил шапката — рече той. — Ей така, за загрявка.

Свалих я и се извиних.

— Добре — каза и продължи да държи дясната си ръка в джоба. — Значи си дошъл относно колата на госпожица Колченко. По-нататък.

Промъкнах се покрай жената по-близо до него. Тя се отдръпна към стената и залепи длани на нея. Дамата с камелиите в ученическа постановка. Дългото цигаре лежеше празно в краката й.

Когато стигнах на два метра от едрия мъж, той рече спокойно:

— Чувам те и оттам. Само кротката. В джоба имам пистолет и ми се наложи да се науча да си служа с него. А сега какво относно колата?

— Човекът, който я заел, не можеше да я докара — рекох аз и доближих до лицето му картичката, която още държах. Той й хвърли бегъл поглед. После пак ме погледна.

— И какво от това?

— Винаги ли си така наперен — попитах, — или само когато си по пижама?

— Та защо не можа да я докара сам? — продължи той. — И пропусни сълзливите подробности.

Чернооката изхълца приглушено до мен.

— Всичко е наред, душице — рече мъжът. — Аз ще се оправя. Влез вътре.

Тя се изниза покрай двама ни и мина зад завесата. Почака малко. Едрият мъж не трепваше. Стоеше спокоен като жаба на слънце.

— Не можеше да я докара, защото някой го е пречукал — поясних. — Хайде, оправяй се.

— Така ли? Взе ли го със себе си да ми докажеш?

— Не — рекох. — Но ако сложиш вратовръзка и шапка, ще те заведа сам да видиш.

— Кой, по дяволите, каза, че си?

— Не съм казал. Реших, че можеш да четеш. — Подържах още малко картичката пред лицето му.

— А, точно така — рече той. — Филип Марлоу, частен детектив. Добре, добре. Значи трябва да дойда с теб и да видя… кого? И защо?

— Може би е откраднал колата.

Едрият мъж кимна.

— Това е идея. Може би я е откраднал. Кой?

— Дребният мургав мъж, в чийто джоб бяха ключовете от нея и който я беше паркирал зад ъгъла на жилищната сграда „Бърглънд“.

Обмисли димите ми без видими признаци на смущение.

— Има нещо в приказките ти — рече той. — Не много. Но все пак нещо. Предполагам, че тази нощ се провежда балът на полицаите. Та ти им вършиш цялата работа.

— Какво?

— На картичката пише, че си частен детектив. Да не би да водиш със себе си ченгета, които са тъй срамежливи, че чакат отвън?

— Не, сам съм.

Той се ухили. Усмивката оформи бели бразди по загорялото му лице.

— Значи откриваш някакъв мъртвец, вземаш някакви ключове от него, намираш някаква кола и я докарваш тук… съвсем сам. Без полиция. Така ли?

— Правилно.

Въздъхна.

— Да влезем вътре — рече. Отдръпна завесата и ми направи път. — Може би имаш някакви идеи, кои то трябва да чуя.

Минах покрай него и той се извърна с натежалия джоб към мен. Не бях забелязал, докато не застанах съвсем близо до него, че по лицето му са избили капчици пот. Може да бяха и от горещия вятър, но не ми се вярваше. Влязохме във всекидневната.

Седнахме и се загледахме един друг над черния под, по който бяха разхвърляни пъстри индиански черги и турски килимчета в тъмни цветове в комбинация с няколко овехтели мебели. В стаята имаше камина, малък роял, китайски параван, висок китайски фенер върху поставка от тиково дърво и златисти тюлени завеси на зарешетените прозорци. Прозорците откъм южната страна бяха отворени. Варосана овошка шумолеше зад мрежата на прозореца и даваше своя принос към врявата отсреща.

Едрият мъж се изтегна в брокатено кресло и сложи обутите си в чехли крака върху табуретка. Дясната му ръка остана там, където си беше, откакто го видях — върху пистолета.

Брюнетката се мотаеше в тъмния ъгъл, забълбука бутилка, черковните камбани на ушите й задрънкаха.

— Не се тревожи, душице — рече мъжът. — Всичко ще се оправи. Някой пречукал някого и този момък смята, че това ни интересува. Просто седни и се отпусни.

Момичето отметна глава и обърна половин водна чаша уиски. Въздъхна, подметна едно небрежно „по дяволите“ и се сви на кушетката. Тя едва я побра. Дал й Господ крака. Позлатените нокти ми намигаха откъм тъмния ъгъл, където тя остана смълчана през цялото време.

Извадих цигара, без да бъда застрелян, запалих я и започнах да разказвам. Не казах цялата истина, само една част. Казах им, че живея в „Бърглънд“, че Уолдо е живял там в номер 31, един етаж под мен, и че съм го държал под око по служебни причини.

— Уолдо чий? — прекъсна ме блондинът. — И какви са тези служебни причини?

— Господине — рекох, — ти нямаш ли тайни?

Той се поизчерви.

Казах му за бара срещу „Бърглънд“ и какво се случи там. Не му казах за болерото и за момичето, което го носеше. За нея изобщо не споменах.

— Работата беше поверителна… от моя страна — рекох. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Пак се изчерви, стисна зъби. Продължих:

— Върнах се от полицията, без да кажа на никого, че познавам Уолдо. Тъй като сметнах, че те няма да разберат още тази вечер къде живее, позволих си да огледам апартамента му.

— Какво търсеше? — попита напрегнато едрият мъж.

— Едни писма. Мога да спомена между другото, че не намерих нищо… освен един мъртвец. Удушен и окачен с колан през врата за горния край на сгъваемо легло… добре скрит. Дребен мъж, около четирийсет и пет годишен, мексиканец или южноамериканец, спретнато облечен в бежов…

— Достатъчно — прекъсна ме едрият мъж. — Убеди ме, Марлоу. Опит за шантаж ли разследваше?

— Да. Странното беше, че дребният мургав мъж бе добре въоръжен под мишницата.

— И в джоба му, то се знае, нямаше пет стотачки в банкноти от по двайсет? Или имаше?

— Нямаше. Но Уолдо имаше повече от седемстотин, когато го убиха в бара.

— Май подцених този Уолдо — рече спокойно едрият мъж. — Той е препипал моя човек, взел е парите за откупа, пистолета, всичко. Уолдо имаше ли пистолет?

— Не.

— Налей ни по едно, душице — рече той. — Да, яко го подцених този приятел Уолдо.

Брюнетката размота свитите си крака и ни направи по едно уиски със сода и лед. Тя самата гаврътна още стотина грама без гарнитура и пак се сгуши на кушетката. Големите й черни лъскави очи ме наблюдаваха някак тържествено.

— Е, наздраве — вдигна чашата си едрият. — Не съм убивал никого, но сега ме чака бракоразводно дело. Излиза, че и ти не си убивал никого, както казваш, но си я оплескал в полицейския участък. По дяволите! Животът е пълен с неприятности, откъдето и да го погледнеш. Добре че все още си имам тази сладурана тук. Тя е белогвардейка, срещнах я в Шанхай. С нея си сигурен като в стоманен сейф, макар да има вид на главорез. Точно това й харесвам. Получаваш фасона без никакъв риск.

— Големи глупости дрънкаш — тросна му се момичето.

— Изглеждаш ми свестен — продължи едрият мъж, без да й обръща внимание. — Доколкото може да бъде свястно едно ченге, дето наднича през ключалките. Има ли някакъв изход?

— Да. Но ще трябват малко пари.

— Очаквах това. Колко?

— Да кажем, още петстотин.

— Дявол да го вземе, от тоз горещ вятър лице се изсушило като пепел от любов — оплака се рускинята.

— Петстотин може — рече блондинът. — Какво ще получа срещу тях?

— Ако успея, няма да бъдеш забъркан в тази история. Ако не успея, няма да ми платиш.

Той премисляше казаното. Сега лицето му беше набръчкано и уморено. Ситни капчици пот проблясваха в късата му руса коса.

— Това убийство ще те принуди да говориш — изръмжа той. — Имам предвид второто. А аз нямам онова, което се канех да откупя. Щом става въпрос за потулване, по-добре да плащам направо.

— Кой е дребният мургав мъж? — попитах.

— Името му е Леон Валесанос, уругваец. Още един от вносната ми листа. Работата ми е свързана с много пътуване. Той работеше в клуб „Специя“ — знаеш го, в онази част на „Булеварда на залеза“, дето е до Бевърли Хилс. Струва ми се, че беше на ролетката. Дадох му петте стотачки да отиде при този… Уолдо… и да получи срещу тях едни фактури за някои неща, които госпожица Колченко беше закупила на мое име и докарала тук. Глупаво, нали? Държах фактурите в чантата си и този Уолдо намерил начин да ги задигне. Какво според теб се е случило там?

Отпих от уискито и му хвърлих един поглед изкосо.

— Твоят уругвайски приятел вероятно е разговарял остро и на Уолдо това не му е допаднало. После малкият е решил, че маузерът може да му помогне в спора… но Уолдо се оказал по-бърз. Не казвам, че Уолдо е убиец, не го е направил умишлено. Изнудвачите рядко убиват. Може да се е ядосал и прекалено дълго да е стискал врата на дребосъка. Сетне е трябвало да духне. Но той е имал и следваща среща, от която е очаквал още пари. Започва да търси наоколо другото лице. И случайно се натъква на един приятел, който го мрази колкото си иска и който е достатъчно пиян, за да го пречука.

— Има дяволски много случайности в цялата тая работа — рече едрият.

— Това е от горещия вятър — ухилих се аз. — Всички са мръднали тази вечер.

— Значи за петте стотака не гарантираш нищо? Ако аз не остана в сянка, ти не получаваш парите. Така ли да разбирам?

— Така — рекох и му се усмихнах.

— Прав си за мръдването — каза той и пресуши чашата си. — Очаквам да удържиш на думата си.

— Има само две неща — казах тихо и се наведох напред. — Уолдо имаше кола, паркирана отвън пред бара, в който го убиха, незаключена и с работещ двигател. Убиецът я взе. Оттам винаги може да се очаква неприятна изненада. Виждаш ли, всички неща на Уолдо трябва да са били в тази кола.

— Включително моите фактури и твоите писма.

— Да. Но полицията приема разумно такива неща… освен ако не ставаш за голяма шумотевица във вестниците. Ако не ставаш, ще преглътна каквото се наложи в управлението и толкоз. Ако обаче ставаш, това е вече друго нещо. Та как, казваш, ти беше името?

Отговорът доста се забави. Когато го чух, не изпитах удоволствието, което очаквах. Изведнъж всичко се оказа твърде логично.

— Франк Барсали — каза той.

След малко рускинята ми извика такси. Когато си тръгнах, веселбарите отсреща правеха всичко, което им бе по силите. Забелязах, че стените на къщата са все още цели. Това ме разочарова.