Реймънд Чандлър
Червен вятър (2)

2

Върнах се на моята улица към девет вечерта. Огледах се насам-натам, преди да вляза в „Бърглънд“. Барът беше малко по-встрани на отсрещния тротоар, тъмен, с няколко носа, лепнати за стъклото, но не и тълпа. Хората бяха видели полицията и колата на моргата, но не знаеха какво е станало. Като изключим юнаците, които дърпаха ръчките на игрални машини в дрогерията на ъгъла. Те знаят всичко, освен как да се задържат на работа.

Вятърът все още духаше, жежък като от пещ, вдигаше прах и хартийки и ги запращаше в стените. Влязох във входа и се качих с асансьора до четвъртия етаж. Дръпнах вратата, слязох и пред себе си съзрях високо момиче, което чакаше асансьора.

Кестенява къдрава коса се показваше изпод широкополата й сламена шапка с кадифена лента, вързана на хлабава панделка. Имаше големи сини очи и мигли, които не стигаха съвсем до брадичката й. Беше облечена в синя рокля, която можеше да е от крепдешин, семпла като кройка, но непропускаща щедрите извивки на тялото. Над роклята носеше нещо, което можеше да бъде болеро на щамповани цветя. Попитах:

— Това болеро ли е?

Изгледа ме разсеяно и махна с ръка, сякаш да отстрани някаква паяжина от пътя си.

— Да. Ако обичате… доста бързам. Искам да…

Не помръднах. Така й препречвах пътя към асансьора. Гледахме се един друг и по бузите и бавно плъзна червенина.

— По-добре да не излизате на улицата в тези дрехи — рекох.

— Защо, как смеете…

Асансьорът издрънча и тръгна надолу. Не знаех какво щеше да каже. Нямаше изнервения носов глас на мадамите от бирариите. Нейният беше мек и лек като пролетен дъжд.

— Не ви свалям — поясних. — Загазила сте. Ако се качат на този етаж с асансьора, имате време точно колкото да изчезнете по коридора. Първо свалете шапката и болерото… и по-живо!

Тя не помръдна. Лицето й като че ли пребледня под лекия грим.

— Търси ви полицията — продължих аз. — В тези дрехи. Дайте ми възможност и ще ви кажа защо.

Тя бързо обърна глава и огледа коридора. Предвид външността й, не я виня, че пак се опита да ме извози.

— Не знам кой сте, но сте нагъл. Аз съм госпожа Лерой от трийсет и първи апартамент. Мога да ви уверя…

— Че сте сбъркала етажа. Това е четвъртият.

Асансьорът беше спрял долу. През шахтата се чу как отварят с рязко дрънчене вратата.

— Изчезвайте! — изрепчих се аз. — Бързо!

Тя свали шапката и без повече бавене съблече болерото. Грабнах ги, смотах ги накуп и ги пъхнах под мишницата си. Улових я за лакътя, обърнах я и я поведох по коридора.

— Живея в четирийсет и втори апартамент. Срещу вашия, но един етаж по-горе. Избирайте. Пак повтарям, не се опитвам да ви свалям.

Приглади косата си с бързо движение, както птиците чистят перата си с човка. Зад този жест се крият десет хиляди години опит.

— Моя апартамент — рече, пъхна чантата си под мишница и закрачи бързо по коридора. Асансьорът спря на долния етаж. И тя спря заедно с него. Обърна се с лице към мен.

— Стълбището е отзад до асансьорната шахта — рекох тихо.

— Не живея тук — промълви тя.

— Не съм и допускал, че живеете.

— Търсят ли ме?

— Да, но няма да започнат да разглобяват улицата тухла по тухла преди утре сутринта. И то само ако не научат кой е Уолдо.

Тя ме изгледа с неразбиране.

— Уолдо ли?

— Не го познавате — рекох.

Тя поклати бавно глава. Асансьорът пак тръгна надолу по шахтата. Уплаха затрепка в сините й очи като леки вълнички по водна повърхност.

— Така е — рече задъхано, — но ме измъкнете от този коридор.

Почти бяхме стигнали моята врата. Пъхнах ключа, завъртях го в ключалката и бутнах вратата навътре. Пресегнах се и запалих лампата. Тя се плъзна покрай мен като вълна. Във въздуха заплува сандалова есенция, почти недоловима.

Затворих вратата, хвърлих шапката си на един стол и я загледах как отива бавно до масичката с шахматната дъска, на която бях наредил една задача, но не можех да я реша. Веднъж влязла вътре, зад заключената врата, от уплахата й не остана и следа.

— Значи играете шах — каза предпазливо с такъв тон, сякаш е дошла да разглежда гравюрите ми^[1]. Де да беше така.

После и двамата замряхме, заслушани в тракането на асансьорната врата и в нечии стъпки… които тръгнаха в другата посока.

Усмихнах се, но не от задоволство, а от напрежение, отидох в кухнята, взех да се пипкам като сакат с две чаши и чак тогава осъзнах, че все още стискам под мишница нейната шапка и болерото. Отнесох ги в дрешника зад прибиращото се до стената легло и ги натъпках в едно чекмедже, върнах се в кухнята, измъкнах бутилка превъзходно шотландско уиски и налях в двете чаши, като добавих и сода. Когато влязох с питиетата, тя държеше пистолет. Малък автоматичен пистолет със седефена ръкохватка. Насочи го срещу мен, а очите й бяха пълни с ужас. Спрях с по една чаша във всяка ръка и рекох:

— Може би този горещ вятър е побъркал и вас. Аз съм частен детектив. Ще ви докажа, ако позволите.

Тя кимна леко, а лицето й беше бяло. Приближих бавно, оставих едната чаша до нея, върнах се, оставих и моята чаша и извадих една визитна картичка, която по чудо нямаше подгънати краища. Тя седеше, поглаждаше синята коприна на едното си коляно с лявата ръка, отпуснала пистолета върху другото. Сложих картичката до нейната чаша и седнах с моята.

— Никога не разрешавайте да ви доближат толкова — рекох. — Особено ако имате сериозни намерения. Пък и не сте свалила предпазителя.

Стрелна поглед надолу, потръпна и прибра пистолета в чантата си. Глътна половината чаша на един дъх, остави я върху масата, взе картичката.

— Не черпя много хора с такова уиски — казах. — Не мога да си го позволя.

Тя сви презрително устни.

— Сигурно го правите за пари.

— Ъ?

Не каза нищо. Ръката й пак беше близо до чантата.

— Не забравяйте за предпазителя — рекох. Тя от дръпна ръката си. Аз продължих: — Човекът, когото нарекох Уолдо, е доста висок, някъде към метър и осемдесет, строен, мургав, с черни, много лъскави очи. Нос и устни прекалено тънки. Тъмен костюм, бяла кърпичка в джобчето. Бързаше да ви намери. Това говори ли ви нещо?

Тя пак вдигна чашата си.

— Значи това бил Уолдо. Е, и какво! — В гласа й вече се долавяше лекото въздействие на алкохола.

— Ами странна работа. Отсреща има малък бар… Я кажете къде бяхте цяла вечер?

— Седях в колата си — рече тя хладно. — През повечето време.

— Не забелязахте ли суетнята отсреща, малко по-нагоре по улицата?

Очите й се опитаха да кажат „не“, но не успяха. Устните й казаха:

— Знаех, че има някаква бъркотия. Видях полицаи и червени лампи. Предположих, че някой е пострадал.

— Така беше. А този Уолдо ви търсеше преди това. В бара. Описа външността и облеклото ви.

Сега очите й станаха като главички на гвоздеи и не по-изразителни. Устните й започнаха да треперят и не спряха.

— Бях там — продължих аз — и разговарях с момчето, което е собственик на заведението. Вътре имаше само един пиян и ние двамата. Пияният не обръщаше никакво внимание на нищо. Сетне влезе Уолдо и попита за вас, ние казахме „не, не сме я виждали“, и той понечи да си тръгне.

Отпивах бавно от чашата си. Обичам ефектите не по-малко от другите хора. Очите й ме пронизваха.

— Тъкмо понечи да си тръгне. Тогава онзи, пияният, дето не обръщаше внимание на никого, го нарече Уолдо и измъкна пистолет. И го простреля два пъти — щракнах два пъти с пръсти — ей така. На място.

Беше ме заблудила. Изсмя се в лицето ми.

— Значи съпругът ми ви е наел да ме следите — рече. — Трябваше да се досетя, че цялата тази работа е нагласена. Вие и вашият Уолдо.

Гледах я глупаво.

— Не съм знаела, че е ревнив — продължи рязко. — Най-малко от човека, който ни е бил шофьор. Разбирам да ме ревнува малко от Стан — това е естествено. Но от Джоузеф Коутс…

Замахах с ръце.

— Госпожо, един от двамата ни е сбъркал страницата в тази книга — измърморих. — Не познавам Стан, нито Джоузеф Коутс. Бога ми, не знаех дори, че имате шофьор. Хората около мен нямат. Що се отнася до съпрузите… да, от дъжд на вятър имаме по някой съпруг. Не много често.

Тя поклати глава, ръката й остана близо до чантата, в сините й очи имаше искри.

— Не сте достатъчно убедителен, господин Марлоу. Не, не сте никак убедителен. Зная ви вас, частните детективи. Всичките сте покварени. Подмамихте ме в апартамента си, ако изобщо е ваш. По-вероятно да е на някой ужасен човек, който ще се закълне във всичко срещу няколко долара. А сега се опитвате да ме сплашите. За да ме изнудвате… и да измъкнете пари от съпруга ми. Добре — завърши задъхано, — колко трябва да платя?

Оставих настрани празната чаша и се облегнах назад.

— Ще ми простите ли, ако запаля цигара? — рекох. — Нервите ми са пооръфани.

Запалих, докато тя ме гледаше без достатъчно страх, който да прикрива истинска вина.

— Значи името му е Джоузеф Коутс. Мъжът, кой то го уби в бара, го нарече Уолдо.

Тя се усмихна с известно отвращение, но почти примирена.

— Не увъртайте. Колко?

— Защо се опитвахте да се срещнете с този Джоузеф Коутс?

— За да купя нещо, което той ми открадна, разбира се. Нещо, което е ценно и само по себе си. Почти петнайсет хиляди долара. Подари ми го човекът, когото обичах. Той е мъртъв. Ето на! Мъртъв е! Загина в горящ самолет! Хайде, върви и разкажи това на съпруга ми, малък гаден плъх!

— Не съм малък и не съм плъх.

— Но си гаден. И не си прави труда да разправяш на съпруга ми, сама ще му кажа. Той сигурно и бездруго знае.

Усмихнах се до уши.

— Умно. И какво по-точно е трябвало да открия?

Тя сграбчи чашата си и я допи.

— Значи той мисли, че се срещам с Джоузеф. Какво пък, може и така да е. Но не за да правя любов. Не с шофьора си. Не със скитника, когото прибрах от прага си и комуто дадох работа. Няма защо да падам толкова ниско, ако искам да си развявам опашката.

— Госпожо — рекох, — тук сте права.

— Сега си тръгвам — рече тя. — И само се опитай да ме спреш. — Грабна от чантата си пистолета със седефената ръкохватка. Аз не помръднах.

— Ах ти, гадно нищожество! — разбесня се тя. — Откъде да знам дали изобщо си частен детектив? Може да си мошеник. Визитката, която ми показа, не означава нищо. Всеки може да си поръча картички.

— Така е — рекох. — И съм достатъчно хитър да живея тук две години, защото съм знаел, че днес ще се нанесеш в къщата, та да мога да те изнудвам, задето не си се срещнала с един човек на име Джоузеф Коутс, който беше пречукан отсреща под името Уолдо. Имаш ли парите да купиш онова нещо, дето струва петнайсет хилядарки?

— О! Смяташ да ме ограбиш, значи?

— О! — изимитирах я. — Сега пък станах въоръжен грабител. И ако обичаш, госпожо, или прибери този пистолет, или му свали предпазителя. За мен е професионална обида да гледам как правиш на маймуна хубавия патлак.

— Ти си пълна порция от всичко, което не харесвам — заяви тя. — Разкарай се от пътя ми!

Не мръднах. И тя не мръдна. Седяхме и двамата… дори не близо един до друг.

— Посвети ме в една тайна, преди да тръгнеш — примолих се аз. — За какъв дявол нае апартамента на долния етаж? Само за да се срещнеш с един човек долу на улицата ли?

— Не ставай глупав — сряза ме тя. — Не съм го наемала. Излъгах. Това е неговият апартамент.

— На Джоузеф Коутс?

Тя кимна рязко.

— Отговаря ли моето описание на Уолдо на Джоузеф Коутс?

Пак кимна рязко.

— Добре. Най-сетне един установен факт. Не разбираш ли, че Уолдо описа дрехите ти, преди да бъде убит… когато те търсеше… че описанието е предадено на полицията… че полицията не знае самоличността на Уолдо… и че търсят жената в тези дрехи да им помогне? Не разбираш ли поне това?

Пистолетът изведнъж се затресе в ръката й.

Тя го погледна някак безизразно и бавно го прибра в чантата си.

— Глупачка съм — прошепна тя, — че дори разговарям с теб. — Изгледа ме продължително, сетне пое дълбоко дъх. — Той ми каза къде живее. Не го беше страх. Може би изнудвачите са такива. Трябваше да се срещне с мен на улицата, но аз закъснях. Когато дойдох тук, беше пълно с полицаи. Затова се върнах в колата и отново зачаках. Качвах се тук три пъти. Последния път се изкачих по стълбите на горния етаж, за да взема асансьора. Вече ме бяха виждали два пъти на третия етаж. Така те срещнах. Това е всичко.

— Спомена нещо за съпруг — изръмжах. — Къде е той?

— Той е на заседание.

— О, заседание — рекох злобно.

— Съпругът ми е важна личност. Има много заседания. Той е електроинженер. Обиколил е целия свят. Ако искаш да знаеш…

— Не искам. Ще го поканя някой ден на обяд и ще го накарам сам да ми разкаже. С каквото и да те е държал Джоузеф, то е вече мъртъв инвентар. Като Джоузеф.

Най-сетне повярва. Бях започнал да мисля, че никога няма да се случи.

— Наистина ли е мъртъв? — прошепна. — Наистина?

— Мъртъв е — рекох. — Мъртъв, мъртъв, мъртъв. Госпожо, той е мъртъв.

Лицето й се разпадна като къщичка от карти. Устата й не беше голяма, но в този момент можех да пъхна юмрука си в нея. В тишината асансьорът спря на моя етаж.

— Само да извикаш — казах рязко, — и ще ти насиня очите.

Не прозвуча елегантно, но свърши работа. Тя се съвзе. Устата й се затвори рязко като капан.

По коридора се чуха стъпки, които приближаваха. Всеки си има предчувствия. Сложих пръст на устните си. Сега тя не мърдаше. Лицето й беше замръзнало. Големите й сини очи бяха черни като сенките под тях. Горещият вятър блъскаше по затворените прозорци. Прозорците трябва да са затворени, когато духа от Санта Ана, колкото и да е жега.

Стъпките по коридора бяха нормални стъпки на сам човек. Но те спряха пред вратата ми и някой почука.

Посочих дрешника зад леглото. Тя стана безшумно, притиснала чантата до себе си. Посочих и чашата й. Взе я бързо, пристъпи безшумно по килима, влезе в дрешника и тихо притвори вратата след себе си.

Не ми беше съвсем ясно защо си правя целия този труд.

Пак се почука. Дланите ми бяха изпотени. Изскърцах със стола си, станах и се прозинах шумно. Сетне отидох до вратата и я отворих — без пистолет в ръката. Грешка.

Отначало не го познах. Също като Уолдо, но може би поради обратната причина. През цялото време отсреща в бара той беше с шапка, а сега — гологлав. Косата му свършваше рязко точно там, откъдето трябваше да започва шапката. Над тази линия имаше твърда, бяла, непотяща се кожа, лъскава като тъканта на белег. Не изглеждаше просто с двайсет години по-стар. Беше съвсем различен човек.

Познах обаче автоматичния пистолет калибър 22 с големия мерник. Познах и очите му — празните играещи, плитки очи на гущер.

Беше сам. Допря съвсем леко пистолета до лицето ми и процеди през зъби:

— Да, аз съм. Хайде да влезем.

Отстъпих колкото да мине и спрях. Точно както би искал той, за да може да затвори вратата, без да се протяга. По очите му разбрах, че точно това иска от мен. Не бях изплашен. Бях парализиран.

Когато затвори вратата, накара ме да отстъпя още, бавно, докато усетих, че краката ми опират в него. Впи очи в моите.

— Шахматна масичка — рече. — Някой глупак тук играе шах. Ти ли?

Преглътнах.

— Не е съвсем така. Просто се забавлявам.

— За тази работа трябват двама души — изхриптя той тихо, сякаш при някой разпит полицаят го беше фраснал с палката през гръкляна.

— Това е задача — обясних. — Не е игра. Виж фигурите.

— Не разбирам.

— Сам съм — рекох и гласът ми трепна само колкото трябваше.

— Няма значение — рече той. — С мен е свършено, така или иначе. Някой копой ще ме надуши утре, другата седмица, има ли значение. Просто не харесах физиономията ти, приятел. И онова самодоволно мамино синче с бялото сако, дето е играл ляв защитник в отбора на Фордхам^[2] или другаде. По дяволите такива като вас.

Не казах нищо, не помръднах. Големият мерник одраска бузата ми леко, почти гальовно. Мъжът се усмихна.

— Пък и ще свърша добра работа — рече той. — За всеки случай. Стара кримка като мен не оставя чисти отпечатъци… дори като е къркан. А ако няма ясни отпечатъци, единственото нещо срещу мен са двама свидетели. По дяволите! Зле ти се пише, приятел. И май си го знаеш.

— Какво ти е сторил Уолдо? — Помъчих се въпросът да прозвучи така, сякаш наистина се интересувам, а не че просто не искам да се разтреперя здравата.

— Натопи ме за един банков обир в Мичиган, та ми нахлузи четири годинки. Снеха обвинението срещу него. Четири години в Мичиган не е околосветско пътешествие. В тия щати с доживотните присъди знаят как да те накарат да си налягаш парцалите.

— Откъде знаеше, че той ще дойде там? — изграчих аз.

— Не знаех. Вярно, търсех го. Щеше ми се да го срещна, разбира се. Мярнах го на улицата предната вечер, но го загубих. Дотогава не бях го търсил. После започнах. Симпатяга е този Уолдо. Как е той?

— Мъртъв — рекох.

— Още ме бива — изкикоти се той. — Пиян или трезвен. Ама оттук нататък май няма да ме черпят баница. Разбраха ли вече кой съм?

Не му отговорих достатъчно бързо. Ръгна ме с пистолета в гърлото, задавих се и едва не посегнах инстинктивно към него.

— Не — предупреди ме той тихо. — Не. Не си толкоз тъп.

Отдръпнах ръцете си, отпуснах ги покрай тялото си, с извърнати към него длани. Той очакваше от мен да ги държа точно така. Не беше ме докоснал освен с пистолета. Изглежда, не го интересуваше дали и аз нямам оръжие. Нищо чудно… ако си беше наумил онова, единственото.

Май нищо не го интересуваше особено, щом като се беше върнал в квартала. Може горещият вятър да му бе подействал. Вятърът блъскаше в затворените прозорци както прибой под кея.

— Свалиха отпечатъци — рекох. — Не знам доколко ги бива.

— Сигурно ги бива… но не и за телетипа. Ще им трябва време да ги пратят с въздушна поща до Вашингтон и обратно, за да ги проверят както трябва. Питай ме защо съм тук, приятелче!

— Чул си разговора между мен и момчето в бара. Казах му името си, къде живея.

— Това обяснява „как“, приятел. Аз попитах „защо“. — Усмихна ми се. Отвратителна усмивка, ако е последната, която му е писано на човек да види.

— Остави — рекох. — Палачът не те кара да гадаеш защо е до теб.

— Виж ти, пък и се перчиш. След теб ще навестя оня, малкия. Проследих го до дома му от полицейското, но според мен ти трябва пръв да го отнесеш. Проследих го от общината до дома му с наетата от Уолдо кола. От управлението, приятел. Какви тъпанари са тия ченгета. Можеш да седнеш в скута им, пак няма да те познаят. Затичай се да хванеш трамвая и те ще открият огън с картечници, ще пречукат двама пешеходци, таксиджия, заспал в колата си, и някоя стара чистачка на втория етаж с парцала в ръка. А изтървават оня, дето го гонят. Много са тъпи, проклетите му ченгета!

Натисна с въртеливо движение дулото във врата ми. Очите му станаха още по-откачени.

— Имам време — продължи той. — За колата на Уолдо няма да съберат веднага сведения. А и няма скоро да научат кой е Уолдо. Знам си го аз него. Винаги си е бил хитрец. Много го биваше.

— Ще повърна — рекох, — ако не махнеш този пистолет от гърлото ми.

Усмихна се и свали пистолета срещу сърцето ми.

— Така добре ли е? Само кажи кога.

Трябва да съм повишил тон, без да искам. Вратата на дрешника до леглото се открехна един пръст, сетне два, после една педя. Видях очите й, но не гледах в тях. Втренчих се в очите на плешивия. До болка. Не исках да извърне поглед от мен.

— Страх ли те е? — попита той тихо. Натиснах с гръд пистолета му и се разтреперих. Знаех, че ще му бъде приятно да ме види така. Момичето се измъкна през вратата. Пак стискаше в ръката си пистолета. Дожаля ми страшно за нея. Ще се опита да хукне към вратата… или ще изпищи. И в двата случая ще рече край — и за двама ни.

— Хайде, цяла вечер ли ще се мотаеш — изблеях аз. Гласът ми прозвуча отдалеч като глас по радиото от другата страна на улицата.

— Това ми харесва, приятел — усмихна се той. — И аз съм същият.

Момичето се носеше във въздуха някъде зад него. Нищо не е било по-безшумно от походката й. И това нямаше да помогне. Той изобщо нямаше да се помайва с нея. Струваше ми се, че съм го познавал цял живот. Само от пет минути го гледах в очите, но все едно че съм го познавал цял живот.

— Ами ако извикам? — казах.

— Ако извикаш ли? Ами викай! — отвърна с усмивката си на убиец. Тя не отиде до вратата. Беше точно зад гърба му.

— Ами… сега ще викна — рекох.

Като че това бе сигнал — тя го ръгна силно с малкия пистолет в ребрата, без да издаде нито звук.

Той трябваше да реагира. То е като рефлекса на коляното. Зейна рязко, двете му ръце подскочиха встрани, а тялото му се изви назад. Пистолетът сега сочеше дясното ми око. Клекнах бързо и с все сила забих коляно в слабините му.

Той наведе глава и аз го халосах в ченето. Халосах го така, все едно че набивах последния клин на първата трансконтинентална жп линия. Още усещам болката, като пораздвижа ставите си.

Пистолетът му одраска бузата ми, но не гръмна. Плешивият вече се беше свлякъл. Гърчеше се долу задъхан върху левия си хълбок. Сритах го с все сила в дясното рамо. Пистолетът отскочи от ръката му, плъзна се по килима под един стол. Чух как шахматните фигури задрънкаха по пода някъде зад гърба ми.

Момичето стоеше над него и го гледаше. Сетне широко отворените й тъмни, ужасени очи се впиха в моите.

— Твой съм — рекох. — Всичко, което имам, е твое… во веки веков.

Не ме чуваше. Очите й бяха толкова широко отворени, че под ясносиния ирис се виждаше бялото. Заотстъпва бързо към вратата, вдигнала малкия пистолет, заопипва зад гърба си бравата и я завъртя. Отвори и се измъкна. Вратата се затвори. Беше гологлава и без болерото.

Само с пистолета в ръка, а предпазителят още не беше свален, така че не би могла да стреля.

Тогава въпреки вятъра в стаята стана тихо. Сетне го чух да пъшка на пода. Лицето му беше зеленикаво, бледо. Отидох зад гърба му и го опипах да няма други пищови, но не намерих нищо. Извадих от бюрото чифт купешки белезници и като издърпах ръцете му отпред ги щракнах върху китките. Щяха да издържат, ако не си тръснеше ръцете прекалено силно.

Взе ми с поглед мярката за ковчег въпреки страданието в очите. Лежеше насред стаята, все така върху левия си хълбок, сгърчено, сбръчкано, плешиво човече с изопнати устни, оголил зъби с евтини метални пломби. Устата му зееше като черна яма, дъхът му излизаше на вълнички, давеше се, секваше, пак се появяваше, с накуцване.

— Съжалявам, мой човек — изръмжах. — Какво мога да направя за теб?

Седнал съм да се извинявам на такъв убиец.

Отидох до дрешника и отворих чекмеджето на скрина. Шапката и болерото й бяха върху ризите ми. Пъхнах ги отдолу, навътре, и пригладих ризите отгоре. Сетне отидох в кухненския бокс, налях си солидна порция уиски, обърнах го и постоях така, заслушан в горещия вой на вятъра срещу прозорците. Някъде се тръшна врата на гараж, електрическа жица, прекалено увиснала между два изолатора, се блъскаше в стената на сградата, сякаш някой тупаше килим.

Питието ми подейства. Върнах се в дневната и отворих прозореца. Оня на пода не беше усетил нейното сандалово дърво, но друг можеше да го надуши.

Затворих пак прозореца, избърсах дланите си и се обадих по телефона в полицейското управление. Коперник беше още там. Чух самоуверения му глас:

— Да? Марлоу? Не ми казвай. Обзалагам се, че ти е хрумнало нещо.

— Разбрахте ли кой е онзи убиец?

— Не казваме, Марлоу. Ужасно съжалявам и прочие. Знаеш какъв е редът.

— Добре. Не ме интересува кой е. Просто ела си го прибери от пода на квартирата ми.

— Боже Господи! — Сетне снижи глас и продължи тихо: — Чакай малко. Стой така. — Стори ми се, че чух някъде далеч да се затваря врата. После пак неговия глас. — Казвай — рече тихо.

— С белезници — рекох. — Целият е твой. Наложи се да го ръгна с коляно, но ще се оправи. Дойде тук да отстрани един свидетел.

Нова пауза. После чух медения му глас:

— Слушай сега, момчето ми, кой друг участва с теб?

— Друг ли? Никой. Само аз.

— Нека си остане така, момчето ми. Трай си. Ясно, нали?

— Да не мислиш, че ще събера тук всички безделници от квартала да позяпат?

— Спокойно, момчето ми. Спокойно. Седи там и си трай. Аз съм вече, кажи-речи, при теб. Не пипай нищо. Разбра ли?

— Да. — Дадох му адреса и номера на апартамента да му спестя време.

Представих си как лъщи едрото му кокалесто лице. Измъкнах пистолета изпод стола, седнах и зачаках, докато не чух по коридора стъпки, които спряха пред вратата ми, и по стъклото тихо забарабаниха пръсти.

Коперник беше сам. Изпълни рамката на вратата, изблъска ме назад в стаята с напрегната усмивка и затвори след себе си. Застана там, облегнал се на нея, с дясната ръка под сакото. Едър, здрав, кокалест мъж с безизразни жестоки очи.

Наведе ги бавно и погледна мъжа на пода. Неговото гърло потръпваше леко. Очите му се стрелкаха на кратки откоси — очи на болен.

— Сигурен ли си, че е този? — Гласът на Коперник беше дрезгав.

— Абсолютно. Къде е Ибара?

— Ами беше зает. — Не ме гледаше при тези думи. — Твои ли са белезниците?

— Да.

— Ключът.

Подхвърлих му го. Приклекна бързо на едно коляно до убиеца, свали от китките му моите белезници, захвърли ги встрани. Свали от колана своите, извъртя ръцете на плешивия зад гърба му и щракна белезниците.

— Копеле мръсно — процеди монотонно убиецът. Коперник се ухили, сви юмрук и нанесе на мъжа с белезниците страхотен удар в устата. Главата му се отметна назад с прищракване, за малко да му пречупи врата. Кръв се проточи от ъгъла на устата му.

— Дай ми кърпа — нареди Коперник.

Намерих пешкир и му го подадох Той го натъпка между зъбите на човека с много злост, изправи се и отри кокалести пръсти в оредялата си руса коса.

— Добре. Разказвай.

Разказах му… без изобщо да спомена за момичето. Прозвуча малко особено. Коперник ме гледаше и мълчеше. Потърка набраздения си с червени жилки нос. После извади гребен и се зае с косата си както по-рано в бара. Приближих и му подадох пистолета. Погледна го нехайно и го пусна в джоба си. Имаше нещо в очите му, а устните му се извиха в жестока широка усмивка.

Наведох се и засъбирах в кутията шахматните фигури. Сложих я върху полицата на камината, оправих единия крак на масичката, поразкатавах се известно време. Коперник ме наблюдаваше непрекъснато. Искаше ми се да измисли нещо и да го каже. Накрая изплю камъчето.

— Тоя тук използва калибър двайсет и две — рече той. — Използва го, защото е достатъчно добър да се оправи с такъв пистолет. Което ще рече, че го бива. Чука на вратата ти, ръгва патлака в корема ти, набутва те в стаята, казва, че е дошъл да ти запуши устата завинаги… и ти въпреки всичко му виждаш сметката. Без пищов. Сам. И теб май си те бива, приятел.

— Виж какво — рекох и погледнах към пода. Вдигнах още една фигурка и я завъртях между пръстите си. — Решавах една шахматна задача. Мъчех се да забравя всичко.

— Нещо те мъчи, приятел — рече тихо Коперник. — Нали няма да се опиташ да метнеш стария полицай, момчето ми?

— Пипнах го и ти го връчвам — рекох. — Какво още искаш, по дяволите?

Онзи на пода издаде приглушен звук през пешкира. Плешивата му глава лъщеше от пот.

— Какво става, момче? Да не кроиш нещо? — почти прошепна Коперник. Погледнах го бързо, пак извърнах очи.

— Добре — рекох. — Знаеш много добре, че не можех да го пипна сам. Държеше ме на мушка и улучва там, където се цели.

Коперник затвори едното си око и примижа дружелюбно с другото.

— Продължавай, момче. И аз си помислих същото.

Помаях се още малко, за да изглежда убедително. Продължих бавно:

— Тук беше един хлапак, който извърши грабеж в Бойл Хайте, въоръжен грабеж. Не успя. Малка бензиностанция с никакъв оборот. Познавам семейството му. Момчето всъщност не е лошо. Беше тук да ми измоли пари за влака. Когато се почука, той се вмъкна ей там.

Посочих сгъваемото легло и дрешника до него. Коперник бавно извърна глава натам, после ме погледна и отново премигна.

— И хлапакът имаше оръжие? — попита. Кимнах.

— Промъкна се зад гърба му. За това се иска кураж, Коперник. Момчето си заслужи една възможност. Дай да не го набъркваме в тая работа.

— Има ли заповед за арестуването му? — попита той.

— Още не, поне така твърди. Но го е страх, че ще има.

Коперник се усмихна.

— Аз съм от отдел „Убийства“ — рече той. — Нито съм чул, нито съм видял.

Посочих към мъжа на пода, окован в белезници и със запушена уста.

— Ти го пипна, нали? — рекох деликатно.

Коперник продължи да се усмихва. Извади широк белезникав език и замасажира с него дебелата си долна устна.

— Как го направих? — прошепна той.

— Извадихте ли куршумите от Уолдо?

— Разбира се. Дълги, калибър двайсет и две. Единият сплескан в реброто, другият е наред.

— Ти си предпазлив човек. Не пропускаш нищо. Да знаеш нещо за мен? Наминал си да провериш с какви пищови разполагам.

Коперник стана, после пак се отпусна на едно коляно до убиеца.

— Чуваш ли ме, човече? — попита, доближил лице до мъжа на пода.

Онзи измуча нещо неясно. Коперник се изправи и се прозина.

— Кой ли го е еня какви ще ги разправя. Продължавай, приятел.

— Не че си очаквал да намериш нещо у мен, но си искал да огледаш квартирата ми. И докато си душил там — посочих дрешника, — а аз съм си мълчал, защото може би ме е било яд, на вратата се чука. Той влиза. А след малко ти се измъкваш оттам и го пипваш.

— А! — Коперник се ухили широко, оголил зъби колкото един кон. — Става, приятел, фраснах го, турих му едно коляно и го пипнах. Ти нямаше никакво оръжие, а тоя тип се извърна много рязко към мен и аз го повалих назад с ляво кроше. Така добре ли е?

— Добре е — рекох.

— Така ли ще го разправиш в управлението?

— Да.

— Ще те пазя, приятел. Дръж се с мен добре и аз съм с теб. Забрави за оня хлапак. Обади ми се, ако трябва да му се помогне.

Дойде при мен и протегна ръка. Разтърсих я. Лепнеше като умряла риба. От лепкави ръце и собствениците им ми се повръща.

— Само още нещо — рекох. — Този твой партньор… Ибара. Няма ли да се позасегне, че не си го довел?

Коперник разроши косата си и избърса панделката на шапката си с голяма жълтеникава копринена кърпа.

— Оная чернилка ли? — подхвърли подигравателно. — Да върви по дяволите! — Доближи ме и задиша в лицето ми.

— И никакви грешки, приятел… с нашата история.

Дъхът му вонеше. Както и очаквах.