Реймънд Чандлър
Червен вятър (1)

1

Тази вечер духаше откъм пустинята. Един от онези горещи, сухи ветрове от Санта Ана, които се спускат през планинските проходи, къдрят косите, карат нервите да подскачат и предизвикват сърбеж по кожата. В такива вечери запиванията завършват с бой. Хрисими женици опитват с пръст острието на кухненските ножове и не откъсват поглед от вратовете на съпрузите си. Всичко може да се случи. В някой бар могат дори да ти сервират пълна халба бира.

Точно такава халба ми поднесоха в новото напудрено заведение срещу сградата, в която живеех. Отвориха го преди около седмица и още не беше разработено. Момчето зад бара беше на двайсетина години и като го гледах, май през живота си не беше близвало алкохол.

Имаше само един клиент — пияница, кацнал на високо столче пред бара, с гръб към вратата. Пред себе си беше подредил педантично една върху друга десетцентови монети, някъде към два долара. Пиеше неразредено ръжено уиски в малки чаши, кротуваше и беше сам-самичък в свой собствен свят.

Седнах недалеч от него, получих халбата бира и рекох:

— Добре я точиш, приятел, без пяна. Не може да ти се отрече.

— Едва започваме — рече момчето. — Трябва да си създадем клиентела. Май сте идвал вече тук?

— Не.

— Наблизо ли живеете?

— Отсреща, в „Бърглънд“. Казвам се Филип Марлоу.

— Благодаря, господине. Аз съм Лу Петроле. — Наведе се към мен над излъскания бар. — Познавате ли онзи там?

— Не.

— Време му е да се прибира вече. Редно е да викна такси и да го отпратя. Много подрани с дажбата си за другата седмица.

— Не виждаш ли каква вечер е? — рекох. — Не го закачай.

— Вредно е да се налива — настоя момчето и ме изгледа навъсено.

— Уиски! — изграчи пияният, без да вдигне глава. Вместо да удари по тезгяха, щракна с пръсти, за да не събори купчинката монети. Момчето ме погледна и сви рамене.

— Да му дам ли?

— Чий е стомахът? Не е моят.

Младежът му наля поредното уиски и според мен го „кръсти“ под тезгяха, защото, като се изправи с чашата в ръка, видът му беше гузен, сякаш бе ритнал баба си. Пияният нищо не забеляза. Отдели от купчинката две монети с прецизното движение на първокласен хирург, опериращ мозъчен тумор.

Барманът се върна и доля бира в халбата ми. Навън вятърът виеше. От време на време открехваше с по няколко сантиметра тежката врата с цветно стъкло. Момчето рече:

— Първо, не обичам пияниците, второ, не обичам да се наливат тук и трето — като първото.

— „Уорнър Брадърс“ може да използва тази реплика — рекох. — Използвана е вече.

Точно тогава се появи нов клиент. Отвън изскърцаха спирачки и летящата врата се отвори. Влезе един, който ми се видя забързан. Задържа вратата с ръка и бързо огледа заведението с безизразни черни, лъскави очи. Беше добре сложен мургав хубавец с продълговато лице и стиснати устни. Носеше тъмни дрехи, от джобчето на сакото му свенливо надничаше бяла кърпичка, изражението му бе едновременно сдържано и някак напрегнато. Реших, че е от пустинния вятър. И аз се чувствах горе-долу така, само дето не бях сдържан.

Той изгледа гърба на пияния. Онзи играеше на дама с празните чаши. Отправи очи към мен, сетне към редицата сепарета в другия край на заведението. В тях нямаше никой. Мина покрай пияния, който се олюляваше и си мърмореше нещо, и попита бармана:

— Да си виждал една жена, приятел? Висока, хубава, с кестенява коса, носи синя крепдешинска рокля с болеро на щамповани цветя. С широкопола сламена шапка с кадифена панделка. — Напрегнатият му глас не ми хареса.

— Не, сър. Тук не е идвала такава жена — отвърна момчето.

— Благодаря. Един скоч. И би ли побързал, ако обичаш?

Момчето му подаде чаша уиски, човекът плати, обърна я на един дъх и тръгна да излиза. Направи три-четири крачки, после спря с лице към пияния. Пияният се хилеше. Измъкна отнякъде пистолет с такава бързина, че движението се размаза пред очите ми. Държеше го, без да трепва, и не изглеждаше по-пиян от мен. Високият мургав мъж замръзна на мястото си, главата му се отметна леко назад, сетне пак застана неподвижен.

Отвън профуча кола. Оръжието на пияния беше автоматичен пистолет калибър двайсет и две с голям мерник. Изпука два пъти рязко и от дулото му се изви малко дим, съвсем малко.

— Сбогом, Уолдо — рече пияният. Сетне насочи пистолета към бармана и мен.

Мръкна се, додето мургавият падне. Най-напред се олюля, закрепи се някак, размаха едната ръка, пак се олюля. Шапката му отхвръкна и той се строполи по очи. А веднъж паднал на пода, все едно че беше излят от бетон.

Пияният се смъкна от столчето, прибра в джоба монетите и взе да се изнизва към вратата. Отстъпи ребром с пистолета пред себе си. Нямах оръжие. Не мислех, че ще ми е нужно, за да изпия халба бира. Момчето зад бара не помръдна, нито издаде звук.

Пияният опита леко вратата с рамо, като не сваляше очи от нас, сетне се промъкна заднишком през нея. Нахлулият силен вятър разпиля косата на простреляния. Пияният рече:

— Горкият Уолдо. Май му разкървавих носа.

Вратата се затвори. Втурнах се към нея — по силата на навика да върша каквото не трябва. В случая нямаше значение. Колата отвън изрева и когато излязох на тротоара, успях да зърна само размазаните червени стопове, изчезващи зад ъгъла. Номерът ми се изплъзна като печалба от лотарията.

Хора и коли сновяха назад-напред по улицата както обикновено. Никой не даваше вид да е чул пистолетен изстрел. Вятърът вдигаше такъв шум, че резкият бърз пукот на пистолет от такъв калибър можеше да мине за затръшване на врата, дори ако някой го беше чул. Върнах се в бара.

Момчето още не бе помръднало. Просто стоеше малко приведено, с опрени върху тезгяха длани, и гледаше гърба на мургавия. Той също не бе помръднал. Наведох се и напипах вратната му артерия. Нямаше и да помръдне — никога.

Запалих цигара, пуснах дим към тавана и казах немногословно:

— Обади се.

— Може да не е мъртъв.

— Който използва калибър двайсет и две, не допуска грешки. Къде е телефонът?

— Нямам. И без телефон си имам достатъчно разноски. Господи, отидоха ми на вятъра осем стотачки!

— Ти ли си собственикът?

— Бях, допреди това да се случи.

Свали бялото сако и престилката и се измъкна иззад тезгяха.

— Ще заключа вратата — рече, докато вадеше ключове.

Излезе, придърпа вратата и зачовърка ключалката отвън, докато резето не щракна на мястото си. Аз се наведох и преобърнах Уолдо. Отначало не можех дори да открия откъде са влезли куршумите. Сетне видях. Две дупчици на сакото, над сърцето. По ризата му имаше малко кръв. Пияният беше самото съвършенство като убиец.

Патрулната кола пристигна след седем-осем минути. Лу Петроле вече беше на мястото си зад тезгяха. Облякъл отново бялото сако, той броеше парите в касата, слагаше ги в джоба си и си записваше нещо в тефтерче. Седях в края на едно от сепаретата, пушех цигари и гледах как лицето на Уолдо става по-мъртво и по-мъртво. Питах се кое ли е момичето с болерото на цветя, защо Уолдо беше оставил запалена колата си отвън, защо бързаше, дали пияният го очакваше, или случайно се намираше тук.

Момчетата от патрулната кола влязоха запотени. Бяха голям формат, както обикновено, единият имаше цвете на фуражката, леко килната на едната страна. Като видя мъртвия, той махна цветето и коленичи да опипа пулса на Уолдо.

— Май е мъртъв — рече и го обърна още малко. — А, да, ето откъде са влезли. Чиста работа. Вие двама та видяхте ли как стана?

Казах „да“. Младежът зад тезгяха не отговори нищо. Разказах им как се случи и че убиецът, изглежда, е избягал с колата на Уолдо.

Полицаят измъкна портфейла на Уолдо, пребърка го бързо и подсвирна.

— Тъпкан с мангизи, а шофьорска книжка няма. — Върна портфейла на мястото му. — Добре, не сме го докосвали, нали така? Само колкото да проверим дали има кола, за да съобщим по радиото.

— Друг път не сте го докосвали! — каза Лу Петроле. Ченгето го изгледа накриво.

— Добре, приятел — рече тихо. — Пипахме го.

Момчето взе една чиста чаша и се зае да я лъска. Не спря да я лъска, докато бяхме там.

След още минута отвън се чу сирената на полицейската камионетка, пред вратата изскърцаха спирачки и в бара влязоха четирима: двама детективи, фотограф и лаборант. Не познавах детективите. Може да си детективстваш дълго време и пак да не познаваш всички полицаи в големия град.

Единият беше нисък, учтив, черноок, спокоен, усмихнат мъж с къдрава черна коса и кротки умни очи. Другият беше едър, кокалест, с длъгнеста челюст, набразден с жилки нос и оцъклени очи. Приличаше на пияч. Беше як на вид, но май се имаше за по-як, отколкото беше.

Насмете ме в последното сепаре до стената, колегата му се зае с момчето на бара, двамата униформени излязоха. Специалистът по дактилоскопия и фотографът се заловиха за работа.

Пристигна съдебният лекар и постоя колкото да се ядоса, задето нямало телефон, за да се обади за колата от моргата.

Ниският детектив изпразни джобовете на Уолдо, сетне и портфейла му и изтърси всичко върху голяма носна кърпа, разстлана върху масата в едно от сепаретата. Видях доста пари, ключове, цигари, още една носна кърпа и почти нищо друго. Едрият ме изблъска в дъното на сепарето.

— Думай — рече. — Аз съм лейтенант Коперник.

Сложих портфейла си пред него. Погледна го, пребърка го, подхвърли ми го обратно, вписа нещо в бележника си.

— Филип Марлоу, значи? Частно ченге. По каква работа?

— По жадна работа — рекох. — Живея отсреща в „Бърглънд“.

— Познаваш ли онзи хлапак там?

— Идвал съм веднъж, откакто е отворил.

— Да виждаш нещо особено у него сега?

— Не.

— Млад човек, а не се трогва много, нали? Не ми отговаряй. Просто ми кажи какво стана.

Разказах му — три пъти. Веднъж — да разбере в общи линии, още веднъж, за да вникне в подробностите, и трети път — да провери дали няма да се запъна някъде. Накрая рече:

— Тази мадама ме заинтригува. А убиецът нарича онзи Уолдо, пък никак не е бил сигурен, че той ще дойде тук. Мисълта ми е, че след като Уолдо не е бил сигурен, че мадамата ще бъде тук, никой не би могъл да бъде сигурен, че Уолдо ще се появи.

— Прекалено дълбокомислено — рекох. Изгледа ме проучващо. Не се усмихвах.

— Май му е имал зъб, а? Не ми звучи като предварително замислено. Няма как да избяга, освен ако случайно не се уреди. В нашия град никой не си оставя колата отключена. А и убиецът действа пред двама свидетели. Това не ми харесва.

— Не обичам да бъда свидетел — рекох. — Зле се заплаща.

Той се ухили. Зъбите му сякаш имаха лунички.

— Убиецът наистина ли беше пиян?

— При такава стрелба? Не.

— И аз мисля тъй. Е, работата е лесна. Сигурно има досие, а е оставил купища отпечатъци. Дори ако нямаме снимката му, ще го пипнем до няколко часа. Имал е зъб на Уолдо, но не е имал среща с него. Уолдо просто влязъл да пита за някаква мадама, с която са се разминали. Вечерта е жежка, този вятър ще съсипе лицето на едно момиче. Вероятно се е отбила някъде да изчака. А убиецът пуска на Уолдо два куршума където трябва, изчезва и хич не го е еня за вас, момчета. Проста работа.

— Да.

— Толкова е проста, че смърди на умряло — рече Коперник.

Свали меката си шапка, разроши оредялата си руса коса и подпря глава на ръцете си. Имаше продълговато, конско, зло лице. Измъкна носна кърпа, избърса го, избърса и врата си, и дланите си. Извади гребен, среса косата си — сресан изглеждаше още по-зле — и си сложи пак шапката.

— Мислех си нещо — рекох.

— Ами? Какво?

— Този Уолдо знаеше точно как е облечено момичето. Трябва да е бил вече с нея тази вечер.

— И какво от това? Може да се е наложило да иде до клозета. Връща се, а нея я няма. Тя може да е променила мнението си за него.

— Така е — съгласих се.

Но не това си мислех. Мислех си, че Уолдо описа облеклото на момичето по начин, по който никой обикновен мъж не би го описал. Болеро на щамповани цветя върху синя крепдешинска рокля. Не знаех дори какво значи болеро. Аз бих казал синя рокля или дори синя копринена рокля, но никога синя крепдешинска рокля.

След малко влязоха двама с носилка. Лу Петроле все още бършеше чашата и разговаряше с ниския черноок детектив. Всички отидохме до управлението.

При проверката Лу Петроле се оказа съвсем редовен. Баща му имал лозя в областта Контра Коста. Дал на Лу хиляда долара да завърти търговия и Лу отворил бара, заедно с неоновия надпис, точно за осемстотин.

Пуснаха го и му казаха да държи бара затворен, докато се уверят, че не им трябват повече отпечатъци. Той се ръкува с всички, усмихна се широко и заяви, че според него убийството току-виж се оказало от полза за бизнеса му, защото никой не вярва на писаното във вестниците, хората ще идват при него да чуят за случилото се и ще пият по нещо, докато той им разказва.

— Тоя никога няма да си развали спокойствието — рече Коперник, когато момчето си отиде. — Заради когото и да било.

— Бедният Уолдо — въздъхнах. — Отпечатъците бива ли ги?

— Малко са размазани — кисело рече Коперник. — Но ще изготвим описание и тази нощ ще го изпратим по телетипа във Вашингтон. Ако не ни донесе успех, предстои ти още един ден изтезания долу в мазето.

Здрависах се с него и с колегата му, който се казваше Ибара, и си тръгнах. Още не знаеха кой е Уолдо. Съдържанието на джобовете му не разкри нищо.