Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (7)

7

За двайсет минути стигнахме предпланината. Превалихме стръмно планинско било, спуснахме се до дълга бяла бетонна лента, минахме по мост, изкачихме до половината следващия склон и отбихме по един път с чакълена настилка, който се губеше зад обрасъл с тъмнозелен шубрак склон. Китки пампасова трева трептяха по хълма като водни струйки. Колелата скърцаха по чакъла и занасяха на завоите.

Стигнахме до една хижа с широка веранда и основа от скрепени с цимент планински камъни. Перките на вятърна турбина за електрогенератор се въртяха бавно на гребена на издаден хребет на трийсетина метра зад хижата. Синя сойка се стрелна над пътя, изсвистя, направи рязък вираж и изчезна от погледа като падащ камък.

Мъжът с прошарената коса приближи колата до верандата край един светлокафяв двуместен „Линкълн“, изключи двигателя и дръпна ръчната спирачка. Извади ключовете, загъна ги внимателно в кожената калъфка и я пъхна в джоба си.

Мъжът на задната седалка слезе и отвори вратата откъм моята страна. Беше с пистолет в ръката. Слязох. Мъжът с прошарената коса също слезе. Всички влязохме в хижата.

Стените на голямата стая бяха красиво полиран чворест чам. Прекосихме стаята, застлана с индиански килими, и мъжът с прошарената коса почука предпазливо на една врата.

— Кой е? — извика някой. Прошарената коса долепи лице до вратата и каза:

— Бийзли… и човекът, с когото искахте да говорите.

Гласът отвътре каза да влизаме. Бийзли отвори вратата, бутна ме напред и я затвори зад гърба ми.

Озовах се в друга голяма стая със стени от чворест чам и индиански килими на пода. В каменното огнище съскаше и пухтеше накладен от плавей огън. Мъжът зад бюрото беше Франк Дор, политиканът.

Беше човек, който обича да има бюро пред себе си, да притисне в него тлъстия си търбух, да си играе с разните неща по него и да изглежда много умен. Лицето му беше тлъсто и мътно, бялата му коса, леко щръкнала, беше оформена в пооредял бретон, имаше малки проницателни очи и малки, много нежни ръце. Видимата част от него беше в неугледен сив костюм, а пред бюрото му се бе изтегнала голяма черна персийска котка. Той чешеше котката по главата с една от малките си нежни ръце, а котката се умилкваше. Немирната й опашка висеше от ръба на бюрото.

— Сядай — рече той, без да вдигне очи от котката. Седнах в много ниско кожено кресло. Дор каза:

— Как ти се вижда тук горе? Не е лошо, нали? Това е Тоби, моята приятелка. Единствената ми приятелка. Нали, Тоби?

— Харесва ми тук — рекох, — но не ми харесва начинът, по който пристигнах.

Дор повдигна глава и ме погледна с леко отворена уста. Имаше хубави зъби, но те не бяха никнали в устата му.

— Аз съм зает човек, братко — рече той. — Така беше по-просто, отколкото да спорим. Ще пийнеш ли нещо?

— Разбира се.

Той стисна нежно главата на котката между двете си длани, после я отблъсна и се подпря с две ръце на страничните облегалки на стола. Натисна ги силно и лицето му се позачерви, но накрая се изправи на крака. Заклати се към един вграден шкаф и извади тумбеста гарафа с уиски и две украсени със златни нишки чаши.

— Днес няма лед — съобщи той, докато се клатеше обратно към бюрото. — Ще трябва да го пием неразредено.

Наля в две чаши, покани ме с жест и аз отидох да взема моята. Дор запали дълга кафява пура, побутна кутията към мен, облегна се и ме загледа спокойно.

— Ти си човекът, който наклепа Мани Тинън — каза той. — Не са хубави тези работи.

Пиех си уискито. Биваше си го.

— Животът понякога се обърква — продължи Дор със същия равен, отморен глас. — Политиката, дори когато е много забавна, се отразява на нервите. Ти ме познаваш. Упорит съм и постигам онова, което искам. Вече не искам кой знае колко, но каквото искам… искам го докрай. И никак не ми пука как ще го получа.

— Така ще се говори за вас — рекох учтиво.

Очите на Дор заиграха. Огледа се за котката, притегли я за опашката към себе си, обърна я по хълбок и заглади стомаха й. Това май й допадна. После ме погледна и каза много тихо:

— Ти очисти Лу Харгър.

— Защо мислите така? — попитах, без да придавам някакво особено значение на въпроса.

— Ти очисти Лу Харгър. Може би си го заслужаваше… но ти го направи. Прострелян е веднъж в сърцето с револвер, калибър трийсет и осем. Ти носиш трийсет и осми и разправят, че добре си служиш с него. Снощи си бил у Харгър в Лас Олиндас и си видял, че печели бая пари. Уговорката била да си негов телохранител, но ти е хрумнало нещо по-добро. Настигнал си го с онова момиче в Уест Симарон, напомпал си Харгър с олово и си отмъкнал парите.

Допих си уискито, станах и си сипах още.

— Ти се споразумя с момичето — продължи Дор, — но сделката не е станала. Хрумнало й нещо хитро. Но това няма значение, защото полицията разполага с твоя револвер и с Харгър. А парите са у теб.

— Има ли заповед за задържането ми? — попитах.

— Не преди да кажа аз… И револверът не е предаден… Имам много приятели, разбираш ли…

— Фраснаха ме с палка край заведението на Каналис — започнах аз бавно. — Пада ми се. Взеха ми револвера. Не съм догонвал Харгър, така и не го видях повече. Момичето дойде тази сутрин с парите в един плик и с версията, че Харгър бил убит в нейния апартамент. Ето откъде имам парите… на съхранение. Не бях сигурен в това, което ми разказа момичето, но фактът, че тя донесе парите, беше доста убедителен. А Харгър беше мой приятел. Започнах да разследвам.

— Трябваше да оставиш това на ченгетата — усмихна се Дор.

— Имаше вероятност, че някой иска да натопи момичето. Освен това можех да изкарам някой друг долар… законно. Случвало се е, дори и в Сан Анджело.

Дор пъхна пръста си в муцуната на котката и тя разсеяно го захапа. После се отдръпна от него, седна в ъгъла на бюрото и зализа едната си лапа.

— Двайсет и две хилядарки и мацката ти ги даде да ги пазиш — каза Дор. — Типично за една жена, нали? Ти взе парите. Харгър беше убит с твоя револвер. Момичето изчезна… но аз мога да я върна. Струва ми се, че от нея ще излезе добър свидетел, ако ни потрябва.

— Беше ли нагласена играта в Лас Олиндас? — по питах аз.

Дор довърши питието си и отново стисна с устни пурата.

— Разбира се — рече нехайно. — Крупието… името му е Пина… беше в играта. Колелото е нагласено да спре на двойната нула. Стар номер. Меден бутон на пода, друг меден бутон на подметката на обувката на Пина, жици в крачола му, батерии в джоба на панталоните. Старият номер.

— От държането на Каналис не личеше да е знаел. Дор се изкиска.

— Той знаеше, че колелото е нагласено. Само не знаеше, че неговото крупие играе в отбора на противника.

— Не бих искал да съм на мястото на Пина — рекох. Дор махна пренебрежително с пурата.

— Погрижиха се за него… Играеше се внимателно и без много дандания. Те не поемаха необмислени рискове, залаганията бяха в рамките на разумното, не печелеха през цялото време. Няма начин. Това не става дори с нагласено колело.

Свих рамене, размърдах се в стола.

— Знаете страшно много по въпроса — отбелязах. — И всичко това само за да ме притиснете?

Той се засмя тихо.

— О, съвсем не! Просто се случиха някои неща… както става и с най-добрите планове. — Пак размаха пурата си и покрай лукавите му очички се проточи бледосиво филизче дим. От другата стая се чуваше приглушен разговор. — Имам клиентела, на която трябва да угаждам… дори ако не ми харесват всичките им лудории — добави той простичко.

— Като Мани Тинън ли? — попитах. — Той се навърташе доста около общината, знаеше твърде много. Добре, господин Дор. Какво точно смятате да ме накарате да направя за вас? Да извърша самоубийство?

Той се засмя. Тлъстите му рамене са затресоха игриво. Протегна една от ръчичките си с дланта към мен.

— И през ум не ми минава такова нещо — каза студено. — Другият начин е къде по-добър. Начинът, по който обществеността гледа на убийството на Шанън. Не съм уверен, че този мръсник, прокурорът, няма да осъди Тинън и без теб, ако пробута версия та, че са те пречукали, за да ти затворят устата.

Станах от стола, пристъпих и се наведох през бюрото към Дор.

— Без номера! — рече той малко рязко и напрегнато. Плъзна ръка към едно чекмедже и го издърпа наполовина. Движеше ръката си много бързо, за разлика от движенията на тялото му.

Погледнах с усмивка ръката му и той я изтегли от чекмеджето.

— Вече дадох показания пред Голямото жури — рекох. Дор се облегна и ми се усмихна.

— Хората правят грешки — каза. — Дори и хитрите частни ченгета… Би могъл да промениш показанията си… и да оформиш това писмено.

Казах много тихо:

— Не. Ще ме обвинят в лъжесвидетелство… от което няма отърваване. Предпочитам да ми предявят обвинение в убийство… от което има отърваване. Особено ако Фенуедър поиска да се отърва. Няма да му е приятно да ме изгуби като свидетел. Случаят Тинън е твърде важен за него.

Дор каза спокойно:

— Тогава ще трябва да опиташ да се отървеш. А след това по теб ще има толкова кал, така че ни какво жури няма да осъди Мани само въз основа на твоите твърдения.

Протегнах бавно ръка и погалих ухото на котката.

— Ами двайсет и двата бона?

— Всичките може да са твои, ако си навит да играеш. В края на краищата, това не са мои пари… Ако Мани бъде оправдан, бих могъл да добавя нещичко отгоре от моите.

Погъделичках котката под брадичката. Тя замърка. Вдигнах я нежно в ръцете си.

— Дор, кой всъщност уби Лу Харгър? — попитах, без да го гледам. Той поклати глава. Погледнах го с усмивка.

— Страхотна котка — рекох. Той облиза устни.

— Струва ми се, че малката негодница те харесва.

Изглежда, тази мисъл му доставяше удоволствие. Кимнах… и хвърлих котката в лицето му.

Той изкрещя, но вдигна ръце да я улови. Тя се извъртя грациозно във въздуха и се приземи, като размахваше и двете си предни лапи. Едната обели бузата на Дор като бананова кора. Той изкрещя много високо.

Вече бях извадил пистолета от чекмеджето и наврял дулото му в тила на Дор, когато Бийзли и мъжът с квадратното лице се втурнаха вътре.

За миг се получи нещо като жива картина. Сетне котката се отскубна от ръцете на Дор, хвърли се на пода и се скри под бюрото. Бийзли вдигна чипия си револвер, но от вида му личеше, че не е сигурен какво иска да прави с него.

Натиках дулото на моя още по-дълбоко в тила на Дор и казах:

— Франки ще пострада пръв, момчета… И не ви будалкам.

Дор изсумтя.

— Не бързайте — изръмжа той на главорезите си. Взе кърпичка от предния джоб на сакото си и започна да попива разпраната си кървяща буза. Мъжът с кривата уста започна да се плъзга покрай стената.

— Не си въобразявайте, че това ми доставя радост, но не се шегувам. Не мърдайте, копелета такива!

Кривата уста спря и ми се ухили злобно. Държеше ръцете си ниско долу.

Дор полуобърна глава и се помъчи да ми говори през рамо. Не можах да видя изцяло изражението на лицето му, но не изглеждаше уплашен.

— Така няма да постигнеш нищо — рече. — Нищо нямаше да ми струва да наредя да те очистят, ако съм целял това. Какво постигна? Не можеш да застреляш никого, без да загазиш още повече, отколкото ако направиш това, което поисках от теб. Положението ми изглежда патово.

Размислих върху думите му, докато Бийзли ме гледаше любезно, сякаш всичко това за него е нещо обичайно. В другия обаче не открих и следа от любезност. Напрягах слух, но в останалата част от хижата май бе съвсем тихо. Дор се поотдръпна от пистолета и каза:

— И така?

— Тръгвам си — рекох. — Имам пистолет и като го гледам, май ще мога с него да застрелям някого, ако се наложи. Не ми се иска кой знае колко и ако наредиш на Бийзли да ми хвърли ключовете, а на другия да ми върне патлака, който взе от мен, ще забравя за отвличането.

Дор лениво се опита да присвие рамене.

— После какво?

— Ще проуча предложението ти малко по-внимателно — рекох. — Ако ми осигуриш достатъчно закрила, бих могъл да премина на ваша страна… А ако си толкова печен, колкото твърдиш, няколко часа няма да променят нищо.

— Това е идея — каза Дор и се подсмихна. После нареди на Бийзли: — Не се опитвай да използваш ютията и му върни ключовете. Също и патлака… дето сте го взели днес.

Бийзли въздъхна и много предпазливо пъхна ръка в панталоните си. Подхвърли ми през стаята кожената калъфка с ключовете. Кривата уста вдигна ръка, пъхна я в страничния си джоб, а през това време аз понамалих натиска върху гърба на Дор. Мъжът извади моя пистолет, пусна го на пода и го ритна далеч от себе си.

Показах се зад гърба на Дор, взех от пода ключовете и пистолета и поех с рамото напред към вратата. Дор гледаше безизразно. Бийзли следеше с тяло движението ми и отстъпи от вратата, когато я доближих. Другият положи доста усилия да седи мирен.

Стигнах до вратата и преместих ключа от другата страна на ключалката. Дор се обади със замечтан глас:

— Ти си като гумена топка, завързана за ластик. Колкото по-далеч отиваш, толкова по-бързо ще се върнеш.

— Ластикът може да е позагнил — рекох аз и минах през вратата, превъртях ключа и зачаках изстрели, които така и не последваха. Блъфът ми беше по-тънък от златото на износена халка. Той мина, защото Дор пожела така, това бе всичко.

Когато стигнах моста на магистралата, вече минаваше два часът и за известно време карах с една ръка, а с другата бършех потта от врата си.