Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (6)

6

„Хобарт Армс“ беше просто един от многото жилищни блокове в квартал, пълен с такива. Беше шестетажна сграда с бежова фасада. Край двата тротоара бяха паркирани много коли. Карах бавно и се оглеждах. Нямаше признаци за нещо изключително, станало в близкото минало. Времето беше тихо и слънчево и паркираните коли си стояха спокойно, сякаш си бяха у дома.

Заобиколих в една уличка с високи дървени огради от двете страни и с множество паянтови гаражи. Паркирах пред един от тях с табелка „Дава се под наем“, минах между две кофи за смет и влязох в бетонирания двор на „Хобарт Армс“ откъм улицата. Някакъв мъж сложи стикове за голф в двуместния си автомобил. Във фоайето филипинец прислужник чистеше килима с прахосмукачка, а мургава еврейка пишеше нещо до номератора.

Използвах автоматичния асансьор и се промъкнах по един коридор до последната врата вляво. Почуках, изчаках, почуках отново и си отворих с ключа на госпожица Глен. Нямаше никакъв мъртвец на пода.

Огледах се в огледалото, което представляваше гърбът на сгъваемото легло, прекосих стаята и надникнах през един прозорец. Отдолу имаше корниз, който някога е бил стреха. Той продължаваше до пожарната стълба. По него вътре можеше да се вмъкне и слепец. Не забелязах следи от стъпки по прахта върху корниза.

В нишата за хранене и в кухнята нямаше нищо освен обичайните принадлежности. Подът на спалнята бе застлан с приятен килим, а стените бяха боядисани в сиво. В ъгъла около кошчето за отпадъци имаше доста боклук, а в счупения гребен върху тоалетната масичка видях няколко червени косъма. Във вградените шкафчета имаше само няколко бутилки от джин.

Върнах се във всекидневната, надникнах зад сгъваемото легло, постоях една минута и излязох от апартамента. Филипинецът във фоайето беше изчистил около три метра с прахосмукачката. Облегнах се на рецепцията до номератора.

— Госпожица Глен?

— Пет-две-четири — рече мургавата еврейка и направи отметка в списъка с прането.

— Няма я в стаята. Идвала ли е скоро?

Тя вдигна глава към мен.

— Не съм я виждала. Какво има… някаква сметка?

Казах, че съм просто неин приятел, благодарих й и си тръгнах. Така установих, че в апартамента на госпожица Глен не е ставало нищо особено. Върнах се при колата си.

И без това не бях повярвал на всичко, което ми бе разказала.

Прекосих „«Кордова»“, продължих още една пряка и спрях край една забутана дрогерия, задрямала зад две огромни мастикови дървета и прашна, претрупана витрина. В ъгъла на дрогерията имаше телефонна кабина. Някакъв старец се затътри с надежда към мен, сетне се отдалечи, когато видя какво търся, свали очилата с железни рамки на края на носа си и седна пак с вестника.

Пуснах десет цента, набрах номера и тенекиен женски глас провлече „Телегра-а-м“. Поисках да говоря с Вон Балин.

Когато ме свързаха и той разбра кой го търси, чух как се изкашля. После гласът му прозвуча съвсем ясно в слушалката:

— Имам нещо за теб, но е лоша новина. Ужасно съжалявам. Твоят приятел Харгър е в моргата. Получихме новината преди десет минути.

Облегнах се в кабината и почувствах как в очите ми припари.

— Какво друго разбра? — попитах.

— Двама полицаи в патрулна радиокола са го намерили в нечий преден двор или нещо подобно в Уест Симарон. Бил прострелян в сърцето. Станало е снощи, но неизвестно защо едва сега съобщиха самоличността му.

— Уест Симарон, а? — рекох. — Добре, толкова по въпроса. Ще намина към теб.

Благодарих и окачих слушалката, постоях за миг и гледах през стъклата някакъв мъж на средна възраст с прошарена коса, който беше влязъл в магазина и сега опипваше списанията на щанда.

После пуснах нова монета и набрах номера на хотел „Лорейн“. Поисках да говоря с администратора.

— Джим, ще се погрижиш ли твоето момиче да ме свърже с червенокосата?

Извадих цигара и я запалих, духнах дима към стъклото на вратата. Той се блъсна в него и се завъртя в затвореното пространство. Сетне нещо по линията щракна и чух гласа на телефонистката:

— Съжалявам, вашият човек не отговаря.

— Свържете ме пак с Джим — рекох. После, когато той се обади: — Ще намериш ли време да изтичаш догоре и да разбереш защо не отговаря? Може би е просто предпазлива.

— Дадено — каза Джим. — Ще изтичам с ключа.

Целият се обливах в пот. Сложих слушалката на малката поставка и дръпнах вратата на кабината. Прошареният мъж бързо вдигна поглед от списанията, сетне се намръщи и погледна часовника си. Димът започна да излиза от кабината. След миг затворих с ритник вратата и вдигнах отново слушалката. Стори ми се, че гласът на Джим идва от много далеч.

— Няма я. Сигурно е изляла на разходка.

— Да… а може и да са я поразходили до онзи свят — рекох.

Окачих слушалката и изхвърчах от кабината. Непознатият с прошарената коса метна едно списание на щанда толкова силно, че то падна на пода. Наведе се да го вдигне, докато минавах покрай него. После се изправи точно зад мен и каза тихо, но много категорично:

— Дръж ръцете долу и спокойно. Излез навън при твоята бричка. Не се шегувам.

С крайчеца на окото си виждах, че старецът се взира късогледо към нас. Но нямаше какво да види дори и да виждаше толкова надалеч. Нещо ме ръгна в гърба. Можеше да е пръст, но едва ли. Излязохме от магазина много кротко.

Дълга сива кола беше спряла зад моя „Мармон“. Задната й врата беше отворена и някакъв мъж с квадратно лице и крива уста стоеше с един крак върху стъпалото на автомобила. Дясната му ръка беше зад гърба, в колата. Моят човек се обади:

— Качвай се в твоята и тръгни на запад. Завий зад първия ъгъл и карай с около петдесет, не повече.

Тясната улица беше слънчева и спокойна, мастиковите дървета шумоляха тихо. Откъм „Кордова“, само на една пряка оттук, долиташе тътенът на уличното движение. Свих рамене, отворих вратата на „Мармона“ и седнах зад волана. Мъжът с прошарената коса се вмъкна много бързо до мен, като не откъсваше поглед от ръцете ми. Извъртя дясната си ръка, стиснала чипонос револвер.

— Внимавай, докато вадиш ключовете, приятел.

Внимавах. Докато натисках стартера, отзад се затръшна вратата на кола, последваха бързи стъпки и някой седна на задната седалка в „Мармона“. Отпуснах амбреажа и завих зад ъгъла. В огледалото видях, че сивата кола взе завоя зад мен. После изостана малко.

Карах на запад по успоредна на „Кордова“ улица и когато минахме около пресечка и половина, една ръка се плъзна по рамото ми изотзад и ми взе пистолета. Прошареният мъж сложи късия револвер на крака си и ме опипа със свободната си ръка. Сетне доволен се облегна.

— О’кей. Спусни се до главната улица и не се размотавай — рече. — Но това не значи да забършеш някоя патрулна кола… В случай че ти минава през ума, опитай и ще видиш.

Взех двата завоя, ускорих до петдесет и шест и продължих с тази скорост. Минахме през няколко хубави жилищни квартала, а после пейзажът взе да оредява. Когато съвсем оредя, сивата кола отзад изостана, обърна към града и изчезна.

— Защо ме отвлякохте? — попитах аз.

Мъжът с прошарената коса се засмя и разтърка широката си червена брадичка.

— Просто бизнес. Шефът иска да поговори с теб.

— Каналис?

— Каналис… как не! Казах Шефа.

Наблюдавах движението, доколкото го имаше толкова далеч от града, и няколко минути мълчах. После казах:

— Защо не го направихте в апартамента или в уличката?

— Искахме да сме сигурни, че няма опашка след теб.

— Кой е този шеф?

— Зарежи това… докато не стигнем там. Нещо друго?

— Да. Мога ли да пуша?

Той държа волана, докато палех цигара. Човекът на задната седалка не беше отворил уста. След малко прошарената коса ме накара да спра и да си сменим местата.

— Имах същия „Мармон“ преди шест години, когато бях беден — пошегува се той.

Не можах да измисля подобаващ отговор, така че просто оставих димът да прониква в дробовете ми и се питах защо ако Лу е бил убит в Уест Симарон, убийците не са взели парите. А ако наистина е бил убит в апартамента на госпожица Глен, защо някой си е сторил труда да го връща обратно в Уест Симарон?