Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (5)

5

Отключих другата врата, тя влезе и седна в стола, в който предишния следобед беше седял Лу. Отворих някои от прозорците, заключих външната врата на приемната и драснах клечка кибрит да запаля цигарата, която тя държеше в лявата си ръка без ръкавица и без пръстен.

Беше облечена с блуза и карирана пола, с широко манто и тясна шапка, достатъчно демоде, за да говори за лош обрат в късмета. Но пък скриваше почти цялата й коса. Не използваше грим, на вид беше около трийсетгодишна, а на лицето й личеше отпечатъкът на умората.

Държеше цигарата си с прекалено сигурна ръка, готова за действие. Седнах и зачаках да проговори.

Тя втренчи поглед в стената над главата ми и не каза нищо. Аз напълних лулата си и пуших около минута, после станах, отидох до вратата и вдигнах двете писма, пуснати през процепа.

Седнах пак зад бюрото, прегледах ги, прочетох едното два пъти, сякаш бях сам. През това време не я погледнах, не я заговорих, но все пак я държах под око. От вида й личеше, че събира кураж за нещо.

Накрая се раздвижи. Отвори голямата черна лачена чанта, извади дебел кафяв плик, махна ластика от него и продължи да седи с плика в ръце, отметнала назад глава, а от крайчеца на устните й се точеше сивият дим на цигарата. Заговори бавно:

— Лу каза, че ако някога ми се случи неприятност, мога да се обърна към теб. Сега съм затънала в неприятности.

Вгледах се в кафявия плик.

— Лу ми е добър приятел — рекох. — За него бих направил всичко каквото поиска. Дори и някои недопустими неща… като снощи. Това не означава, че двамата с Лу винаги имаме еднакви интереси.

Тя пусна цигарата в пепелника и я остави да дими. В очите й изведнъж припламна лошо пламъче, сетне угасна.

— Лу е мъртъв. — Гласът й прозвуча съвсем бездушно. Пресегнах се с един молив и заръчках горящия фас, докато спря да дими. Жената продължи:

— Двама от хората на Каналис го пречукаха в моя апартамент — с един изстрел от малък пистолет, който приличаше на моя. Моят го нямаше, когато после го потърсих. Прекарах нощта там с него, мъртъв… налагаше се.

Тя припадна съвсем неочаквано. Извъртя очи и главата и се удари в бюрото. Остана така неподвижна, с кафявия плик пред отпуснатите ръце.

Дръпнах едно чекмедже, извадих бутилка и чаша, налях крепка доза, заобиколих писалището с чашата в ръка и я изправих в стола. Притиснах силно ръба на чашата към устните и — чак да я заболи. Тя преглътна не без известно съпротивление. Част от съдържанието на чашата потече по брадичката й, но животът се върна в очите й.

Оставих уискито пред нея и седнах. Капакът на плика се беше отметнал достатъчно, за да видя, че вътре има пари — пачки пари. Тя заговори с глас като в просъница.

— Касиерът ни изплати парите все в едри банкноти, но въпреки това пакетът беше доста голям. Тук в плика има двайсет и две хиляди. Взех само няколко стотачки. Лу беше притеснен. Реши, че Каналис лесно ще открие къде сме. Дори ако ти беше зад нас, какво можеше да направиш?

— Каналис загуби пари пред очите на всички. За него това е добра реклама, дори ако накърнява самолюбието му — обадих се аз. Тя продължи, все едно че нищо не съм казал:

— Като минахме през града, видяхме шофьор на такси, седнал в паркираната си кола, и на Лу му хрумна нещо. Предложи на момчето сто долара да му отстъпи таксито, Лу да го кара до „Сан Анджело“, а момчето да докара след известно време „Буика“ пред хотела. Онзи прие и свихме в странична улица, където направихме размяната. Мъчно ни беше, че те зарязахме, но Лу каза, че няма да се сърдиш. Пък и можехме да ти махнем, ако минеше покрай нас. Лу не се прибра в хотела. Взехме второ такси и отидохме в моя апартамент. Аз живея в „Хобарт Армс“ на „Саут Минтър“. Там на рецепцията никой не ти задава въпроси. Качихме се в стаята ми, запалихме лампите и иззад стеничката, която дели кухненския бокс от хола, излязоха двама маскирани мъже. Единият беше дребен и слаб, а другият — здравеняк с чене, което стърчеше като етажерка изпод маската. Лу посегна когато не трябваше, и едрият стреля. Само веднъж. Пистолетът просто изпука, не много високо, обаче Лу падна на пода и повече не помръдна.

— Това ще да са същите, които ми погодиха гаднярски номер. Още не съм ти разказал — обадих се аз.

Тя като че ли пак не чу. Лицето й беше бяло и спокойно, но безизразно, като от гипс.

— Ще пийна още един пръст — каза.

Налях и на двама ни. Надигнахме чашите, след което тя продължи:

— Претърсиха ни, но парите не бяха у нас. Бяхме спрели в една денонощна дрогерия и ги изпратихме със запис до един близък пощенски клон. Претърсиха и апартамента, ама нали току-що бяхме влезли и не бяхме имали време да скрием каквото и да било. Едрият ме халоса с юмрук и когато дойдох на себе си, от тях нямаше и следа. Бях сама с мъртвия Лу на пода.

Тя посочи челюстта си. Имаше нещо, но нищо особено. Придърпах малко стола си и казах:

— На идване в града са ви подминали. Умни момчета като тях биха се огледали за такси. И откъде са знаели къде да ви търсят?

— Цяла нощ мислих за това — заяви госпожица Глен. — Каналис знае къде живея. Веднъж ме проследи до нас и се опита да ме накара да го поканя.

— Аха — рекох. — Но защо са отишли у вас и как са влезли вътре?

— Никак не е трудно. Под прозорците има широк ръб, по който се стига до аварийната стълба. Сигурно други са дебнели пред хотела на Лу. Ние се сетихме за това, но не и че им е известно къде живея.

— Разкажи всичко докрай — подканих я аз.

— Парите бяха изпратени на мое име. Лу е свястно момче, но ние, жените, трябва да си отваряме очите на четири. Затова именно останах цяла нощ у дома с мъртвия Лу на пода. Докато пристигне пощата. Сетне направо дойдох тук.

Станах и се загледах през прозореца. През двора се виждаше в отсрещната сграда как едно дебело момиче млати клавишите на пишеща машина. Чувах тракането. Седнах пак в стола и заоглеждах големия си пръст.

— Оставиха ли пистолета?

— Освен ако е под него. Не погледнах там.

— Прекалено бързо са те оставили на мира. Може изобщо да не е Каналис. Лу споделяше ли с теб?

Тя безмълвно поклати глава. Очите й станаха пепелявосини и замислени, загубиха празнотата си.

— Добре — казах. — Какво според теб би трябвало да направя?

Тя присви леко очи, протегна ръка и бавно побутна издутия плик по бюрото към мен.

— Не съм малка и знам, че съм загазила. Но въпреки това нямам намерение да остана без пукната пара. Половината от тези пари са мои и искам да се измъкна по живо, по здраво. Половината. Ако снощи се бях обадила на блюстителите на закона, щяха да намерят начина да ми се измъкнат… Мисля, че Лу би искал ти да получиш другата половина, ако ми помогнеш.

— Това са големи пари за размахване под носа на едно частно ченге, госпожице Глен — усмихнах се аз уморено. — С това, че не сте извикала снощи полицията, сте се поставила в незавидно положение. Но на всяка тяхна дума може да се даде логичен отговор. Най-добре да отида там и да видя какви са пораженията.

Тя се наведе бързо напред и попита:

— Ще се погрижиш ли за парите?… Смееш ли?

— Разбира се. Ще отскоча до долу и ще ги скрия в частен сейф. Ти ще държиш единия ключ… А за подялбата ще говорим по-късно. Според мен няма да е зле Каналис да научи, че ще бъде добре да се срещне с мен, а също така няма да е зле, ако ти се скриеш в един малък хотел, където имам приятел. Поне докато поразровя наоколо.

Тя кимна. Аз си сложих шапката и пъхнах плика под колана си. Преди да изляза й казах, че в горното ляво чекмедже има пистолет, в случай че се притесни. Когато се върнах, сякаш не беше помръднала. Но ми каза, че се била обадила в заведението на Каналис и предала да му кажат нещо, което се надявала той да разбере.

По много сложен маршрут се добрахме до „Лорейн“, на ъгъла на авеню „Брант“ и авеню „С“. Никой не стреля по нас и доколкото можах да установя, никой не ни следеше.

Ръкувах се с двайсетачка в ръката с Джим Долан, който дежури през деня на рецепцията на „Лорейн“. Той прибра ръка в джоба си и каза, че с удоволствие ще се погрижи никой да не безпокои „госпожица Томпсън“.

Тръгнах си. Във вестника нямаше нищо за Лу Харгър и за „Хобарт Армс“.