Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (2)

2

Имаше доста хора като за вторник, но никой не танцуваше. Към десет часа на малкия квинтет му писна да свири румба, на която никой не обръщаше внимание. Ксилофонистът остави пръчките и измъкна изпод стола си чаша. Другите момчета запалиха по цигара и просто седяха с отегчен вид.

Облегнах се на бара, който беше на същата страна на помещението, както и подиумът за оркестъра. Въртях чашка с текила на плота. Най-оживено беше на средната от трите маси за ролетка. Барманът се облегна до мен от другата страна на бара.

— Сигурно червенокосата ги привлича — рече той. Кимнах, без да го гледам.

— Тя играе сега с пълни шепи — казах. — Дори не ги брои.

Червенокосата беше доста висока. Виждах лъскавата й медночервена коса между главите на хората зад нея. Виждах пригладената коса на Лу Харгър до нея. Май всички играеха прави.

— Не играете ли? — попита ме барманът.

— Във вторник не. Веднъж си изпатих във вторник.

— Така ли? Текилата чиста ли я пиете, или да я омекотя?

— С какво ще я омекотиш? — попитах. — Да не ти се намира стъклен памук?

Той се ухили. Глътнах още малко текила и направих гримаса.

— Някой нарочно ли е измислил тази течност?

— Не мога да знам, господине.

— Какъв е таванът там?

— И това не знам. Зависи от настроението на шефа.

Масите за ролетките бяха подредени в една редица до отсрещната стена. Нисък парапет от варакосан метал разделяше играчите от масите.

На средната маса започна някаква кавга. Пет-шест души от двете крайни маси грабнаха жетоните си и отидоха там.

После се чу ясен, много учтив глас с лек чуждестранен акцент:

— Моля ви за малко търпение, госпожо… господин Каналис ще дойде след минутка.

Отидох там и се проврях до парапета. Две крупиета стояха близо до мен, свели глави един до друг. Единият бавно движеше лопатката напред-назад покрай неподвижното колело. И двамата зяпаха червенокосата.

Беше облечена в дълга вечерна рокля с голямо деколте. Имаше хубави бели рамене и не беше чак красива, но повече от хубава. Беше се облегнала на ръба на масата. Дългите й мигли трепкаха. Пред нея имаше голяма купчина пари и жетони.

Заговори с досада, сякаш вече няколко пъти е повтаряла едно и също:

— Размърдайте се и завъртете това колело! Прибирате залозите доста бързо, но не ви харесва да раздавате печалбите.

Действащото крупие се усмихна хладнокръвно и спокойно. Беше висок, мургав, студен мъж.

— Масата не може да покрие залога ви — изрече спокойно и ясно. — Господин Каналис може би… — Той сви елегантните си рамене.

— Ей, дългучи, това са ваши пари — рече тя. — Не искате ли да си ги върнете?

Лу Харгър облиза устни до нея, сложи длан върху ръката й, впи пламнали очи в купчината пари. Каза й тихо:

— Изчакай Каналис…

— По дяволите Каналис! Върви ми… и искам това да продължи.

Към края на масите се отвори някаква врата и в залата влезе много дребен и много блед мъж. Косата му беше права, черна и без блясък, имаше високо кокалесто чело и безжизнени, непроницаеми очи. Тънките му мустачки бяха подрязани и се спускаха почти под прав ъгъл на цял инч под ъглите на устата. Ефектът беше ориенталски. Бледата кожа на лицето му лъщеше мазно.

Той се промъкна зад крупиетата, спря до един от ъглите и докосна краищата на мустаците си с два пръста. Ноктите му имаха леко морав цвят.

Усмихна се внезапно, но само след миг изражението му стана такова, сякаш никога през живота си не се е усмихвал. Заговори с безизразен ироничен глас:

— Добър вечер, госпожице Глен. Трябва да ми разрешите да пратя някого да ви придружи, когато си тръгнете. Не бих искал тези пари да отидат в чужди джобове.

Червенокосата го изгледа не особено любезно.

— Не съм си затръгвала… освен ако не ме изхвърлите.

— Така ли? — рече Каналис. — Какво искате да правите?

— Да заложа всичко — на черно!

Наоколо настъпи мъртва тишина. Никой не шукна. Лицето на Харгър бавно придоби цвят на слонова кост.

А лицето на Каналис остана безизразно. С изящен жест той важно измъкна голям портфейл от смокинга си и го хвърли пред високото крупие.

— Десет хилядарки — рече с глух шепот. — Това е моят таван… винаги.

Високото крупие вдигна портфейла, разтвори го, измъкна две дебели пачки банкноти, прелисти ги, сгъна портфейла и го подаде през масата на Каналис.

Каналис не помръдна да го вземе. Никой не помръдна освен крупието. Момичето каза:

— Сложи ги на червено.

Крупието се наведе през масата и много внимателно подреди на купчинка нейните пари и жетони. Постави залога й на червения ромб. Сложи ръка на колелото.

— Ако никой не възразява — рече Каналис, без да гледа към някого, — ще играем само двамата.

Другите размърдаха глави. Всички мълчаха. Крупието завъртя колелото и плъзна топчето в улея с леко завъртане на лявата китка. После отдръпна ръце и ги постави на края на масата, за да ги виждат всички.

Очите на червенокосата заискриха, устните й бавно се разтвориха.

Топчето се понесе по улея, подмина един от полираните метални ромбове, плъзна се надолу по фланга на колелото и затрака по връхчетата покрай номерата. Изведнъж движението му спря със сухо тракане. Топчето падна до двойната нула, на 27, червено. Колелото бе неподвижно.

Крупието взе лопатката и бавно побутна двете пачки банкноти през масата, добави ги към залога, разчиствайки всичко от игралното поле.

Каналис прибра портфейла си във вътрешния джоб, обърна се, закрачи бавно към вратата и мина през нея.

Отпуснах парапета със схванатите си пръсти, а по-голямата част от публиката се запъти към бара.