Реймънд Чандлър
Свидетел в съда (1)

1

Мани Тинън на съда за убийството на Шанън днес…

Измъкнах се от голямото жури^[1] малко след четири и слязох по задните стълби до кабинета на окръжния прокурор Фенуедър — мъж със строги, сякаш издялани с длето черти на лицето и прошарени слепоочия, по които жените страшно си падат. Той си играеше с една писалка на бюрото, докато ми говореше:

— Мисля, че ви повярваха. Може дори да предадат следобед. Ако това стане, ще се наложи от сега нататък да внимавате.

Дълго въртях една цигара между пръстите си, преди да я пъхна в устата си.

— Не ми заделяйте хора за охрана, господин Фенуедър. Познавам и най-затънтените улички в този град, а и вашите хора няма как да ме следват достатъчно плътно, за да ми бъдат от полза.

Той погледна през един от прозорците.

— Познавате ли добре Франк Дор? — попита, извърнал очи от мен.

— Знам, че е голяма клечка в политиката и рушветчия, който ще ви потрябва, ако искате да отворите игрален или публичен дом… или ако искате почтено да си продавате стоката в града.

— Точно така — рече рязко Фенуедър и извърна глава към мен. После продължи тихо: — Уличаването на Тинън беше изненада за доста хора. Ако Франк Дор е имал интерес да се отърве от Шанън, който оглавяваше Съвета, откъдето Дор по всяка вероятност е получавал своите договори, не е изключено това да го накара да рискува. Както разбирам, той и Мани Тинън са работили заедно. На ваше място бих го държал под око, така да се каже.

Усмихнах се широко.

— Аз съм сам — рекох.

— Франк Дор действа на голяма територия. Но ще направя каквото мога.

Фенуедър стана и протегна ръка през бюрото.

— Няма да съм в града няколко дни. Ако предявят обвинението, заминавам още тази вечер. Внимавайте… и ако случайно нещо не е наред, търсете Бърни Оулс, моя главен следовател.

— Дадено — рекох.

Ръкувахме се и аз минах покрай морно момиче, което ме дари с морна усмивка и отметна на тила си една уморена къдрица, докато не откъсваше очи от мен. Върнах се в кантората малко след четири и половина. Спрях за момент и се втренчих във вратата на малката приемна. Сетне я отворих, влязох и там, разбира се, нямаше никой.

Имаше само една стара червена кушетка, два различни стола, малък килим и ниска масичка с няколко стари списания. Държах приемната отключена, за да могат клиентите да влязат, да седнат и да чакат… ако има клиенти и ако им се чака.

Прекосих стаята и отворих вратата към моята канцелария, на която пишеше: „Филип Марлоу. Частен детектив“.

 

 

Лу Харгър седеше на дървен стол откъм онази страна на бюрото, която беше срещу прозореца. Ръцете му в светложълти ръкавици стискаха извивката на бастуна, на тила си под опасен ъгъл бе килнал зелена шапка, с пречупена черна коса, която падаше твърде ниско по врата му.

— Здравей. От доста време чакам — рече той с апатична усмивка. — Здрасти, Лу. Как влезе?

— Вратата трябва да е била отключена. А може и да съм имал ключ, който е паснал. Имаш ли нещо против?

Заобиколих бюрото и седнах във въртящия се стол. Сложих шапката си на бюрото, взех от пепелника една тумбеста лула и започнах да я пълня.

— Щом си ти, може — рекох. — Просто мислех, че имам по-добра брава.

Той се усмихна с пълните си червени устни. Много хубаво момче.

— Още ли си в бизнеса, или ще прекараш идния месец в хотелска стая на уиски с няколко момчета от полицейското?

— Още работя… ако има какво.

Запалих лулата, облегнах се назад и се загледах в чистата му мургава кожа и правите черни вежди.

Той сложи бастуна на бюрото и сключи ръцете си в жълти ръкавици върху стъкления плот. Започна да прави „муцки“ с устните си.

— Имам нещо за теб. Не е кой знае какво. Но ще изкараш за такси.

Чаках.

— Правя една игричка в Лас Олиндас довечера — рече той. — В заведението на Каналис.

— „Белият дим“?

— Аха. Мисля, че ще ми провърви… и искам да имам подръка човек с патлак.

Извадих нов пакет цигари от едно от горните чекмеджета и го плъзнах по бюрото. Лу го пое и започна да го отваря.

— Що за игра? — попитах.

Той полуизмъкна една цигара и я загледа. В държанието му имаше нещо, което не ми хареса.

— Вече цял месец бездействам. Не изкарват достатъчно пари, за да въртя бизнес в този град. Момчетата от полицията не ни оставят на мира, откакто отмениха сухия режим. Сънуват кошмари, когато си представят, че ще трябва да живеят само от заплатите си.

— За твоя бизнес в този град не е по-скъпо от всякъде другаде. Пък и тук плащаш само на една организация. Все пак е нещо.

Лу Харгър мушна цигарата в устата си.

— Да… на Франк Дор — изръмжа той. — Това тлъсто кръвожадно копеле!

Не казах нищо. Отдавна бях минал възрастта, когато ти е забавно да ругаеш хора, на които не можеш да навредиш. Гледах как Лу пали цигарата си с настолната ми запалка. Той продължи през клъбце дим:

— Забавно е в известен смисъл. Каналис купи ново колело за ролетката — от някакви продажни копелета от хората на шерифа. Познавам много добре Пина, главното крупие на Каналис. Това колело беше мое, ченгетата ми го задигнаха. То е нагласено… и аз знам номера.

— А Каналис не знае… Типично за Каналис — рекох аз. Лу не ме поглеждаше.

— При него се събират добри тълпи — продължи той. — Има дансинг и мексикански квинтет за отмора на клиентите. Танцуват малко, после се връщат пак да си оскубят, вместо да си тръгнат отвратени.

— А ти какво правиш? — попитах.

— Имам нещо като система — рече тихо и ме погледна изпод дългите си мигли.

Извърнах поглед от него, огледах стаята. В нея имаше ръждивочервен килим, пет зелени картотечни шкафа под един рекламен календар, стар дрешник в ъгъла, няколко стола от орехово дърво, тънки пердета на прозорците. Краищата им бяха зацапани от постоянното веене на течението. Късен слънчев лъч осветяваше бюрото и ми показваше прахта по него.

— От всичко казано си правя следното заключение — рекох. — Смяташ, че знаеш как да укротиш колелото на ролетката, и очакваш да спечелиш достатъчно, за да вбесиш Каналис. Би искал да имаш някаква защита подръка… мен. Мисля, че не си с всичкия си.

— Нищо подобно — възрази Лу. — Всяко колело се върти с определен ритъм. Ако наистина познаваш колелото много добре…

Усмихнах се и свих рамене.

— Добре, не знам нищо по въпроса. Не съм запознат със законите на ролетката. Ако питаш мен, ще паднеш в капана на собствената си игра, но може и да бъркам. А пък и не е там работата.

— Къде тогава? — попита тихо Лу.

— Не си падам по телохранителството… но може би и това не е причината. Изглежда, очакваш от мен да повярвам, че се играе честно и почтено. Ами ако не повярвам, ако те зарежа и ти хлътнеш? Или да допуснем, че всичко е по правилата, но Каналис не е съгласен с мен и се ядоса?

— Тъкмо затова ми трябва човек с патлак — рече Лу, без да помръдне мускул на лицето му.

— Дори да ме биваше за тази работа… в което не съм убеден… пак има какво да ме тревожи — добавих безизразно.

— Недей — рече Лу. — Сърцето ми се къса при мисълта, че се тревожиш.

Усмихнах се още по-широко, докато гледах как жълтите му ръкавици шарят, прекалено много шарят, по бюрото. После казах бавно:

— Ти си последният човек, който тъкмо сега и точно по този начин ще изкара за джобни пари. Аз пък съм последният човек, който ще ти пази гърба, докато опитваш. Това е всичко.

— Да — рече Лу. Изтръска пепел от цигарата си върху стъкления плот, наведе глава и я издуха. После продължи, сякаш подхващаше нова тема: — С мен ще дойде госпожица Глен. Тя е висока, червенокоса, елегантна красавица. Била е манекенка. Много я бива да се справя с всякакви неприятни положения и ще се помъчи да забаламоса Каналис, та да не ми диша във врата. Така че ще успеем. Просто си помислих, че е редно да знаеш.

Помълчах, преди да кажа:

— Много добре ти е известно, че току-що се връщам от Голямото жури, на което казах, че съм видял как Мани Тинън се подава от онази кола и прерязва въжетата от китките на Арт Шанън, след като го бяха изхвърлили на пътя, тъпкан с олово.

Лу плахо се усмихна.

— Това ще улесни онези, които вземат подкупи при едрите сделки — онези, които получават договорите, а никога не се мяркат в бизнеса. Говори се, че Шанън бил честен и управлявал Съвета в рамките на закона. Гадно убийство.

Поклатих глава. Не ми се говореше за това.

— Каналис смърка опиати през повечето време. И може да не си пада по червенокоси — казах.

Лу се изправи бавно и взе бастуна си от бюрото. Вторачи се в крайчеца на един от жълтите пръсти. Изражението му беше почти дремливо. После тръгна към вратата, като въртеше бастуна.

— Е, до скоро виждане — рече провлечено. Изчаках да хване дръжката на вратата, преди да кажа:

— Не си тръгвай огорчен, Лу. Ще се отбия в Лас Олиндас, щом като имаш нужда от мен. Но не искам пари и, за Бога, не ми обръщай повече внимание от необходимото.

Той облиза леко устни и почти ме погледна.

— Благодаря, малкия. Ще внимавам страшно много.

Излезе и жълтата му ръкавица изчезна зад ръба на вратата.

Седях неподвижно около пет минути, а после лулата взе да ми пари пръстите. Оставих я, погледнах ръчния си часовник и станах да пусна малкото радио в ъгъла зад бюрото. Когато пращенето от променливия ток заглъхна, чух последния звън на камбанката, сетне един глас обяви: „Радио Кей Ел Ай ви представя местните новини в ранната си вечерна емисия. Важно събитие днес следобед беше обвинението, предявено от Голямото жури срещу Мейнард Тинън. Обвинението, което идва като шок за многобройните му приятели, се основава почти изцяло върху показанията…“

Телефонът иззвъня рязко и в ухото ми прозвуча спокоен женски глас:

— Момент, моля. Търси ви господин Фенуедър.

Той се обади веднага.

— Обвинението е предявено. Погрижи се за момчето.

Казах, че току-що съм чул по радиото. Поговорихме малко, каза ми, че трябва да тръгне веднага, за да хване самолета, и затвори.

Облегнах се назад в стола и заслушах радиото, без да разбирам какво говорят. Мислех си какъв страхотен глупак е Лу Харгър и как нищо не можех да направя, за да променя това.