Реймънд Чандлър
Неприятностите са моя бизнес (7)

8

Имението на Джийтър беше разположено върху девет-десеткалиброво възвишение, грамадна сграда в колониален стил с дебели бели колони, мансардни прозорци, магнолии, гараж за четири коли. Чакълената алея завършваше с кръгъл паркинг, на който имаше две коли — големият дреднаут, в който се бях возил, и яркожълт открит спортен автомобил, който бях виждал някъде.

Позвъних на звънец колкото еднодоларова монета. Вратата се отвори и отвътре ме изгледа висок, слаб тип със студени очи, облечен в тъмни дрехи.

— У дома ли е господин Джийтър? Старият господин Джийтър?

— Мога ли да попитам с кого имам честта? — Произношението му беше прекалено британско, като разредено уиски.

— Филип Марлоу. Работя за него. Може би трябваше да отида на входа за прислугата.

Бръкна с пръст в яката си и ме погледна без удоволствие.

— О, може би. Но заповядайте. Ще уведомя господин Джийтър. Струва ми се, че е зает в момента. Моля да почакате тук.

— Играеш ролята си ужасно — рекох. — Тази година английските икономи се държат другояче.

— Пишеш се умник, а? — озъби се той с глас, който не беше прекосявал Атлантика по-далеч от щата Ню Джърси. — Чакай тук. — И се изниза.

Седнах в дърворезбован коридор, дълъг цяла миля. В дъното той се разшири и без да минаваме през вратата, се озовахме в просторна лятна градина. Икономът отвори широка врата в далечния й край и аз минах покрай него в овална стая, застлана със сребристо черен овален килим, с черна мраморна маса в средата, твърди столове с високи облегалки покрай стените, огромно овално огледало със закръглена повърхност, което ме накара да изглеждам като пигмей с вода в мозъка, и трима души в стаята.

До една врата насреща ми стоеше чинно шофьорът Джордж в спретнатата си черна униформа, с фуражката в ръка. В най-поносимия от столовете седеше госпожица Хариет Хънтрес с чаша в ръка, до половината пълна. А по сребристия кант на овалния килим господин Джийтър-баща изпробваше якостта на краката си в лек галоп, все още сдържащ гнева си, но бесен отвътре. Лицето му аленееше, вените на носа му бяха изпъкнали. Беше пъхнал ръце в джобовете на кадифено домашно сако. Под него носеше плисирана риза с черна перла на гърдите и черна папийонка като прилеп в полет, а едната от лачените му обувки беше развързана. Извърна се рязко и кресна на иконома зад гърба ми:

— Махай се оттук и дръж затворени тези врати! Не съм си у дома за никого, разбираш ли? За никого!

Икономът затвори вратата. Вероятно си тръгна, но не го чух.

Джордж ме дари с хладна крива усмивка, а госпожица Хънтрес ме изгледа безизразно над чашата си.

— Явявате се тъкмо навреме — рече тя по момински сдържано.

— Рискувахте, когато ме оставихте сам в апартамента — казах аз. — Можех да задигна някой от парфюмите ви.

— Е, какво искате? — кресна Джийтър. — Извъдихте се голям детектив, няма що. Възложих ви поверителна работа, а вие право при госпожица Хънтрес да й обясните всичко.

— Но това даде резултат, нали?

Той се оцъкли. Всички се оцъклиха.

— Откъде знаете? — излая той.

— От пръв поглед разпознавам добрите момичета. Дошла е да ви обясни, че е разлюбила предишното си намерение и няма защо да се тревожите повече. Къде е господин Джералд?

Старият спря да снове и ме измери с пронизващ леден поглед.

— Въпреки това ви смятам за некомпетентен. Синът ми е изчезнал.

— Не работя за вас. Работя за Ана Холси. Ако имате оплаквания, адресирайте ги до нея. Сам ли да си налея нещо, или да чакам лакей в морава ливрея? И как да разбирам това, че синът ви е изчезнал?

— Да го изхвърля ли, сър? — тихо попита Джордж.

Джийтър махна с ръка към гарафата, сифона и чашите върху черната мраморна маса и отново закръжи около килима.

— Не ставай глупав! — тросна се той на Джордж. Джордж се поизчерви, високо горе по скулите. Стисна устни.

Забърках си питие, седнах с чашата в ръка, отпих и повторих въпроса си:

— Как да разбирам това, че синът ви е изчезнал, господин Джийтър?

— Плащам ви сума пари… — взе да ми вика, все още бесен.

— Кога?

Закова се на място, както препускаше, и пак ме погледна. Госпожица Хънтрес се засмя. Джордж се навъси.

— Какво искам да кажа според вас… с това, че синът ми е изчезнал? — рече рязко. — Смятам, че съм достатъчно ясен дори за вас. Никой не знае къде е. Госпожица Хънтрес не знае. Аз не знам. Никой нищо не знае.

— Но аз съм по-умен от всички ви — рекох. — Аз знам.

Не помръднаха доста време. Джийтър ме зяпаше. Момичето ме зяпаше. Тя изглеждаше озадачена. Другите просто зяпаха. Погледнах я.

— Къде отидохте, след като излязохте, ако не е тайна?

Тъмносините й очи бяха бистри като сълза.

— В това няма никаква тайна. Излязохме заедно… с такси. На Джералд са му отнели шофьорската книжка… за един месец. Има много нарушения. Тръгнахме към брега, но аз си промених намеренията, както разбрахте. Реших, че все пак съм една обикновена използвачка. Всъщност не ми трябваха парите на Джералд. Исках отмъщение. Да отмъстя на господин Джийтър, задето разори баща ми. Направил го е съвсем законно, разбира се, но това не променя нещата. Обаче се озовах в такова положение, че не можех да отмъстя, без да изглеждам долнопробна сметкаджийка. Затова казах на Джералд да си намери друго момиче за развлечения. Това го огорчи и се скарахме. Спрях таксито в Бевърли Хилс и слязох. Той продължи. Не знам накъде. По-късно се върнах в „Ел Милано“, изкарах колата от гаража и дойдох тук. Да кажа на господин Джийтър да забрави цялата тази работа и да не си прави труда да насъсква копои по мен.

— Казвате, че двамата сте тръгнали с такси — рекох. — Защо не го е возил Джордж, щом не е можел да шофира сам?

Гледах я, но въпросът ми не беше към нея. Джийтър ми отговори хладно:

— Джордж ме откара у дома след работа, разбира се. По това време Джералд вече е бил излязъл. Това има ли значение?

Извърнах се към него.

— Да. Ще има. Господин Джералд е в „Ел Милано“. Разбрах го от Хокинс, детектива на хотела. Той се върнал там да чака госпожица Хънтрес и Хокинс го пуснал в нейния апартамент. Хокинс прави такива дребни услуги… срещу десетачка. Може още да е там, може да не е.

Продължих да наблюдавам. Трудно беше да държа под око и тримата едновременно. Но те не мръднаха. Просто ме гледаха.

— Хм… радвам се да го чуя — рече старият Джийтър. — Страхувах се, че е отишъл някъде да се напие.

— Не. Не е отишъл никъде — рекох. — Впрочем, фигурираше ли „Ел Милано“ сред ония места, където сте звънял да го търсите?

Джордж кимна.

— Да, звънях. Не бил там. Май хотелското ченге е предупредило телефонистката да не казва нищо.

— Няма защо да я предупреждава. Тя просто ще звъни в апартамента, а той няма да вдига телефона… естествено. — И загледах втренчено стария Джийтър с голям интерес. Щеше да му бъде трудно да подхване репликата, но се налагаше да го направи. Така и стана. Първо облиза устните си.

— Защо… „естествено“, ако смея да попитам? — изрече хладно. Сложих чашата върху мраморната маса и се облегнах на стената. Още се мъчех да наблюдавам и тримата едновременно.

— Нека се върнем малко назад в историята — предложих аз. — Всички сме наясно с положението. Знам, че Джордж е наясно, макар че не му се полага, бидейки от прислугата. Знам, че госпожица Хънтрес е наясно. Разбира се, и вие също, господин Джийтър. И така нека видим с какво разполагаме. Имаме сума ти неща, които не пасват, но аз съм умен. Въпреки всичко ще ги напасвам. Първо, цял наръч фотокопия на полици от Марти Естел. Джералд твърди, че не ги е давал, а господин Джийтър отказва да ги изплати, но наема един графолог на име Арбогаст да провери подписите, за да види дали са автентични. Излиза, че са истински. Този Арбогаст може да е свършил и други работи. Не знам. Не можах да го попитам. Когато отидох да се срещна с него, беше мъртъв — прострелян три пъти, както разбрах по късно, с револвер калибър двайсет и две. Не, не казах на полицията, господин Джийтър.

Високият белокос мъж изглеждаше направо шокиран. Мършавото му тяло се затресе като тръстика.

— Мъртъв ли? — прошепна той. — Убит?

Погледнах Джордж. Той не трепна. Погледнах момичето. То седеше мълчаливо, изчакваше, стиснало устни.

— Съществува само едно основание да се предположи, че неговото убийство има нещо общо с работите на господин Джийтър — продължих аз. — Арбогаст е бил застрелян с револвер калибър двайсет и две… а в нашия случай има един човек, който носи такъв револвер.

Продължаваха да ме слушат. И да мълчат.

— Нямам представа защо е бил убит. Не беше опасен за госпожица Хънтрес, нито за Марти Естел. Беше твърде дебел, за да щъка насам-натам. Струва ми се, че е попрекалил с хитростта си. Бил е нает само да удостовери подписите, а той решил да научи повече, отколкото му се е полагало. А след това е прекалил и с догадките, възможно е дори да е опитал малък шантаж. И някой го е очистил днес следобед с двайсет и втори калибър. Добре, мога да понеса това. Не го познавах. И така, отидох да се срещна с госпожица Хънтрес и след сума пазарлъци с тоя алчен хотелски детектив успях да се срещна с нея, побъбрихме, сетне господин Джералд изникна отнякъде, друсна ми един по ченето, прекатурих се и си ударих главата в крака на стола. А когато дойдох на себе си, в заведението нямаше жива душа. Върнах се у дома. Там заварих оня с револвера двайсет и втори калибър и една откачалка на име Фриски Лейвън, със смърдящ дъх и много голям патлак, което вече е без значение, защото го застреляха тая вечер пред дома ви, господин Джийтър… докато се мъчеше да спре колата ви. Ченгетата знаят за случая, вече идваха да ме разпитват, защото другият с револвера калибър двайсет и две е брат на откачалката и си помислил, че аз съм го застрелял, та се помъчи да ме очисти. Но не стана. Дотук две убийства. Сега стигнахме до третото, най-важното. Върнах се в „Ел Милано“, защото май вече не беше здравословно за господин Джийтър да се разкарва насам-натам. Имаше си някой и друг враг. Дори по всичко личеше, че той е трябвало да бъде в колата тази вечер, когато Фриски Лейвън стреля по нея — но това, разбира се, е било нагласена работа.

Старият Джийтър сбърчи озадачено белите си вежди. Джордж нямаше вид на озадачен. Нямаше никакъв вид. Безизразното лице на издялан от дърво индианец пред магазинче за тютюн и цигари. Момичето беше пребледняло, изглеждаше напрегнато. Продължих напред.

— Когато се върнах в „Ел Милано“, установих, че Хокинс е пуснал Марти Естел и телохранителя му в апартамента на госпожица Хънтрес да я чакат там. Марти имаше новини за нея — че Арбогаст е убит. Това я навежда на разумната мисъл да остави на мира младия Джийтър за известно време… поне докато полицията се успокои. Предвидливо момче е тоя Марти. Далеч по-предвидлив, отколкото може да се допусне. Например знаеше за Арбогаст, знаеше, че господин Джийтър е бил тази сутрин при Ана Холси, разбрал е някак си, че аз съм поел случая — може и самата Ана да му е казала, не бих се учудил. Наредил да ме проследят до кантората на Арбогаст и обратно, по-късно разбрал от приятелите си в полицията, че Арбогаст е бил убит, и прищракал, че аз не съм им съобщил това. Така че ме пипна натясно и вече можехме да бъдем дружки. Тръгна си, след като ми съобщи това, и аз пак останах сам в апартамента на госпожица Хънтрес. Но този път, без някаква особена причина, се разтършувах. И открих господин Джералд в спалнята, в един дрешник.

Бързо приближих до момичето, извадих от джоба си малкия пистолет и го сложих в скута й.

— Да сте го виждала преди?

Гласът й прозвуча някак напрегнато, но сините очи ме гледаха спокойно.

— Да. Мой е.

— Къде го държахте?

— В чекмеджето на масичката до леглото.

— Сигурна ли сте?

Тя се замисли. Двамата мъже не помръдваха. Устните на Джордж затрепкаха в ъгълчетата. Изведнъж тя заклати глава, някак странично.

— Не. Струва ми се, че го вадих да го показвам на някого… не разбирам много от пистолети… и го оставих на полицата над камината във всекидневната. Впрочем почти съм сигурна, че беше така. Показвах го на Джералд.

— Значи е можел да посегне към него, ако някой се опита да му върти номера?

Тя кимна разтревожена.

— Какво искате да кажете с това, че… е в дрешника? — попита забързано с тънко гласче.

— Знаете. Всички в тази стая знаят какво искам да кажа. Знаят, че нарочно ви показах този пистолет. — Отдръпнах се от нея и се обърнах към Джордж и господаря му. — Мъртъв е, разбира се. Прострелян в сърцето… вероятно с този пистолет. Оставен беше до него. Затова именно е бил оставен.

Старият направи една крачка, спря и се подпря на масата. Не бях сигурен дали пребледня, или вече си беше блед. Втренчи студен поглед в момичето. Произнесе много бавно, през стиснати зъби:

— Проклета убийца!

— Дали не би могло да е самоубийство? — попитах с насмешка.

Извърна глава към мен. Видях, че тази мисъл го заинтригува. Почти кимна.

— Не — рекох. — Не ще да е било самоубийство.

Това по-малко му хареса. Лицето му се наля с кръв, вените на носа му се удебелиха. Момичето захлупи с длан пистолета в скута си, сетне леко обхвана ръкохватката, палецът й се плъзна много бавно към предпазителя. Не разбираше много от пистолети, но поне толкова знаеше.

— Не би могло да е самоубийство — повторих много бавно. — Като изолиран случай… може би. Но не и предвид всичко останало, което се случи. Арбогаст, нападението срещу колата на „Калвело драйв“ пред тази къща, главорезите в моята квартира, историята с онзи револвер калибър двайсет и две.

Пак бръкнах в джоба си и извадих удсмана на Восъчния нос. Държах го небрежно в лявата си длан.

— Колкото и странно да е, не мисля, че е стреляно с този калибър двайсет и две… макар че това е револверът на гангстера. Да, пипнах и гангстера. Лежи вързан и е в квартирата ми. Върна се да ме пречука, но аз го разубедих. Бива ме в приказките.

— Само дето не им знаете мярката — рече хладнокръвно момичето и вдигна леко пистолета.

— Повече от ясно е кой го е убил, госпожице Хънтрес — рекох. — Просто въпрос на мотиви и възможности. Не е Марти Естел, нито е наредил да се свърши тази работа. Това би провалило шансовете му да си получи петдесетте бона. Не е братът на Фриски Лейвън, за когото и да работи той, а според мен не работи за Марти Естел. Не би могъл да влезе в „Ел Милано“, а още по-малко в апартамента ви, за да го извърши. Който го е убил, трябва да има някаква изгода от това, както и възможност да проникне там, където е било извършено убийството. Е, кой може да има някаква изгода? Джералд чакаше след две години да пипне пет милиона долара от попечителния фонд. Не можеше да ги завещае другиму, преди да ги получи. Кой е законният му наследник? Чака ви изненада. Знаете ли, че в щата Калифорния и в някои други щатове, но не във всички, човек може сам, чрез собствените си действия, да се направи законен наследник? Просто като осинови някого, който има пари и няма наследници?

Тук Джордж пристъпи към действия. Движенията му отново бяха мазни, като вълничка върху водна повърхност. „Смит & Уесън“-ът проблесна матово в ръката му, но не стреля. Малкият автоматичен пистолет в ръката на момичето изпука. От загорялата силна ръка на Джордж шурна кръв. Големият револвер тупна на пода. Той изруга. Тя не разбираше много от пистолети… не твърде много.

— Естествено — мрачно каза тя. — Джордж е можел да влезе безпрепятствено в апартамента, ако Джералд е бил там. Униформен шофьор ще мине през гаража, ще се качи с асансьора и ще почука на вратата. А когато Джералд отвори, ще го натика вътре с този „Смит & Уесън“. Но откъде е знаел, че Джералд е там?

— Трябва да е проследил таксито ви. Не знаем къде е бил цялата вечер, след като се раздели с мен. Имаше кола. Полицията ще разбере. Колко ти беше обещано, Джордж?

Джордж придържаше дясната си ръка с лявата, стискаше я, а лицето му беше изкривено, обезумяло. Дума не отронваше.

— Джордж го е натикал вътре с тоя „Смит & Уесън“ — повтори момичето уморено. — После е видял моя пистолет върху камината. Още по-добре. Защо да не го използва? Натикал е Джералд в спалнята, после в дрешника и там тихо, хладнокръвно го е убил и е пуснал пистолета на пода.

— Способни момчета са тия колежани. Ти в кой колеж беше учил, Джордж, в Дартмът или в дранголника Данемора? Джордж е убил и Арбогаст. Убил го е с калибър двайсет и две, защото е знаел, че братът на Фриски Лейвън има такъв, а е знаел, защото е наел Фриски и брат му да посплашат Джералд… та после, като го убие, това да изглежда като работа на Марти Естел. Ето защо ме докараха тази вечер тук в колата на Джийтър — да могат двамата главорези, предупредени и чакащи в засада, да изпълнят номера си, може би и да ме пречукат, ако се окажа твърде храбър. Само че Джордж обича да убива хора. Изстрелът беше толкова точен, че ме навежда на мисълта да не би Джордж да не е възнамерявал да улучи. Какво ще кажеш, Джордж?

Мълчание.

Най-сетне погледнах стария Джийтър. Очаквах и той да е измъкнал револвер, но не беше. Просто стоеше там — със зейнала уста, потресен, подпрял се върху черната мраморна маса, треперещ.

— Боже мой! — прошепна той. — Боже мой!

— За вас няма бог… освен парите.

Зад гърба ми изскърца врата. Извърнах се рязко, но не си струваше трудът. Един глас изръмжа с британско произношение на тексаски кравар:

— Горе ръцете, мой човек!

Икономът, тъй английският иконом, стоеше на прага, стиснал устни, с пистолет в ръка. Момичето извъртя китка и крайно небрежно го простреля някъде в рамото. Той изквича като заклано прасе.

— Изчезвай, пречиш — рече тя хладно. Той побягна. Този път стъпките му се чуха.

— Ще падне — обади се момичето. Вече стисках лугера в дясната си ръка, макар и малко късно, както винаги. Обърнах се заедно с него. Старият Джийтър стискаше масата, лицето му сиво като паве. Коленете му се подгъваха. Стиснал в носна кърпа кървящата си китка, Джордж стоеше и го гледаше цинично.

— Да пада — рекох. — Долу му е мястото.

Той падна. Изкриви глава. Устата му увисна. Преобърна се по хълбок на килима, присви се, вдигна колене. От устата му протече слюнка. Лицето му стана мораво.

— Иди да извикаш полицията, ангелче — рекох. — Аз ще ги наглеждам.

— Добре — каза тя и стана. — Но се нуждаете от доста помощ в частното си детективстване, господин Марлоу.

 

 

Лъскава черна буболечка с розова глава пълзеше бавно по старото изподраскано бюро. Пълзеше и се клатушкаше като възрастна жена, отрупана с пакети. Като стигна края на бюрото, стъпи право във въздуха, падна по гръб върху мръсния кафяв линолеум, поразмаха няколко тънки немощни крачка във въздуха и се престори на умряла. След минута пак протегна крачета, успя да се преобърне и се заклатушка към ъгъла на стаята.

Бях тук вече цял час, самичък. Изподрасканото бюро беше в средата на стаята, до стената имаше друго, до него месингов плювалник върху подложка, на стената бе окачен полицейски високоговорител, имаше три смачкани мухи, миришеше на изстинали пури и на стари дрехи. Имаше и две твърди кресла с плъстени възглавнички и два обикновени стола без възглавнички. Прахът от абажура на тавана е бил избърсан за последен път по време на първия мандат на Кулидж^[1]. Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха Финлисън и Сиболд. Сиболд си беше все тъй спретнат и гаден, но Финлисън изглеждаше състарен, износен, белезникав. В ръката си държеше купчина документи. Седна зад бюрото насреща ми и ме загледа студено, напрегнато.

От високоговорителя на стената долетя съобщение, че негър на средна възраст бяга на юг към Сан Педро след обир на „Единайсета улица“. Бил в сив костюм и мека шапка. „Движете се внимателно. Заподозреният е въоръжен с револвер калибър трийсет и две. Край.“ (Когато го заловиха, оказа се, че е шестнайсетгодишно мексиканче, облечено в кафяви панталони, скъсан син пуловер, без шапка, с газов пистолет и с трийсет и пет цента в джоба.)

— Такива като теб само си навличат неприятности — рече кисело Финлисън.

Сиболд седна зад бюрото до стената, нахлупи шапка над очите си, прозина се и погледна новия си ръчен часовник от неръждаема стомана.

— От неприятности си вадя хляба — рекох. — Как иначе ще изкарам някой и друг цент?

— Трябва да те натикам в дранголника, задето потули историята. Колко ще изкараш от тоя случай?

— Работех за Ана Холси, която пък работеше за стария Джийтър. Май натрупах лоши дългове.

Сиболд ме дари с усмивката си на полицейска палка, Финлисън запали пура, облиза скъсано листче тютюн отстрани и го залепи, но оттам въпреки всичко димеше, когато той дърпаше. Побутна към мен част от документите.

— Подпиши три екземпляра.

Подписах три екземпляра. Взе ги, прозина се и разроши побелялата си грива.

— Старият е получил удар — рече. — Там няма да ни огрее. Като дойде на себе си, едва ли ще знае колко е часът. А оня Джордж Хайстерман, шофьорът, само ни се смее. Много жалко, че е ранен. Ще ми се да го пораздрусам малко.

— Жилав е — рекох.

— Аха. Добре, пръждосвай се сега.

Станах, кимнах им и се запътих към вратата.

— Е, лека нощ, момчета.

Не ми отвърнаха.

Минах по коридора и слязох с нощния асансьор във фоайето на кметството. Излязох през вратата откъм „Спринг стрийт“, спуснах се по многобройните стъпала и ме задуха студен вятър. Запалих цигара на най-долното стъпало. Колата ми все още беше пред къщата на Джийтър. Вдигнах крак, за да тръгна към някое такси отсреща, на половин пряка оттук. От паркирана кола се чу рязък глас:

— Ела за малко.

Мъжки глас, стегнат, суров. Гласът на Марти Естел. Идваше от голяма лимузина с двама души на предните седалки. Приближих се. Задното стъкло беше спуснато и Марти Естел бе облегнал на него ръката си в ръкавица.

— Влизай.

Отворих вратата. Влязох. Бях твърде уморен, за да споря.

— Потегляй, Скръндзи.

Колата се носеше на запад по тъмните, почти смълчани улици. Макар и не чист, нощният въздух бе прохладен Превалихме един хълм и колата започна да набира скорост.

— Какво знаят? — попита хладно Естел.

— Не ми казаха. Още не са измъкнали нищо от шофьора.

— Трудно ще осъдиш някого за убийство в този мъжки град, когато играят двеста милиона. — Шофьорът, наречен Скръндзи, се разсмя, без да се обръща. — Може би изобщо няма да помириша сега моите петдесет бона… Тя те харесва.

— И какво от това?

— Остави я на мира.

— Какво ще спечеля?

— Мога да ти кажа какво ще загубиш, ако упорстваш.

— Да, наистина — рекох. — Би ли отишъл по дяволите, ако обичаш? Уморен съм. — Затворих очи, облегнах се в ъгъла и просто заспах. Понякога от преумора и на това съм способен.

Събудих се, когато някой ме разтърси за рамото. Колата беше спряла. Погледнах и видях многоетажния блок, в който живеех.

— Пристигнахме — рече Марти Естел. — И помни. Остави я на мира.

— Защо ме докара дотук? Само да ми кажеш това ли?

— Тя ме помоли да се погрижа да теб. Затова си на свобода. Харесва те. А аз харесвам нея. Разбираш ли? Не ти трябват повече неприятности.

— От неприятности… — започнах аз и млъкнах. Тази вечер лафът се поизтърка. — Благодаря, че ме докара, а иначе майната ти.

Обърнах се, влязох в сградата и се качих в асансьора. Бравата още не беше оправена, но този път никой не ме чакаше. Отдавна бяха отвели Восъчния нос. Оставих вратата открехната, разтворих прозорците и още вдишвах полицейските угарки, когато телефонът иззвъня. Беше нейният глас, спокоен, малко твърд, невъзмутим, почти шеговит. Какво пък, беше препатила достатъчно, за да бъде такава.

— Здравейте, кестеняви очи. Прибрахте ли се невредим?

— Докара ме твоят приятел Марти. Каза ми да те оставя на мира. Благодаря ти от сърце, ако имам такова, но не ми звъни повече.

— Поизплашен ли сте, господин Марлоу?

— Не. Следващото обаждане нека да е от мен — рекох. — Лека нощ, ангелче.

Тя затвори. Сложих слушалката на мястото й, затворих вратата и разгънах леглото. Съблякох се и полежах известно време на студения въздух. После станах, пийнах едно, взех душ и легнах да спя.

Накрая Джордж се разприказва, но не много. Каза, че станал бой заради момичето, младият Джийтър грабнал пистолета от камината и докато Джордж се боричкал с него, пистолетът изгърмял. Всичко това, разбира се, беше приемливо… за вестниците. Не успяха да лепнат убийството на Арбогаст нито на него, нито на някой друг. Не намериха оръжието, с което беше извършено, но не беше револверът на Восъчния нос. А той самият изчезна — така и не разбрах къде. Не закачаха стария Джийтър, той така и не се оправи след удара, можеше само да лежи, наглеждан от болногледачки, и да разправя как не бил загубил нито цент по време на Голямата криза. Марти Естел ми звъня четири пъти да ми каже да оставя на мира Хариет Хънтрес. Жал ми беше за горкия човечец. Много беше хлътнал. Два пъти излязох с нея, други два пъти си поседяхме в нейната квартира и пихме от уискито й. После тя напусна „Ел Милано“ и дочух, че се е преместила в Ню Йорк. Зарадвах се, когато си тръгна… макар че не си направи труда да се сбогува с мен.