Реймънд Чандлър
Неприятностите са моя бизнес (6)

7

Този път паркирах плътно до бордюра. Вече не ми беше весело. Качих се с асансьора, отключих и светнах лампата.

Восъчния нос седеше в най-хубавото ми кресло, стиснал между пръстите саморъчно свита незапалена цигара, прибрал кльощавите си колене едно до друго, а дългият револвер „Удсман“ лежеше удобно върху бедрото му. Усмихваше се. Виждал съм и по-хубави усмивки.

— Здравей, приятел — рече провлечено. — Още не си оправил тая врата. Да беше я затворил, а? — От гласа му, въпреки провлачеността, лъхаше на смърт. Затворих вратата и останах там, загледан в него.

— Значи ти уби приятеля ми — рече той.

Стана бавно, също така бавно прекоси стаята и опря револвера в гърлото ми. Тънките устни, въпреки усмивката, бяха безизразни като восъчния му нос. Бръкна леко в сакото ми и измъкна лугера. Защо ли да не го оставям у дома отсега нататък? Май в града не остана човек, който да не ми го е измъквал.

Прекоси обратно стаята и пак седна.

— Спокойствие му е майката — рече почти нежно. — Сядай, приятел. Никакви погрешни движения. Изобщо никакви движения. Ние с теб сме на старта. Часовникът цъка, чакаме да тръгнем.

Седнах и го загледах. Странна птица. Навлажних пресъхналите си устни.

— Ти ми каза, че пистолетът му няма ударник — рекох.

— Да. Метна ме малкият никаквец. Казах ти също да оставиш на мира сина на Джийтър. Това вече не е важно. Мисля си сега за Фриски. Чудна работа, нали? Да се кахъря за откачалка като него, да го мъкна със себе си и накрая да оставя да го пречукат — въздъхна и добави простичко: — Той беше малкото ми братче.

— Не го убих аз.

Увеличи усмивката си. Не беше спирал да се усмихва. Ъгълчетата на устата му просто хлътнаха по-навътре.

— Тъй ли?

Махна предпазителя на лугера, сложи го внимателно на облегалката вдясно от себе си и си бръкна в джоба. Извади оттам нещо, което ме смрази като кофа с ледена вода.

Беше черна, грубо изработена метална тръба, десетина сантиметра дълга, осеяна с много дупчици. Взе револвера си в лявата ръка и започна да завинтва безцеремонно тръбата върху дулото му.

— Заглушител — обясни той. — За вас, умниците, това е празна работа. Но този си го бива — за три изстрела. Знам какво говоря. Сам съм го правил.

Навлажних отново устни.

— Ще издържи един изстрел — рекох. — След това засича. Този ми прилича на чугунен. Сигурно ще ти отнесе ръката.

Продължи да се хили и да завинтва бавно и нежно заглушителя, завъртя го докрай и се облегна доволен.

— Не позна. Това чудо е със стоманена обложка отвътре и издържа три изстрела, както казах. После трябва да подмениш обложката. Няма опасност от засичане. Добре ли се чувстваш? Искам да се чувстваш добре.

— Чувствам се разкошно, садистично копеле.

— След малко ще те накарам да легнеш в леглото. Няма да почувстваш нищо. Обичам да си изпипвам убийствата. Предполагам, че и Фриски не е почувствал нищо. Улучи го чисто.

— Не виждаш добре — подхвърлих. — Пречука го шофьорът със „Смит & Уестън“ четирийсет и четвърти калибър. Аз дори не стрелях.

— Как не.

— Добре, не ми вярваш. За какво уби Арбогаст? Нямаше нищо изпипано в това убийство. Просто е бил прострелян три пъти зад бюрото си, три пъти с двайсет и втори калибър, и се смъкнал на пода. Сторил ли е някога нещо на гадното ти братле?

Той вдигна рязко револвера, но продължи да се усмихва.

— Не ти липсва кураж. Кой е тоя Арбогаст?

Казах му. Говорех бавно и внимателно, с подробности. Разказах му сума неща. Взе да го обхваща някаква смътна тревога. Погледът му зашари към мен, настрани, пак към мен, неспокойно, запърха като колибри.

— Не познавам никакъв Арбогаст, приятел — изрече бавно. — Не съм и чувал за него. Пък и днес не съм убивал никакви дебелаци.

— Ти си го убил — рекох. — Убил си и младия Джийтър… в апартамента на момичето в „Ел Милано“. Още лежи там мъртъв. Ти работиш за Марти Естел. Той ще бъде дяволски разочарован от това убийство. Карай, направи ги три.

Лицето му замръзна. Усмивката най-сетне изчезна. Сега цялото му лице придоби восъчен цвят. Отвори уста и задиша през нея, а дишането му издаваше неспокойни, тревожни звуци. Видях как по челото му лъсна пот и усещах хлад от изпаряващата се пот от моето чело. Восъчния нос каза много кротко:

— Не съм убил никого, приятел. Никого. Не бях нает да убивам. И през ум не ми е минало такова нещо. Докато Фриски не спря онзи куршум с тялото си. Истина ти казвам.

Мъчех се да не гледам заглушителя на дулото.

В дъното на очите му припламна огънче — малко, слабо, димящо. После взе да се разгаря, да се избистря. Заби поглед в пода между краката си. Огледах се за ключа на лампата, но беше доста далеч. Той пак вдигна глава. Много бавно започна да отвинтва заглушителя. Подържа го в ръката си. Пусна си го в джоба и стана, уловил в ръце пистолета и револвера, по един във всяка ръка. После му хрумна друго. Седна пак, бързо извади всички патрони от лугера, хвърли ги на пода, а след тях и пистолета. Тръгна безшумно към мен.

— Днес май ти върви — рече. — Трябва да ида да се видя с един човек. Трябва да видя един човек — повтори много тихо, а езикът му се разходи по устните.

— Още не — рекох аз и скочих. Ръката му с револвера беше вече зад ръба на вратата и той не успя да я измъкне достатъчно бързо. Притиснах го в рамката, като използвах цялата си сила. Беше истинско безумие. Той ми даде шанс, трябваше само да кротувам и да го оставя да си отиде. Но аз също трябваше да се видя с един човек… и исках да го видя пръв.

Восъчния нос се хилеше злобно. Сумтеше. Съпротивляваше се с приклещената си ръка. Преместих тежестта си и го фраснах в ченето с всичка сила. Това беше достатъчно. Той се отпусна като мокър парцал. Ударих го пак. Главата му се отхвръкна и се удари в касата на вратата. Чух глухо тупване отзад. Замахнах трети път. Никога не съм удрял по-силно.

Отместих тежестта си от вратата и той се плъзна към мен с празен поглед, с омекнали крака, а аз го подхванах, извих празните му ръце назад и го оставих да падне. Застанах задъхан над него. Отидох до вратата. Удстманът му лежеше почти на прага. Вдигнах го, пуснах го в джоба си — не в онзи, където беше пистолетът на госпожица Хънтрес. Той дори не го откри.

Лежеше на пода. Беше мършав, почти безтегловен, но въпреки това едва си поемах дъх. След малко очите му припърхаха, отвориха се и той ме погледна.

Щракнах белезници около китките му, подхванах го под мишниците и го завлякох в килера, завързах краката му с въже. Оставих го да лежи по гръб, почти по хълбок, все така с бял нос, очите му празни, устните помръдваха, сякаш говореше на себе си. Странно момче, не от най-лошите, но не и дотам вода ненапита, че да лея сълзи за него.

Заредих лугера и поех с трите си оръжия. Отвън пред сградата нямаше никой.