Реймънд Чандлър
Неприятностите са моя бизнес (3)

3

Както ми беше казала Ана, хотел „Ел Милано“ се намираше на „Норт Сикамор“ и заемаше почти цялото разстояние между две преки. Паркирах съвсем близо до предния двор и приближих до светлосиния неонов надпис над входа на сутеренния гараж. Слязох по оградената с перила рампа в ярко осветеното пространство, изпълнено с лъскави коли и студен въздух. От остъклената будка излезе строен негър с не много тъмна кожа, в идеално чист работен комбинезон.

— Зает ли си? — попитах го.

— И да, и не, сър.

— Колата ми отвън трябва да се позабърше. Срещу петарка.

Номерът не мина. Не беше от лесните. Кестенявите му очи станаха дълбокомислени, вперени в далечината.

— Чак толкова ли е замърсена, сър? Мога ли да попитам ще искате ли още нещо?

— Дреболия. Тук ли е колата на госпожица Хариет Хънтрес?

Видях го как плъзна поглед покрай лъскавата редица коли към един светложълт автомобил с черен гюрук, който биеше на очи като клозет насред преден двор.

— Да, сър. Тук е.

— Искам да зная номера на апартамента й и как да стигна до него, без да минавам през фоайето. Аз съм частен детектив. — Показах му значката. Той я погледна, но не му направи впечатление. Пусна най-тънката усмивчица, която съм виждал.

— Пет долара е прилична сума за един работник, сър. Но не достатъчна, за да рискувам службата си. Разликата е колкото от тук до Чикаго, сър. Предлагам да си спестите петте долара и да се възползвате от обичайния начин на влизане.

— Бива си те — рекох. — Какъв ли ще станеш, като пораснеш?

— Вече пораснах, сър. На трийсет и четири години съм, сполучих в брака, имам две деца. Довиждане, сър. — И той се врътна кръгом.

— Ами… довиждане. И прощавай, че воня на уиски. Току-що пристигам от Бют^[1].

Тръгнах обратно покрай рампата, излязох на улицата и се запътих към мястото, където трябваше да отида още в самото начало. Трябваше по-рано да си дам сметка, че в хотел като „Ел Милано“ няма да постигна нищо с пет долара и една значка. Вероятно негърът вече звънеше на рецепцията.

Огромната сграда беше в мавритански стил с гипсова мазилка, с великолепни инкрустирани фенери в предния двор и огромни финикови палми. Входът на хотела беше при чупката на Г-образната сграда: изкачваш се по мраморно стълбище и минаваш през облицована с калифорнийска мозайка арка.

Един портиер ми отвори вратата. По размери фоайето се приближаваше до стадион. Беше застлано със светлосин килим, подплатен с дунапрен. Беше толкова мек, че ми се дощя да легна и да се потъркалям. Прегазих, затънал до глезените, до рецепцията, облакътих се на гишето и срещнах втренчения поглед на един блед и слаб служител с мустачки, тънки като сламка. Той ги поглади и погледна през рамото ми към огромна делва като на Али Баба, която можеше да побере цял тигър.

— Тук ли е госпожица Хънтрес?

— За кого да съобщя?

— За господин Марти Естел.

Не ми провървя повече, отколкото в гаража. Той натисна нещо с левия си крак. Синьо-златистата врата в дъното на рецепцията се отвори, оттам излезе едър мъжага с червеникаворуса коса с пепел от пура по жилетката, облегна се разсеяно на гишето и се втренчи в делвата на Али Баба, сякаш се мъчеше да проумее дали не е плювалник. Служителят повиши глас:

— Вие ли сте господин Марти Естел?

— Идвам от негово име.

— Това е вече нещо друго. А как се казвате, сър, ако мога да попитам?

— Можеш да попиташ — рекох. — Но може да не ти кажа. Така ми е наредено. Съжалявам, че упорствам и тъй нататък.

Не хареса обноските ми. И като цяло не ме хареса.

— Боя се, че няма как да съобщя за вас — рече студено. — Господин Хокинс, мога ли да се посъветвам с вас по един въпрос?

Червеникаворусият откъсна поглед от огромната делва и се приближи на разстояние една палка от мен.

— Да, господин Грегъри? — прозина се той.

— Майната ви и на двамата — казах аз. — Това важи и за приятелките ви.

Хокинс се ухили.

— Ела в кабинета ми, приятел. Да видим дали ще можем да те оправим.

Последвах го в кучешката колиба, откъдето беше излязъл. Тя побираше само едно миниатюрно бюрце, два стола, висок плювалник и отворена кутия с пури. Той облегна задник на бюрото и ми се усмихна широко и дружелюбно.

— Не ти мина гладко номерът, нали, приятел? Аз съм детективът на хотела. Думай!

— Някои дни ми се ще да мине гладко — казах аз, — ама друг път ми иде да действам като щипки за къдрене. — Извадих портфейла си и му показах значката и малкото фотокопие на разрешителното ми в найлонов калъф.

— А, значи си от нашите? Трябваше първо мен да потърсиш.

— Не ще и дума. Само че не бях чул за теб. Искам да се видя с тая Хънтрес. Тя не ме познава, но имам работа с нея, и то не от шумните работи.

Той се отдръпна метър и половина странишком и премести пурата в другия край на устата си. Загледа се в дясната ми вежда.

— Какво става? Защо се опитваш да купиш оня негър долу? Имаш ли пари за такива разноски?

— Може би.

— Аз съм добър човек. Но трябва да пазя клиентите.

— Пурите ти са на привършване — рекох, поглеждайки кутията, в която имаше близо стотина. Взех две, помирисах ги, сложих ги върху сгъната десетдоларова банкнота и ги върнах на мястото им.

— Много мило — каза той. — Май ще се разберем. Какво искаш?

— Кажи й, че ме праща Марти Естел. Тя ще ме приеме.

— Това може да ми струва службата.

— Няма. Имам зад гърба си важни хора.

— На какво разстояние от гърба ти?

Посегнах към десетачката си, но той отблъсна ръката ми.

— Ще рискувам — рече.

Вдигна телефона, поиска апартамент 814 и си затананика. Тананикането звучеше като мученето на болна крава. Изведнъж се наведе напред и на лицето му цъфна сладка усмивка. Гласът му стана мазен.

— Госпожица Хънтрес? Тук е Хокинс. Разбира се, вие се срещате с доста хора, госпожице Хънтрес. При мен е един джентълмен, иска да се види с вас и да ви предаде нещо от господин Естел. Не можем да го пуснем без ваше съгласие, защото не желае да каже името си… Да, Хокинс, детективът на хотела, госпожице Хънтрес. Да, казва, че не го познавате лично, но ми изглежда човек на място… Добре. Много благодаря, госпожице Хънтрес. Ще го изпратя веднага.

Затвори телефона и го поглади нежно.

— Липсваше ти само малко музика за фон — обадих се аз.

— Можеш да се качиш — произнесе унесено. Бръкна разсеяно в кутията и взе сгънатата банкнота. — Фантастична — промълви той. — Всеки път, когато си помисля за тази мадама, се налага да изляза и да походя из близките улици. Да вървим.

Пак се върнахме във фоайето, Хокинс ме придружи до асансьора и ми кимна заговорнически да влизам. Докато вратите на асансьора се затваряха, видях, че се запъти към изхода, вероятно да обикаля улиците.

Асансьорът бе застлан с килим, имаше огледала и скрито осветление. Издигаше се плавно като живак в термометър. Вратите се разтвориха с леко съскане, закрачих по мъхестата пътека в коридора и стигнах до вратата с номер 814. Натиснах бутончето на звънеца, вътре запяха камбанки и вратата се отвори.

Тя носеше светлозелена вълнена рокля и малка шапка, килната над ухото й като пеперуда. Очите й бяха раздалечени и помежду им имаше място за мисли. Бяха с цвета на лазурит, а косата й беше тъмночервена, като укротен, но все още опасен пламък. Беше прекалено висока, за да е красива. Имаше изобилие от грим на съответните места, а цигарата, която държеше срещу мен, беше с вграден мундщук, дълъг шест-седем сантиметра. Не изглеждаше непреклонна, но като че ли беше чула всички отговори и бе запомнила онези, които според нея можеха някога да й влязат в работа. Огледа ме хладно.

— Е, какво има да ми предаваш?

— Трябва да вляза — рекох. — Не мога да говоря прав.

Тя се засмя равнодушно, а аз се промуших между касата и върха на цигарата й и влязох в дълга, доста тясна стая с изобилие от красиви мебели, прозорци, пердета; всичко тук беше пищно. Газовата камина гореше. Срещу камината имаше красиво розово канапе, пред него — копринен персийски килим, а встрани ниска масичка с бутилка уиски и сифон, лед в кофичка, всичко, което те предразполага да се чувстваш уютно и приятно.

— Не е зле да пийнеш — каза тя. — Сигурно не можеш да говориш без чаша в ръката.

Седнах и посегнах към бутилката. Момичето се отпусна в едно кресло и кръстоса крака. Сетих се как Хокинс обикаля близките улици. Разбирах го донякъде.

— Значи идваш от името на Марти Естел — каза тя, след като не прие да й налея.

— Никога не съм му виждал физиономията.

— Очаквах нещо подобно. Какво кроиш, нещастнико? Само да разбере Марти как използваш името му!

— Умирам от страх. Защо ме пусна?

— От любопитство. Отдавна очаквам да ме на обиколи някой като теб. Не отбягвам неприятностите. Ти си някакво ченге, нали?

Запалих цигара и кимнах.

— Частен детектив. Искам да ти предложа една сделка.

— Предлагай. — Тя се прозина.

— Колко ще искаш, за да оставиш на мира младия Джийтър?

Тя пак се прозина.

— Заинтригува ме… думи нямам да ти опиша колко малко.

— Не ме плаши до смърт. Кажи откровено колко искаш. Или може би те оскърбявам?

Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка и красиви зъби.

— Сега съм от лошите момичета. Но не ми се налага да искам. Те сами ми ги носят, завързани с панделка.

— Старият е малко буен. Твърди, че има връзки навсякъде.

— Връзките не струват пари.

Кимнах и отпих от чашата. Хубаво уиски беше. Всъщност превъзходно.

— Наумил си е да не получиш нищо. Ще те оклеветят. Ще те окалят. А не искам да стане така.

— Нали за него работиш?

— Странно, а? Сигурно можех да подходя по-ловко, но сега просто нищо не ми идва наум. Колко ще искаш… и изобщо ще искаш ли нещо?

— Да речем, петдесет бона.

— Петдесет за теб и още петдесет за Марти, а?

Тя се разсмя.

— Трябва да знаеш, че Марти не обича да му се бъркам в работите. Мислех само за себе си.

Отново кръстоса крака. Сложих си още една бучка лед в чашата.

— Имах предвид петстотин — казах аз.

— Петстотин какво? — попита тя недоумяващо.

— Долара… не ролсройси.

Момичето се засмя от все сърце.

— Много си забавен. Би трябвало да те пратя по дяволите, но обичам кестенявите очи. Топли кестеняви очи със златисти петънца.

— Напразно се хабиш. Нямам пукнат цент.

Усмихна се и пъхна нова цигара между устните си. Станах да я запаля. Тя вдигна глава и се взря в очите ми. В нейните проблеснаха пламъчета.

— Може би аз вече имам някой и друг цент — продължи тя.

— Може би затова той е наел онзи шишко… да не можеш да го разиграваш. — Седнах пак.

— Кой кого е наел?

— Старият Джийтър е наел един дебелак на име Арбогаст. Той се е занимавал със случая преди мен. Не знаеше ли? Пречукали са го днес следобед.

Казах го безцеремонно, за да я стресна, но тя не трепна. Предизвикателната усмивка не напусна краищата на устата й. Очите не промениха изражението си. Само си пое въздух.

— Какво ме засяга това?

— Не зная. Не зная кой го е убил. Станало е в кантората му около пладне или малко по-късно. Може да няма нищо общо със случая Джийтър. Но е точно навреме — веднага след като ми възложиха този случай и преди да сваря да поговоря с него.

Тя кимна.

— Разбирам. Смяташ, че е работа на Марти. И ти, разбира се, си уведомил полицията, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Тук издишаш малко, братле.

— Да. Но дай да се разберем за цената и по-добре да е ниска. Защото, каквото и да ми сторят ченгетата, Марти и ти няма да се отървете с по-малко, щом узнаят… ако узнаят.

— Малко шантаж — констатира момичето невъзмутимо. — Смятам, че мога да се изразя така. Не преигравайте, кестеняви очи. Впрочем как се казваш?

— Филип Марлоу.

— Тогава слушай, Филип. Някога се движех в прилично общество. Родителите ми бяха почтени хора. Старият Джийтър разори баща ми — благопристойно и законно, както такива мръсници разоряват хората, но важното е, че го разори и баща ми се самоуби, а майка ми умря; по-малката ми сестра ходи на училище и може би не подбирам много начините да се сдобия с пари, за да се грижа за нея. А някой ден може да се погрижа и за стария Джийтър… дори ако за целта се наложи да се омъжа за сина му.

— Доведен син, осиновен — вметнах аз. — Нямат кръвна връзка.

— Въпреки това пак ще го заболи, братле. А след две години момчето ще разполага със сума ти долари. Мога да напакостя и повече… нищо че си пийва здравата.

— Не би казала това пред него, нали?

— Така ли? Погледни зад гърба си, копой. Трябва да идеш да ти почистят ушите.

Станах и светкавично се обърнах. Той беше на две крачки от мен. Влязъл бе през някоя от вратите и се бе промъкнал до мен, докато аз се скъсвах да остроумнича, тъй че изобщо не го бях чул. Беше едър блондин, облечен в спортен костюм, с шалче под отворената яка на ризата. Лицето му бе зачервено, очите блестяха и не бяха фокусирани. Беше подпийнал въпреки ранния час.

— Разкарай се, докато още можеш да вървиш — озъби се той. — Чух всичко. Хариет може да разправя каквото си иска за мен. Това ми харесва. Чупката, преди да съм ти натикал зъбите в гърлото!

Момичето зад мен се засмя. Това не ми хареса. Пристъпих към едрия блондин. Той замига. Колкото и едър да беше, щях да се справя лесно с него.

— Смачкай го, скъпи — процеди тя равнодушно зад гърба ми. — Обичам да гледам как на тия ежковци им се подгъват коленете.

Изгледах я злобно през рамо. Тук сбърках. В момента той едва ли можеше да се цели добре, но колко му е да улучиш неподвижна стена. Удари ме, докато бях обърнал глава. От такъв удар боли. Цапардоса ме яко в края на челюстта.

Политнах встрани, понечих да се разкрача, но се подхлъзнах на килима. Плонжирах някак си, но главата ми се блъсна в нещо, което се оказа по-твърдо от нея.

С премрежени очи за миг зърнах червеното му лице, победоносно озъбено над мен. Струва ми се, че изпитвах някакво съжаление към него — дори в онзи момент. Обгърна ме мрак и загубих съзнание.