Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като видя двете тънки одеяла и ръждясалото канче в ръцете на тъмничаря, Роина разбра, че наистина я очаква ужасна съдба. Самият той беше едър мъж на средна възраст, с разчорлени коси и воднисти очи. Вонята, която се разнасяше край него, беше нетърпима. Тъмничарят не скри задоволството си, че тъмницата вече не е празна и доста весело й обясни какъв е редът тук.

Ще й носи храна веднъж дневно. Тъй като беше пропуснала днешното хранене, ще се наложи да почака до утре. Ако иска нещо по-свястно от мухлясал хляб и вода, ще се наложи да му плаща. Може да се облекчава в ъгъла на килията. Ако заслужи, той би могъл да извика момчето от конюшнята да почисти. Вода за баня не й се полага: той не е прислужник и не може да мъкне тежките ведра. И по-добре да не се оплаква, защото може и да забрави да я храни. Ако иска някои подобрения, като фенер например, Ще трябва да си плати.

По време на тази тирада Роина изпадна в ужас. Знаеше за какво заплащане й се намекна. Погледът на този тип не се откъсваше от гърдите и бедрата й. Можеше да се закълне, че ако тази воняща свиня я докосне, направо ще умре. Но какво ще стане след месец при тези условия? Дори след седмица? Не се беше хранила от предишната вечер и вече усещаше слабост. Ами тъмнината? Тук ще бъде като в гробница и с нетърпение ще очаква посещенията на този човек само защото носи фенер!

Роина просто не бе в състояние да промълви и дума. Тъмничарят явно беше доволен от това. Когато напускаше, нагло се изхили. Роина се свлече върху одеялата и горчиво се разрида. Фенерът й щеше да гори още няколко часа и после… Досега не беше мразила тъмнината, но кога светлината за нея е била проблем? Как щеше да издържи на това място и с тези плъхове наоколо?

Така се беше потопила в мъката си, че отначало не обърна внимание на караницата в стаята на стражата. После ясно чу: „Махай се!“. Когато чу отново да се отваря вратата на килията й, цялата се сви от страх. Влезе друг мъж, който остави няколко свещи в центъра на килията. Изненадата му от вида й беше очевидна. Огледа се, за да види какво й е донесено.

— Обзалагам се, че този кучи син дори не те е нахранил, нали? — Роина примигна и леко поклати глава. — Така си и знаех! А толкова се натискаше за тази работа! Сега разбирам защо го е направил. Ти си толкова дребна и хубавичка! Лорд Уорик сигурно мисли, че си извършила нещо ужасно, за да те хвърли тук. Убеден съм, че като се върне, всичко ще се изясни.

Този човек със сигурност беше възмутен от нещо, но Роина не знаеше от какво. За разлика от другия, този не я плашеше. В сините му очи имаше толкова нежност, че тя едва не се разплака пак. Изглежда тъмничарят забеляза това и рязко издума:

— Хайде, хайде, няма да ти бъде толкова лошо с нас! Това окаяно място не е за една лейди и аз ще направя всичко, за да ти хареса.

Да хареса тъмницата? Не можа да скрие усмивката си при тази смехотворна идея.

— Как се казваш? — попита тя.

— Викат ми Джон Джифърд.

— И ти ли си тъмничар?

— Само когато се наложи, но то не е често. Измъкнаха ме от топлото, за да ми наредят да се погрижа за тебе. Малко късно дойде тази заповед, но добре, че я получих. Да не ти е сторил нещо този кучи син?

— Дори не ме е докоснал, но сигурно защото господарят ти е заповядал така. Не те ли предупредиха, че не трябва и да разговаряш с мен?

— Не, но и да ми кажат, няма да им обърна внимание. Свикнал съм да правя каквото ми харесва. Дори белезите по гърба ми не можаха да ме отучат от този навик.

— Кой те е бил? — попита възмутена Роина.

— Няма значение. — Джон се засмя. — Това беше отдавна и е виновен само моят инат. Сега ще проверя какво ще се намери в този късен час. Кухнята сигурно е заключена вече, но в килера може да открия поне някой плод.

Той й донесе четири големи ябълки, които задоволиха глада й. Домъкна още дървена рамка и дюшек за легло. Върху пода метна избелял килим. При следващото идване й донесе кутия, в която да съхранява свещите. Тъмнината вече не я плашеше. Появи се и нощно гърне, ведро с вода, за да се пере, и прясна вода за пиене.

Сякаш Господ беше изпратил Джон Джифърд. Този мъж превърна килията й в стая. Може да не беше приятна, но поне беше сносна за живот. Два пъти дневно й носеше храна, достойна за масата на господаря. Снабдяваше я с прясна вода и с такава за банята й. Донесе й игли и прежда, за да намери работа за ръцете и ума й. Дълго оставаше при нея. Той обичаше да говори, а тя обичаше да го слуша.

Роина беше сигурна, че сър Робърт е изпратил Джон. Трябва да е знаел какво представлява другият тъмничар. Все пак я беше съжалил, въпреки че Уорик дьо Шавий нямаше да му благодари за това.

Дните се нижеха. Измина седмица, две, после три… Когато Роина забеляза, че времето за месечното й неразположение беше отминало без обичайния резултат, истерично се разсмя. Планът на Джилбърт беше проработил: семето на онзи грубиян беше дало своя плод само от три нейни посещения. Но Къркбурой беше загубен. От височината на пътя бяха наблюдавали как горят дървените постройки. От това дете вече нямаше какво да се спечели, а беше заченато с тази единствена цел…

След смеха дойдоха сълзите, истински порой, предизвикан от самосъжалението. С какво беше заслужила тази съдба? Какво щеше да се случи, когато Уорик дьо Шавий се върне във Фулкхърст?

Без съмнение щеше да я лиши от Джон Джифърд и удобствата. Щеше да прати другия тъмничар или някой, подобен на него. Дали дьо Шавий би взел под внимание факта, че е бременна? Не, той желаеше нейната смърт. Роина беше сигурна, че дори и да го моли поне за живота на детето, нямаше да го омилостиви. Той не искаше Къркбурой, след като го беше разрушил. Защо трябваше да се интересува за детето на Лионс? Но това дете беше и нейно и ако останеше живо, то щеше да предяви правата на наследник след нейната смърт.

И защо да се притеснява, че ще роди в тъмницата? Надали щяха да я оставят жива толкова дълго. Молеше се Фулкхърст да се забави с войните си. Вътре в себе си беше сигурна, че Джон Джифърд ще намери подслон за бебето.

Роина не разбра точно кога детето стана първата й грижа. Не бе заченато с благородни цели, бе се оказало излишно, но тя си го искаше. То беше нейно! И нямаше никакво значение, че баща му е един огромен грубиян, който я беше мразил всеки път, когато го беше докосвала. Неговият баща…

В тъмницата разполагаше с предостатъчно време и Роина неволно се замисляше за заместника на Лионс. Това не й харесваше, но не можеше да надвие себе си. Когато затваряше очи, в съзнанието й изпъкваше проснатото му, оковано тяло. Все още си спомняше как я беше карал да се чувства. Колкото и да се беше съпротивлявал, тя владееше тялото му.

Когато му беше признала, че се радва, че с него го е направила, не беше излъгала. Беше й неприятно да го насилва, но след първата болка с удоволствие го беше докосвала. Не й беше противен, дори видът му беше доста добър. Не я задушаваше с противна, мъжка миризма. Само да не бяха очите му, пълни с толкова омраза! А преди да му заговори, в тях имаше толкова нежност към нея…

Замислена, тя не беше чула идването на Джон. Не беше усмихнат, както обикновено. Челото му беше помръкнало и тогава…

— Бременна ли си, лейди Роина?

Тя го гледаше изумена. Не беше повръщала сутрин, както другите жени. Гърдите й бяха нараснали, но много малко.

— Как разбра?

— Значи е вярно?

— Да, но…

— През ум нямаше да ми мине, но господарят ме попита… дали не си ме молила за някакви превръзки… Защо не си ми казала?

— Току-що самата аз осъзнах какво е състоянието ми. Но защо господарят ти ще се интересува от това? Кога те попита?

— Преди малко.

Роина загуби и малкото цвят, останал върху лицето й в и тъмница.

— Той се е върнал?

— Да, и трябва да те заведа при него!