Колин Декстър
Поздрави от рая (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Петък, 3-ти януари, предимно преди обяд

Океанът стар надига се отново,

вълна търкаля сънно към брега,

зелената пенлива грива побелява —

капризът свой излива към света.

(ДЖОН КИЙТС)

Морс се изкушаваше да се обади на Луис и да го предупреди да не се безпокои за уговорената им среща на Еделстън Роуд в 11:00 ч. Но не го направи. Мисълта за още влакове и таксита му изглеждаше непоносима, а пък и парите му в брой почти се бяха свършили. В 10:50 ч. той отново чукаше на вратата на семейство Смит, но и този път никой не отвори. Улицата се намираше в доста елегантен жилищен район. Но на юг от нея започваха малки и криволичещи улички с викториански двуетажни къщи от червени тухли; докато се движеше в този район, Морс започна да изпитва приятно удоволствие от живота, душевно състояние, което може и да не бе свързано е факта, че е в непозната среда и че няма нещо непосредствено или спешно, което да върши; на отсрещния ъгъл имаше малка кръчма, а часовникът му показваше, че до отварянето й има само около минута.

„Пукването на зората“ (най-привлекателното име на кръчма, което Морс бе чувал) разполагаше само с един бар и дървени столове до стената; след като разбра от собствениците за предпочитанията на местните жители към бирата, Морс седна с чашата си в нишата до прозореца и доволно отпи от халбата. Той не беше съвсем сигурен дали често повтаряното от него твърдение, че може да мисли в по-светли тонове след прилична доза алкохол, е наистина вярно. Но, разбира се, вярваше в това; почти сигурно беше, че много поврати в предишни негови разследвания бяха настъпили при такива обстоятелства. Едва през последните месеци той се бе уловил, че донякъде се съмнява в истинността на това свое предположение — post hoc, ergo propter hoc^[1]. На моменти му беше хрумвало, че лъжовната логика нерядко е продукт на целенасочени мисли. Въпреки всичко, за Морс (и той приемаше този факт съвсем непринудено) светът изглеждаше по-топло и по-управляемо място след няколко чаши бира; а той знаеше с голяма сигурност (поне за себе си), че в такива случаи обикновено започва творческия процес. Вероятно това имаше нещо общо с течното състояние на алкохола, тъй като той често пъти бе виждал тези процеси под формата на подобна метафора. Като че ли приспиваха или седеше кротко на брега на морето и гледаше, почти в унес, как някой велик господар на приливите придърпва обримчените с пяна завеси към краката си, а после бавно ги връща в морето от творческа енергия.

Но каквато и да бе истината, той знаеше, че скоро ще трябва да обмисли нещата съвсем сериозно; основният въпрос, който го занимаваше сега, бе как така едно писмо, изпратено от несъществуващ адрес, бе успяло да получи отговор на същото място. Разбира се, беше лесно да се изпрати всичко, от което и да е място на света — да речем от „Бъкингамския дворец, Киндлингтън“; но как, по дяволите, бе възможно отговорът да пристигне на същия измислен адрес? И все пак точно така бе станало или поне така изглеждаше. Убитият мъж беше, поне така излизаше, съпруг на жена, която бе запазила стаята с писмо; тя бе получила потвърждение за резервацията също писмено — а на всичко отгоре двамата бяха пристигнали на 31-ви декември и бяха участвали в тържествата (при това с изключителен успех), а накрая, след като си бяха честитили Новата година с компанията и си бяха пожелали всичко най-хубаво, се бяха върнали в своята стая. А после…

— Надявам се, че не сте ме забравили? — каза един глас над него.

— Луис! Май закъснявате?

— Уговорихме се да се срещнем в къщата, ако си спомняте, сър!

— Ходих там. Нямаше никой.

— Зная. Къде мислите, че съм бил?

— Колко е часът сега?

— Единадесет и двадесет.

— О, Господи! Съжалявам! Вземете си нещо за пиене, Луис, и донесете и за мен още едно, ако обичате. Май съм свършил парите.

— Бира, нали, сър? Морс кимна.

— Как ме открихте?

— Аз съм детектив. И това ли сте забравили?

Но доброто настроение на Луис тази сутрин бе такова, че трябваше да има доста големи липси на пари у Морс и доста нарушения на джентълменското чувство за точност на Луис, за да може нещо да го наруши. Той разказа на Морс всичко за срещата си с уелския оптик; а Морс на свой ред разказа на Луис (почти всичко) за срещата си с откровената Филипа Палмър в Падингтън. В дванадесет без четвърт Луис направи пореден безуспешен опит да открие някого на Едълстън Роуд. Но след половин час, този път заедно с Морс, двамата съвсем ясно разбраха, че някой се е връщал в къщата на номер 45. Това бе единствената къща наоколо, чиито обитатели се бяха освободили от грижите по поддържането на градината пред къщата в прилично състояние (въпреки че го бяха направили по доста необичаен начин), покривайки цялото пространство с малки светлокафяви камъчета, които шумно скърцаха под краката на двамата мъже, отиващи към утъпканото място пред вратата.