Сидни Шелдън
Кръвна връзка (6)

ГЛАВА 6

Ню Йорк

Понеделник, 7 септември

11:00 часа

 

Частният Боинг 707–320 правеше последен заход към летище „Кенеди“, намерил пролука в претрупания трафик за кацане. Полетът бе дълъг и еднообразен и Рийс Уйлямс се чувстваше изтощен, след като не можа да мигне през цялата нощ. Пътувал бе със същия самолет многократно със Сам Рофи. Присъствието му още се усещаше.

Елизабет Рофи го очакваше. Рийс й бе изпратил телеграма от Истанбул, съобщавайки й само, че пристига на следващия ден. Можеше да й съобщи за смъртта на баща й по телефона, но реши, че заслужава по-голямо внимание.

Самолетът бе вече на земята и се придвижваше бавно към терминала. Рийс имаше съвсем малко багаж и мина бързо през митницата. Небето навън бе сивочерно, напомняйки за идващата зима. Пред страничния изход стоеше лимузина, за да го откара до частното имение на Сам Рофи в Лонг Айлънд, където щеше да го чака Елизабет.

Докато пътуваше с колата, Рийс реши да си повтори още веднъж това, което бе решил да й каже, с желанието да намали жестокия удар, но в мига, в който Елизабет излезе да го посрещне, подготвените думи изчезнаха от главата му. Винаги когато застанеше срещу нея, хубостта й го объркваше. Наследила бе външността на майка си с нейните аристократични черти и маслиненочерни очи, подчертавани от дълги, тежки мигли. Кожата й бе бяла и нежна, а косите й — лъскавочерни. Имаше великолепна стегната фигура. Облечена бе в кремава копринена блуза с отворена яка, плисирана пола от сива каша и бежови обувки. У нея нямаше и помен от непохватното момиченце, което Рийс бе видял за първи път преди девет години. Пред него стоеше интелигентна и чувствена жена, неосъзнаваща напълно собствената си красота. Усмихваше му се, радостна, че го вижда. Подаде ръка и каза „Заповядай, Рийс“, а после го въведе в обширната библиотека, облицована с дъбова ламперия.

— Сам с тебе ли пристигна?

Нямаше как да й го поднесе тактично. Рийс пое дълбоко въздух и каза:

— Със Сам се е случило нещастие, Лиз. — Видя как кръвта се отдръпва от лицето й, очаквайки го да продължи. — Загинал е.

Стоеше като замръзнала. Когато най-после проговори, Рийс едва успя да я чуе.

— Какво… Какво се е случило?

— Все още не знаем всички подробности. Изкачвал е Монтблан. Въжето му се скъсало. Паднал в ледникова пукнатина.

— Намерили ли са…?

Тя притвори очи за момент, после отново ги отвори.

— Пукнатината е била бездънна.

Лицето й бе побеляло. Рийс усети внезапна тревога.

— Добре ли си?

Тя се усмихна лъчезарно и каза:

— Естествено, че съм добре. Благодаря ти. Искаш ли чай или да хапнеш нещо?

Погледна я изненадан и понечи да каже нещо, но после разбра. Изпаднала бе в шок. Дърдореше непрекъснато без никакъв смисъл, като очите й блестяха неестествено, а усмивката не слизаше от устата й.

— Сам бе такъв изключителен спортист — продължаваше Елизабет. — Виждал си наградите му. Винаги побеждаваше, нали? Знаеш ли, че вече се е качвал на Монтблан?

— Лиз…

— Разбира се, че знаеш. Ти не беше ли с него веднъж, Рийс?

Рийс я остави да говори и да се упоява срещу болката, опитвайки се да се предпази с приказките си и да отдалечи момента, в който ще трябва да остане насаме с мъката си. Докато я слушаше, за миг си припомни безпомощното момиченце, което бе срещнал някога — прекалено чувствително и нежно, за да може да се защитава в жестоката действителност. А сега бе наранена, напрегната и уязвима и именно тази й крехкост тревожеше Рийс.

— Ще повикам лекар — предложи той. — Може да ти даде нещо…

— О, не. Наистина ми няма нищо. Ако не възразяваш, ще полегна за малко. Чувствам се малко изморена.

— Искаш ли да остана?

— Благодаря. Няма да е необходимо.

Изпрати го до вратата и докато той вървеше към колата, Елизабет извика след него: „Рийс“. Спря се и се обърна към нея.

— Благодаря ти, че дойде. Мили Боже!

 

 

Дълго след като Рийс бе заминал, Елизабет Рофи остана да лежи в леглото с поглед към тавана, наблюдавайки променящите се фигури, рисувани от бледото септемврийско слънце.

И болката дойде. Не бе взела успокоително, защото искаше да усеща болката. Длъжна бе да го направи заради Сам. Щеше да я понесе, защото бе негова дъщеря. И лежа така цял ден и цяла нощ, като ту не мислеше за нищо, ту пък се опитваше да мисли за всичко, спомняйки си всяка подробност. Смееше се и плачеше, разбирайки, че е изпаднала в истерия. Но й беше все едно. Нямаше кой да я чуе. Посред нощ изведнъж усети силен глад, слезе до кухнята, където си направи огромен сандвич. Излапа го бързо, а после го повърна. Не й стана по-добре. Нищо не можеше да облекчи обзелата я болка. Имаше усещането, че всичките й нервни възли горят. Мислите й непрекъснато се връщаха назад към годините, прекарани с баща й. Посрещна изгрева на прозореца на спалнята. По някое време прислужницата почука на вратата, но Елизабет я отпрати. Веднъж иззвъня телефонът и при мисълта, че може да е Сам, сърцето й се разтуптя, докато посягаше към слушалката. После се опомни и отдръпна ръката си.

Той никога вече нямаше да й се обади. Никога вече нямаше да чуе гласа му. Никога вече нямаше да го види. Бездънна ледникова пукнатина. Бездънна.

Елизабет продължаваше да лежи, като прехвърляше миналото и си спомняше за всичко.