Сидни Шелдън
Кръвна връзка (31)

ГЛАВА 31

Старши-инспектор Ото Шмид от Цюрихската криминална полиция седеше на бюрото си с притворени очи и се опитваше да овладее обзелия го гняв, като дишаше дълбоко.

В работата на полицая съществуваха правила, които бяха толкова елементарни и ясни, че никой не би помислял да ги посочва в полицейския наръчник. Те се подразбираха от само себе си, така, както и това, че човек трябва да яде, да спи и да диша. Първото нещо, което правеше водещият разследването инспектор при произшествие със смъртен случай, преди да запише каквото и да е в проклетия си бележник, бе да посети мястото на злополуката. Нямаше нищо по-елементарно от това. И все пак на бюрото пред старши-инспектор Ото Шмид лежеше рапортът на инспектор Макс Хорнунг, който бе в нарушение на всички правила на полицейската практика. „От него можеше да се очаква подобно нещо — помисли си ядно полицейският началник. — Защо ли изобщо се учудвам?“

Според инспектор Шмид Хорнунг бе черната овца, кръстът, който той трябваше да носи, Моби Дик (инспектор Шмид бе страстен почитател на Мелвил). Шмид пое отново дълбоко дъх и бавно издиша. После почти успокоен взе рапорта на Хорнунг и започна да го чете от началото.

РАПОРТ ОТ НОСЕЩИЯ НОЩНОТО ДЕЖУРСТВО Час: 01:15 часа.

 

Повод: Обаждане от „Рофи и синове“ във връзка със злополука в административната сграда на „Айхенбан“. Вид на произшествието: Неизвестен. Причина за произшествието: Неизвестна. Брой на ранените или починалите: Неизвестен. Час: 1:27 часа.

Повод: Второ обаждане, от централата на „Рофи и синове“ относно злополуката. Вид на произшествието: Пропадане на асансьор. Причина за произшествието: Неизвестна. Брой на ранените или починалите: Една жена, умряла.

Започнах незабавно разследване. Към 1:35 часа се свързах с домакина на административната сграда на „Рофи и синове“ и той ми съобщи името на главния архитект на обекта.

2:30 ч. Открих главния архитект. Той празнуваше рождения си ден в ресторант „Ла пус“. От него научих името на компанията „Рудолф Шац А. Д.“, която е инсталирала асансьорите в сградата.

В 3:15 ч. се обадих по телефона на мистър Рудолф Шац в дома му и го помолих да открие незабавно плановете на асансьорите. Поисках също така основния проект на сградата заедно е предварителните оценки, заключителните калкулации и общата сметка на обекта, поисках и цялостна проверка на всички използвани механични и електрически материали.

На това място инспектор Шмид усети, че по дясната му буза започва да играе познатият тик. Няколко пъти пое дълбоко дъх и продължи да чете.

6:15 ч. Поисканите от мен документи бяха доставени в полицейското управление от съпругата на мистър Шац. Прегледах предварителните оценки и общата сметка на обекта, от което бе ясно, че:

а) при монтажа на асансьорите не са вложени по-долнокачествени материали;

б) строителните работи са извършени от реномирана фирма, което изключва всякакви предположения, че причината за злополуката може да бъде поради некачествена работа;

в) взети са всички предохранителни мерки по отношение на асансьорите;

г) заключението ми е, че причината за падането на асансьора не е вследствие на злополука.

(Подпис) Макс Хорнунг, Централен следствен отдел.

Забележка: Тъй като звънях по телефона през нощта и в ранните сутрешни часове, възможно е да има оплаквания от някои от хората, които съм събудил.

Инспектор Шмид яростно захвърли рапорта върху бюрото. „Възможно е!“, „Може да съм събудил!“ Старши-инспекторът трябваше да слуша оплакванията на половината швейцарско правителство. Какво си мислеше, че прави — да не е гестапо? Как смееше да събужда президента на уважавана строителна корпорация посред нощ и да му нарежда да му носят документи? Как смееше да поставя под съмнение почтеността на фирми като „Рудолф Шац“ и т.н., и т.н.?

Но най-шокиращото в случая бе невероятният факт, че инспектор Макс Хорнунг дори не бе отишъл на мястото на произшествието в продължение на цели четиринадесет часа след като му е било съобщено! Когато пристигнал, тялото на жертвата вече било отнесено, идентифицирано и аутопсирано. Половин дузина други детективи били огледали мястото на произшествието, разпитали свидетелите и попълнили донесенията си.

Когато свърши с повторното четене на рапорта на инспектор Макс Хорнунг, старши-инспекторът Шмид нареди да го повикат в кабинета му.

 

 

Старши-инспекторът не можеше да го понася дори на външен вид. Макс Хорнунг беше тантурест, плешив и със замислен израз, а лицето му сякаш е било събирано от някой разсеян шегобиец. Главата му бе прекалено голяма, ушите му — прекалено малки, а устата му приличаше на забодена в пудинг стафида. Според строгите изисквания на Цюрихската криминална полиция инспектор Хорнунг трябваше да бъде с шест инча по-висок и с петнайсет фунта по-тежък, а беше и безнадеждно късоглед. На всичко отгоре беше и арогантен. Всички служители в отдела изпитваха едни и същи чувства към него — мразеха го.

— Защо не го уволниш? — бе попитала съпругата на старши-инспектора, а на него му идеше да я удари.

Макс Хорнунг бе приет в Цюрихската полиция поради простата причина, че сам той бе допринесъл за националния доход на Швейцария повече, отколкото всички фабрики за шоколад и часовници взети заедно. Макс Хорнунг бе счетоводител — математически гений с енциклопедически познания по финансовите въпроси, инстинктивно усещаше човешката измама и имаше търпение, което би накарало Йов да се разплаче от завист. Макс беше работил в Бетруг Абтайлунг — отдел, чиято задача бе да разследва всякакви финансови нарушения, нередности при продажбата на акции и при банковите транзакции, а също и вноса и износа на валута от Швейцария. Именно Макс Хорнунг бе човекът, който спря незаконното внасяне на пари в Швейцария, който разкри изкусно извършени, но незаконни финансови операции на стойност милиарди долари и който бе вкарал в затвора половин дузина от най-уважаваните бизнесмени в света. Колкото и умело да бяха скривани парите, смесвани повторно с други авоари, изпращани до Сейшелските острови за изпиране и превеждани многократно чрез сложна поредица от фиктивни корпорации, накрая Макс Хорнунг разкриваше истината. Казано накратко, той се бе превърнал в ужаса на швейцарските финансисти.

От всичко, което уважават и ценят, швейцарците най-много държат на неприкосновеността. Но при наличието на Макс Хорнунг не можеше да съществува никаква тайна и неприкосновеност.

Заплатата на Макс като финансов ревизор беше незначителна. Предлагали му бяха подкупи за милиони франкове в скрити банкови сметки, вила в Кортина д’Ампецо, яхта, а на няколко пъти и бракове с красиви жени. Във всеки един от случаите подкупът не бе приеман и властите бяха своевременно уведомявани. Макс Хорнунг изобщо нямаше отношение към парите. Той можеше да стане милионер просто като употреби финансовите си умения на борсовия пазар, но подобна идея никога не бе му хрумвала. Единственото, което го интересуваше, бе да залавя хората, които се отклоняваха от правия път в света на финансите. Ах, да, имаше още нещо, което Макс желаеше силно и в крайна сметка то се оказа благословено за бизнесмените. По неизвестни никому причини Макс искаше да бъде полицейски инспектор. Виждаше се в ролята на Шерлок Холмс или Мегре, който върви търпеливо сред лабиринта от улики и преследва безмилостно престъпника, докато го залови. Щом като един от видните швейцарски финансисти научи случайно за силното желание на Макс Хорнунг да стане копой, той веднага извика неколцина от влиятелните си приятели и след двайсет и четири часа на Макс бе предложена длъжността на полицейски инспектор в полицията на Цюрих. Макс не можеше да повярва на сполетялото го щастие. Прие с готовност, а целият финансов свят отдъхна с облекчение и се зае отново с тайнствените си машинации.

Дори не се бяха посъветвали със старши-инспектор Шмид. Той бе получил нареждане по телефона от най-влиятелния политически лидер в Швейцария и проблемът бе приключен. Или, по-точно казано, оттогава започнаха проблемите. За старши-инспектора това бе началото на един безкраен кошмар. Искрено се бе опитвал да превъзмогне обидата, че е бил заставен да назначи неопитен и неквалифициран детектив. Предполагаше, че сигурно има някаква важна политическа причина за подобен нечуван ход. Е добре, съгласен бе да сътрудничи, убеден, че лесно ще се справи с положението. Увереността му изчезна в момента, в който пред него се яви Макс Хорнунг. Външният вид на детектива бе достатъчно смехотворен. Но това, което поразяваше инспектор Шмид докато гледаше недодяланото човече, бе чувството му за превъзходство. Държеше се така, сякаш искаше да каже: „Макс Хорнунг е тук — можете да бъдете спокойни и да не се тревожите.“

Надеждите на инспектор Шмид за някакво бързо решение изчезнаха. Вместо това той реши да възприеме друг подход. Опита се да прати в глуха линия Макс Хорнунг по обичайния начин, като го прехвърляше от отдел в отдел и му възлагаше незначителни задачи. Макс работи в техническия криминален отдел — отделението за дактилоскопия и индитифициране, а после в отдела по кражбите и безследно изчезналите. Но винаги се връщаше отново като черен гологан.

Всеки детектив по правило трябваше да дава нощни едноседмични дежурства в службата за спешни случаи по веднъж на всеки три месеца. Винаги когато Макс бе дежурен, ставаше някакво произшествие, и докато другите детективи на инспектор Шмид тичаха наоколо и се опитваха да открият някакви улики, Макс се справяше с положението. Просто да побеснее човек.

Той не разбираше нищо от полицейската практика, криминологията, съдебната медицина, балистиката или криминалната психология — неща, с които другите детективи бяха запознати отдавна, и все пак се справяше със случаи, при които другите бяха безсилни.

В никакъв случай не можеше да се каже, че е въпрос на случайност. Детективът Макс Хорнунг разкриваше криминалните дела по същия начин, по който финансистът Макс Хорнунг бе разнищвал стотици машинации в банките и в правителството. Умът на Макс Хорнунг се движеше по еднорелсов път, като при това релсата бе много тясна. Достатъчна му бе само една изпусната нишчица, която да не съответства на останалите в тъканта, и след като веднъж бе започнал да я разнищва, изградената от някого чудесна схема се разпадаше по всички шевове.

Способността на Макс да запечатва в ума си всичко, като на фотолента, подлудяваше колегите му. Макс можеше веднага да си припомни всякакви подробности, които е чул, прочел или видял.

Друг негов минус — ако изобщо бе необходимо нещо повече, бе, че правеше такива разходи, които поставяха в неудобно положение целия екип от детективи. Първия път, когато представи сметката за направените разходи, шефът го бе извикал в кабинета си и весело му бе подхвърлил:

— Явно си допуснал някаква грешка в сметките си, Макс.

Все едно човек да каже на Капабланка, че е пожертвал царицата си неразумно.

— Грешка в сметките ли? — примига Макс.

— Да. Дори са няколко. — Шефът посочи листа хартия пред себе си. — Транспортни разходи в града — осемдесет сантима. Завръщане — също осемдесет сантима. — Вдигна поглед и добави: — Максималната тарифа за такси е трийсет и четири франка в едната посока.

— Да, господине. Ето защо аз използвам автобуса.

— Автобус ли? — зяпна го изненадано шефът.

Никой детектив не ползваше автобус, когато разследваше случай. Това бе нечувано. Единственото, което можа да каже, бе: „Е, това… не е необходимо. Искам да кажа… ние наистина не насърчаваме прекалените разходи в нашия отдел, Хорнунг, но бюджетът ни е съвсем приличен. И още нещо. Ти си бил служебно ангажиран със случая в продължение на три дни. Забравил си да включиш разходите за храна.“

— Не, господине. Сутрин пия само едно кафе, а обедите си приготвям сам и ги нося със себе си. Посочени са вечерите ми.

И наистина бяха посочени. Три вечери за общо шестдесет франка. Сигурно е вечерял в кухните на Армията на спасението.

Шефът хладно каза:

— Инспектор Хорнунг, отделът съществува от сто години, преди ти да се появиш, и ще съществува още сто години, след като го напуснеш. Има известни традиции, с които се съобразяваме. — Той подаде сметката с разходите обратно на Макс. — Трябва да мислиш и за колегите си. Вземи сега това, поправи го и ми го върни.

— Слушам. Аз… съжалявам, ако съм допуснал някаква грешка.

— Няма нищо — махна с ръка великодушно началникът. — Все пак си нов тук.

Трийсет минути по-късно инспектор Макс Хорнунг донесе поправената сметка. Посочените разходи бяха с три процента по-малко.

 

 

И ето че в този ноемврийски ден старши-инспектор Шмид държеше в ръка рапорта на инспектор Макс Хорнунг, докато авторът на писанието стоеше пред него. Инспектор Хорнунг се бе издокарал в яркосин костюм, кафяви обувки и бели чорапи. Въпреки че бе решил да бъде спокоен след йогийските упражнения, инспектор Шмид започна да вика:

— Ти си бил дежурен, когато е дошло съобщението. Твоя работа е било да провериш злополуката, а си отишъл на мястото на произшествието чак след четиринадесет часа! Цялата проклета полиция на Нова Зеландия е могла да долети и да се върне за това време.

— О, не, господине. Летателното време от Нова Зеландия до Цюрих е…

— О, я млъкни!

Старши-инспектор Шмид прокара пръсти през гъстата си бързо посивяваща коса, опитвайки се да измисли какво да каже на този тип. Нито можеш да го обидиш, нито пък можеш да се разбереш с него. Един роден с късмет идиот.

— Няма да търпя некомпетентност в моя отдел, Хорнунг! — изкрещя старши-инспектор Шмид. — Когато другите инспектори дошли на работа и видели съобщението, те веднага отишли на местопроизшествието, за да разследват случая. Извикали линейка, изпратили тялото в моргата, идентифицирали го… — Знаеше, че говори прекалено бързо и се опита да се успокои. — Накратко, Хорнунг, те са постъпили така, както трябва да се действа при подобен случай. А ти си седял в канцеларията и си събудил най-важните хора в Швейцария посред нощ.

— Мислех, че…

— Млъкни! Цялата сутрин прекарах на телефона, за да се извинявам заради тебе.

— Трябваше да открия…

— О, я се махай оттук, Хорнунг!

— Слушам, господин инспектор. Мога ли да присъствам на погребението? Тази сутрин е.

— Да! Тръгвай!

— Благодаря ви, господине. Аз…

— Тръгвай веднага!

След още тридесет минути старши-инспектор Шмид отново започна да диша нормално.