Сидни Шелдън
Кръвна връзка (14)

ГЛАВА 14

Свободната ръка на шведския посланик притискаше Елизабет малко под кръста, а тя се преструваше, че не забелязва, докато танцуваха в кръг из залата. Усмихната, весело оглеждаше елегантно облечените гости, сервитьорите в ливреи, отрупания с разнообразни деликатеси и фини вина бюфет, и си помисли със задоволство: „Приемът е чудесен.“

Танцуваха в балната зала на имението им в Лонг Айлънд. Гостите бяха около двеста и всички бяха важни партньори на „Рофи и синове“. Елизабет усети, че посланикът започва да се притиска по-плътно до нея, опитвайки се да я възбуди. Докосна с език ухото й и прошепна:

— Танцувате превъзходно.

— Вие също — отвърна с усмивка Елизабет, после неочаквано направи погрешна стъпка и го настъпи силно по крака с острия ток на обувката си. Той извика от болка, а Елизабет разкаяно възкликна:

— Много се извинявам, г-н посланик. Ще ви донеса нещо за пиене.

Остави го и се отправи към бара, като се промъкваше с лекота между гостите, а очите й внимателно оглеждаха залата, за да види дали всичко е наред.

Съвършенство — това искаше от нея баща й. Елизабет бе домакинствала вече на стотина приеми, давани от Сам, но все не можеше да се отпусне. Всеки прием бе събитие, премиера, на която цяла дузина неща можеха да станат не както трябва. И въпреки това никога не се бе чувствала толкова щастлива. Момичешката й мечта да бъде близо до баща си и той да има нужда от нея се бе изпълнила. Привикнала бе с факта, че той няма лични нужди, че нейната стойност за него се основава на приноса й за компанията. Такъв бе единственият критерий на Сам Рофи, когато оценяваше някого. Елизабет бе успяла да запълни появилата се след смъртта на майка й празнина. Бе станала партньорка на баща си. Но тъй като бе много интелигентно момиче, беше нещо много повече.

Присъстваше на работните срещи на Сам — в самолети, чуждестранни хотелски апартаменти, фабрики, посолства и дворци. Следеше как баща й увеличава силата си, влагайки милиардите долари, с които разполагаше, за да купува и продава, да събаря и строи.

„Рофи и синове“ бе гигантски рог на изобилието и Елизабет виждаше как щедро се държи баща й с приятелите на компанията и как спираше възнагражденията на враговете й. Това бе един обаятелен свят, пълен с интересни хора, а Сам Рофи бе ненадминат майстор.

Докато се оглеждаше из залата, забеляза, че Сам стои на бара в разговор с Рийс, един министър-председател и един сенатор от Калифорния. Баща й я видя и я повика с ръка. Докато вървеше към него, Елизабет си спомни за онзи ден преди три години, когато започна всичко.

 

 

Елизабет бе излетяла за дома в деня, в който завърши училище. Бе станала на осемнайсет години. За момента неин дом бе апартаментът на площад „Бийкмън“ в Манхатан. Рийс бе там заедно с баща й. Усещаше някак си, че той ще бъде там. Носеше образа му, скътан някъде в паметта си, и когато бе самотна, потисната или обезсърчена, тя си го представяше пред себе си и спомените я успокояваха. Петнайсетгодишна ученичка и мъж на двайсет и пет. Тия десет години й се струваха като цял век. Но с помощта на някаква чудесна математическа алхимия, когато стана на осемнайсет, разликата в годините бе вече по-незначителна. Като че ли растеше по-бързо от Рийс, опитвайки се да се изравни с него.

Когато влезе в библиотеката, където говореха по работа, двамата въже станаха. Баща й подхвърли разсеяно:

— Елизабет, сега ли пристигаш?

— Да.

— А, значи училището е свършило.

— Да.

— Чудесно.

И с това свърши приветствието му. Рийс тръгна към нея, усмихвайки се.

— Изглеждаш чудесно, Лиз. Как мина връчването на дипломите? Сам искаше да бъде там, но не можа да се освободи.

Рийс казваше всички неща, които баща й трябваше да каже.

Елизабет се сърдеше на себе си, че се чувства обидена. Повтаряше си, че е така не защото баща й не я обича, а просто защото той се бе посветил на свят, в който за нея нямаше място. Той би въвел син в този свят, но дъщерята оставаше чужда. Тя не се вписваше в общия план на корпорацията.

— Аз сигурно ви преча — реши тя и тръгна към вратата.

— Чакай малко — обади се Рийс. Обърна се към Сам: — Лиз се прибира тъкмо навреме. Тя може да ни помогне за приема в събота.

Сам се извърна към Елизабет и я огледа изпитателно, като че ли наново я оценяваше. Приличаше на майка си. Хубава бе като нея и притежаваше същия вроден финес. В очите на Сам проблесна някакъв интерес. Досега не му бе минавало през ума, че дъщеря му може да бъде потенциално полезна на „Рофи и синове“.

— Имаш ли официална рокля?

— Аз… — погледна го изненадана Елизабет.

— Няма значение. Иди да си купиш. Знаеш ли как се дава прием?

Елизабет преглътна и отговори: „Разбира се.“ Нали това бе едно от предимствата да учи в швейцарски пансион? Там ги учиха как да се държат в обществото.

— Разбира се, че знам как се дава прием.

— Добре. Поканил съм гости от Саудитска Арабия. Ще бъдат около… — вдигна поглед към Рийс.

Рийс се усмихна на Елизабет и допълни:

— Четиридесет. Около четиридесет.

— Оставете всичко на мен — уверено каза Елизабет.

 

 

Вечерята бе пълно фиаско.

Елизабет поръча на готвача да приготви за предястие коктейл от раци, последван от индивидуални блюда с месо, сервирани с отлежали вина. За нещастие в месните блюда имаше и свинско и арабите не се докоснаха нито до раците, нито до месото. Нито пък пиха от алкохола. Гостите разглеждаха храната, но не ядяха нищо. Елизабет седеше начело на дългата маса срещу баща си, вцепенена от неловкото положение, и й се искаше да умре.

Но Рийс Уйлямс спаси положението. Изчезна в кабинета за няколко минути и се обади по телефона. После се върна в трапезарията и започна да разказва на гостите разни забавни истории, докато прислугата разчистваше масата.

Не след дълго пристигна цяла кавалкада от камиони с провизии и като по чудо започнаха да се появяват разнообразни блюда: кус-кус, печено агнешко, плата с печени пилета и риба, последвани от захаросани плодове, сирена и пресни плодове. Всички харесаха храната, с изключение на Елизабет. Бе толкова разстроена, че не можа да преглътне нито хапка. Всеки път, когато погледнеше към Рийс, усещаше в погледа му, отправен към нея, израз на съучастник. Елизабет не можеше да каже защо, но се ужасяваше от мисълта, че Рийс не само е бил свидетел на срама й, но е трябвало и да й се притече на помощ. Когато вечерята най-после свърши и последните гости си тръгнаха неохотно в ранните часове на утрото, Елизабет, Сам и Рийс се оттеглиха в хола. Рийс наля по чаша бренди. Елизабет пое дълбоко дъх и се обърна към баща си:

— Съжалявам за вечерята. Ако не беше Рийс…

— Сигурен съм, че следващия път ще се справиш много по-добре — просто каза Сам.

 

 

И излезе прав. От този момент нататък, когато Елизабет даваше прием, независимо дали за четири или за четиристотин души, тя винаги проучваше гостите, научаваше какво обичат или не обичат, какво ядат и пият и какъв вид забавление предпочитат. Създаде си каталог с папки за всеки поотделно. Гостите оставаха поласкани, когато виждаха любимото си вино или уиски и предпочитаните пури, приготвени специално за тях, и че Елизабет можеше да разговаря за тяхната работа.

Рийс присъстваше на повечето от приемите и винаги идваше с най-красивите момичета. Елизабет ги мразеше до една. Опитваше се да им подражава. Ако Рийс дойдеше с момиче, което си е вдигнало косата отзад, тя си правеше същата фризура. Опитваше се да се облича по начина, по който се обличаха момичетата на Рийс, и да се държи като тях. Но той като че ли не забелязваше нищо. Изобщо не му правеше впечатление. Елизабет се ядоса и реши да си бъде такава, каквато е.

 

 

На сутринта на двайсет и първия й рожден ден, когато Елизабет слезе за закуска, Сам нареди:

— Поръчай билети за театър за довечера. Вечерята ще бъде в „Клуб 21“.

Елизабет си помисли: „Значи си е спомнил“ и й стана страшно приятно. После баща й добави:

— Ще бъдем дванайсет души. Ще говорим за боливийските контракти.

Не му каза нищо за рождения си ден. Получи телеграми от няколко бивши съученички, но това бе всичко. До шест часа вечерта, когато пристигна огромен букет цветя. Сигурна бе, че е от баща й. Но на картичката пишеше: „Какъв прекрасен ден за една прекрасна дама.“ Подписана бе от Рийс.

 

 

Баща й тръгна да излиза в седем същата вечер на път за театъра. Забеляза букета и подхвърли разсеяно: „Обожател ли имаш?“

Елизабет се изкушаваше да каже: „Те са за рождения ми ден“, но имаше ли някакъв смисъл? Ако трябва да припомняш на някого, когото обичаш, кога е рожденият ти ден, всичко става безсмислено.

Проследи как заминава и се чудеше какво да прави вечерта. Двайсет и първият рожден ден винаги е бил знаменателно събитие. Ден, в който си пораснал, вече си зряла личност, вече си свободен. Е, ето го този особен ден, а тя не се чувстваше по-различно, отколкото миналата година или пък преди две години. Защо не бе си спомнил? Щеше ли да си спомни, ако тя му бе син?

Икономът се приближи и я попита кога ще вечеря. Елизабет не беше гладна. Чувстваше се самотна и изоставена. Усещаше, че се самосъжалява, но се дразнеше от нещо по-важно от непразнувания й рожден ден. Това бяха всичките й самотни рождени дни в миналото, болката, че расте сама, без майка или баща, или без никого, който да се интересува от нея.

В десет часа същата вечер облече пеньоара си и седна в хола на тъмно пред камината, когато чу нечий глас да казва: „Честит рожден ден!“

Лампата светна и пред нея застана Рийс Уйлямс. Пристъпи към нея и каза укорително:

— Така не се празнува рожден ден. Колко пъти в живота си ще бъдеш на двайсет и една?

— Аз… мислех, че трябва да си с баща ми тази вечер — развълнувано изрече Елизабет.

— Бях с него. Той спомена, че ще бъдеш сама цялата вечер. Обличай се. Отиваме да вечеряме.

Елизабет поклати глава. Отказваше да приеме съжалението му.

— Благодаря ти, Рийс. Аз… наистина не съм гладна.

— А аз съм гладен и не обичам да се храня сам. Давам ти пет минути да се облечеш или ще те взема така, както си.

 

 

Вечеряха в един ресторант в Лонг Айлънд. Хапнаха хамбургери с люти чушки и пържени картофи, пиха бира и разговаряха, а на Елизабет й се струваше, че й е по-хубаво, отколкото на вечерята в „Максим“. Цялото му внимание бе насочено към нея и тя започна да разбира защо е така привлекателен за жените. Не беше само заради външния му вид. Истината бе, че той наистина харесва жените и му е приятно да бъде в тяхната копания. Държеше се така, че да я накара да се почувства по особен начин, че иска да бъде с нея повече, отколкото с която и да е друга. Елизабет не се учудваше на това, че всички се влюбваха в него.

Рийс й разказа някои неща за детството си в Уелс и от устата му то звучеше като че ли е било чудесно, весело и пълно с приключения.

— Избягах от къщи — разказваше й той, — защото бях жаден да видя всичко и да направя всичко. Исках да бъда като всички, с които се срещах. Моето „аз“ не бе достатъчно за мен. Можеш ли да е разбереш?

О, как добре го разбираше тя!

— Работех в парковете и по плажовете, а едно лято се хванах на работа като водач на туристите по Росили с кораклите и…

— Чакай малко — прекъсна го Елизабет. — Какво е Росили и какво е коракъл?

— Росили е една бурна река, пълна с опасни бързеи и течения. Коракъл е вид древно кану, направено от дървени летви и непромокаеми животински кожи. Никога не си виждала Уелс, нали? — Тя поклати глава отрицателно. — При долината на Хийт има един водопад, който е сред най-красивите гледки на света. А другите прекрасни места, които заслужават да се видят, са Ейбър-Ейди, Кеърбъди, Портклей, Кигъти и Лангуъм. — Думите се лееха от устатата му като някаква звучна песен. — Уелс е една дива и неопитомена страна, пълна с чудни изненади.

— И все пак си напуснал Уелс.

Рийс се усмихна и обясни:

— Заради жаждата у мен. Исках да завладея света.

Но не й каза, че тази негова жажда не го е напуснала.

 

 

През следващите три години Елизабет не се делеше от баща си. Работата й бе да му създава удобства, така че да може да се съсредоточава върху това, което бе единствено важно за него — работата. Подробностите от ежедневието бяха оставени изцяло на грижите на Елизабет. Тя назначаваше и уволняваше прислужници, подреждаше и опаковаше мебелите в различните им жилища според нуждите на баща си и му правеше компания.

Нещо повече, превърна се в очи и уши за него. След всяка работна среща Сам питаше Елизабет какви са впечатленията й от някого или пък й обясняваше защо се е държал по определен начин. Наблюдаваше го да взема решения, от които зависеше животът на хиляди хора и се финансираха със стотици милиони долари. Чувала бе държавни глави да се молят на Сам Рофи да отвори фабрика или пък да настояват да закрие някоя. След една от тези срещи Елизабет възкликна:

— Това е невероятно! Все едно, че ръководиш държава.

Баща й се усмихна и отговори:

— „Рофи и синове“ има по-големи доходи, отколкото три четвърти от държавите в света.

 

 

При пътуванията с баща си Елизабет отново бе запознавана с другите членове на фамилията Рофи, с нейните братовчеди и братовчедки и техните съпруги или съпрузи.

Като малка Елизабет ги беше виждала по време на ваканциите, когато пристигаха в някоя от къщите на баща й или пък тя заминаваше да им погостува през кратките училищни ваканции.

Най-весело й бе при Симонета и Иво Палаци в Рим. Те бяха открити и дружелюбни, а Иво винаги я караше да се чувства като жена. Той бе ръководител на италианското поделение на „Рофи и синове“ и бе постигнал доста. Хората обичаха да работят с Иво. Елизабет запомни какво й каза една от съученичките й, след като се бе запознала с него: „Знаеш ли какво харесвам у братовчед ти? Той е сърдечен и чаровен.“

Такъв си беше Иво — сърдечен и чаровен.

Другите бяха Елен Рофи-Мартел и съпругът й Шарл, в Париж. Елизабет никога не бе разбирала Елен и не се чувстваше спокойно в дома й. Тя винаги се държеше любезно с нея, но бе някак си хладно резервирана, с което Елизабет не можеше да свикне. Шарл бе шеф на френския клон на „Рофи и синове“. Той бе добре информиран, но Елизабет бе чула баща й да казва, че му липсва предприемчивост. Можеше да изпълнява заповеди, но не бе инициативен. Сам не бе го заместил, защото френският клон работеше много доходно.

Елизабет подозираше, че Елен Рофи-Мартел имаше голямо участие в успешната му дейност.

Елизабет харесваше немската си братовчедка Ана Рофи-Гаснер и съпруга й Валтер. Чувала бе семейните клюки, че Ана Рофи не се е омъжила на ниво. Валтер Гаснер бе смятан за черна овца, за зестрогонец, който се е оженил за непривлекателна, а и доста по-стара от него жена заради парите й. Елизабет не смяташе братовчедка си за непривлекателна. Винаги бе мислила, че Ана е стеснителна, чувствена личност, затворена в себе си и малко изплашена от живота. Елизабет харесваше и Валтер. Той имаше класическите черти на кинозвезда, но не бе нито арогантен, нито фалшив. Изглеждаше истински влюбен в Ана и Елизабет не вярваше на ужасните неща, които бе чувала за него.

Любимецът й сред всички братовчеди бе Алек Никълс. Майка му бе от фамилията Рофи и се бе оженила за сър Джордж Никълс, трети баронет. Елизабет се обръщаше именно към Алек, когато имаше нужда от съвет. Може би заради чувствителността и спокойствието си Алек изглеждаше някак си равен на младото момиче, а тя усещаше колко много се ласкае той от нейната привързаност. Той винаги се бе държал с нея като с равен, готов да й предложи каквато и да е подкрепа и съвет. Елизабет си спомняше, че веднъж в момент на мрачно отчаяние бе решила да избяга от къщи. Бе си приготвила куфара и после внезапно реши да позвъни на Алек в Лондон, за да му каже „сбогом“. Той бе на заседание, но излезе по средата и говори с нея по телефона повече от час. Когато свършиха, Елизабет бе решила да прости на баща си и да му даде още една възможност. Такъв бе сър Алек Никълс. Жена му — Вивиан, бе егоистична и безразсъдна. Тя бе най-егоцентричната жена, която Елизабет някога бе срещала.

Преди няколко години, когато Елизабет бе отишла за края на седмицата в имението им в Глосестършир, тя отиде на пикник сама. Бе завалял дъжд и се бе върнала по-рано в къщата. Влязла бе през задната врата и докато вървеше към хола, откъм кабинета чу гласовете им. Бяха започнали да се карат.

— Писна ми да се правя на бавачка! — викаше Вивиан. — Можеш да си вземеш безценната братовчедка и да си я забавляваш сам. Аз отивам в Лондон. Имам ангажименти.

— Разбира се, можеш да ги отложиш, Вив. Детето ще остане при нас само още един ден, а тя…

— Съжалявам, Алек. Много ми се чука и ще си го получа довечера.

— За Бога, Вивиан!

— О, набий си го в главата! Не се опитвай да ми казваш как да живея.

В този момент, преди Елизабет да се помръдне, Вивиан бе излетяла от кабинета. Погледнала бе набързо стреснатата Елизабет и бе подхвърлила весело: „Много бързо се върна, котенце!“ И изтича нагоре по стълбите.

Алек бе дошъл до вратата. Поканил я бе тихо:

— Влез, Елизабет.

Влязла бе в кабинета с неохота. Лицето на Алек бе пламнало от негодувание. Прииска й се отчаяно да го успокои, но не знаеше как. Той се приближи до голямата дървена маса, взе лулата си, напълни я с тютюн и я запали. На Елизабет й се стори, че всичко това продължава ужасно дълго.

— Трябва да разбереш Вивиан.

— Алек, това не е моя работа. Аз…

— Но в известен смисъл е. Ние сме от една фамилия. Не искам да я упрекваш.

Елизабет не можеше да повярва на ушите си. След невероятната сцена, на която току-що бе станала свидетел, Алек защищаваше жена си.

— Понякога в семейния живот — продължаваше Алек — мъжът и жената имат различни нужди. — Замълча неловко, търсейки точния израз. — Не искам да упрекваш Вивиан, защото аз… аз не мога да задоволявам някои от тези нужди. Вината не е нейна, нали разбираш?

Елизабет не успя да се въздържи и попита:

— Из… излиза ли с други мъже често?

— Боя се, че да.

Елизабет бе ужасена.

— Защо не я напуснеш?

Усмихна й се с обичайната си нежност.

— Не мога да я изоставя, детето ми. Знаеш ли, аз я обичам.

На другия ден Елизабет се върна в пансиона. От този ден нататък чувстваше Алек по-близък от останалите.

 

 

Елизабет бе загрижена напоследък за баща си. Изглеждаше разтревожен от нещо, но нямаше представа какво може да бъде то. Когато го попита, той отговори:

— Просто една малка неприятност, с която трябва да се оправя. Ще ти кажа по-късно.

Станал бе потаен и Елизабет нямаше вече достъп до личните му документи. Когато й каза: „Утре заминавам за Шамони да се покатеря малко по планините“, Елизабет се зарадва. Знаеше, че му е необходима почивка. Отслабнал бе и имаше блед и посърнал вид.

— Ще ти направя резервация — предложи му Елизабет.

— Не се безпокой. Вече е направена.

Това също не бе в неговия стил. Заминал бе на другата сутрин. Тогава го бе видяла за последен път. И повече никога нямаше да го види…

 

 

Елизабет лежеше в тъмната стая, припомняйки си миналото. Имаше нещо нереално в смъртта на баща й, може би защото той бе винаги толкова жизнен.

Той бе последният, който носеше името Рофи. Освен нея. Какво щеше да стане сега с компанията? Баща й бе държал контролния пакет. Чудеше се на кого ли щеше да бъде поверен сега.

Научи отговора на въпроса в късния следобед на следващия ден. При нея дойде адвокатът на Сам.

— Донесох ви копие от завещанието на баща ви. Неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя в такъв тъжен момент, но сметнах, че е най-добре да научите веднага. Вие сте единствената наследница на баща си. Това означава, че контролният пакет на „Рофи и синове“ е във ваши ръце.

Елизабет не можеше да повярва. Сигурно не си е мислил, че тя може да ръководи компанията.

— Но защо? — попита тя. — Защо именно аз?

Адвокатът се поколеба за миг, а после каза:

— Мога ли да бъда откровен, мис Рофи? Баща ви бе сравнително млад човек. Сигурен съм, че не е очаквал да умре толкова рано. Убеден съм, че след време е щял да направи друго завещание, посочващо лицето, което да поеме компанията. Вероятно все още не е взел решение. — Адвокатът сви рамене. — Всичко това обаче е само предположение. Важното е, че сега ръководството е във ваши ръце. Вие ще трябва да решавате какво да правите с контролния пакет и на кого да го дадете.

Спря се, изучавайки я, а после продължи:

— В Управителния съвет на „Рофи и синове“ никога досега не е имало жена, но — е, за момента вие заемате мястото на баща си. Този петък в Цюрих има заседание на съвета. Можете ли да отидете?

Сам щеше да поиска от нея да го направи.

А също и старият Самуел.

— Ще отида — отговори Елизабет.