Сидни Шелдън
Кръвна връзка (8)

ГЛАВА 8

Най-ранният спомен на Самуел Рофи, четеше Елизабет, бе за майка му, убита в погрома през 1855 година, когато бил на пет години. Скрили го в мазето на малката дървена къща, в която Рофи живеели с още няколко семейства в гетото на Краков. Когато след безкрайно дълги часове размириците най-сетне утихнали и се чували само воплите на оцелелите, Самуел предпазливо излязъл от скривалището си и тръгнал да търси майка си из улиците на гетото. На момчето му се струвало, че целият свят гори. Небето било цялото почервеняло от пламъците на дървените сгради, които се виждали във всички посоки, а облаци от гъст черен дим се носели навсякъде. Мъже и жени като обезумели търсели близките си или се опитвали да спасяват магазините, домовете и скромната си покъщнина. В средата на XIX век в Краков имало пожарна команда, но на евреите било забранено да я ползват. Тук, в гетото на края на града, те били принудени да се борят с голи ръце с пожарищата. Вадели от кладенци вода и мнозина образували верига с кофи в ръце, за да гасят огъня. Самуел виждал смърт накъдето и да се обърнел — обезобразени тела, захвърлени като счупени кукли, изнасилени голи жени и деца, кървящи и стенещи за помощ.

Самуел открил майка си да лежи в полусъзнание на улицата, с окървавено лице. Момчето приклекнало до нея с лудо биещо сърце.

— Мамо!

Тя отворила очи, погледнала го и се опитала да проговори, но Самуел разбрал, че умира. Отчаяно искал да я спаси, но не знаел как и още докато изтривал кръвта й, вече било твърде късно.

По-късно Самуел стоял и гледал как гробарите внимателно изкопават пръстта под тялото на майка му, защото тя била напоена с кръвта й, а според свещените книги трябвало да погребат кръвта й с нея, за да може да се яви пред Господ цяла.

Точно в този миг Самуел решил в себе си, че ще стане лекар.

 

 

Семейство Рофи живеело в триетажната тясна дървена къща с още осем семейства. Младият Самуел живеел в една стаичка с баща си и леля си Рашел, като през целия си живот никога нямал самостоятелна стая и никога не се бил хранил или спал сам. Не можел да си спомни нито миг, без да е чувал гласовете на другите, но той не мечтаел за уединение, защото нямал представа, че подобно нещо съществува. Винаги бил живял с много хора.

Всяка вечер Самуел, роднините и приятелите му били заключвани в гетото от християните, тъй като евреите отвличали козите, кравите и кокошките им.

При залез слънце масивните двойни дървени порти на гетото се затваряли и ги заключвали с голям железен ключ. При изгрев слънце отваряли отново портите и на еврейските търговци се разрешавало да влизат в центъра на Краков, за да търгуват с християните, но били задължени да се връщат зад стените на гетото преди залез.

Бащата на Самуел дошъл от Русия, откъдето избягал след един погром в Киев и се добрал до Краков, където се запознал с бъдещата си жена. Старият бил прегърбен, посивял човек, с повехнало и сбръчкано лице. Бил търговец, който разнасял с количка по тесните криви улички на гетото стоката си — дреболии, евтини бижута и домакински съдове. Младият Самуел обичал да се скита по оживените и многолюдни калдъръмени улици. Приятно му било да вдъхва миризмата на прясно изпечен хляб, примесена с уханията на сушена риба, сирене, зрели плодове, дървени стърготини и кожа. Обичал да слуша как амбулантните търговци провлечено хвалят стоката си, а домакините се пазарят със свадливи и пискливи гласове. Разнообразието от стоки, предлагани от търговците, било смайващо: бельо и дантели, дреб и прежда, кожи, месо, зеленчуци, игри, тоалетен сапун, скубани цели пилета, бонбони, копчета, сиропи и обувки.

 

 

Когато Самуел станал на дванайсет години, баща му го завел за първи път в Краков. Мисълта, че ще мине през забранените порти и ще види самия Краков, изпълвала момчето с неописуемо вълнение.

В шест часа сутринта Самуел, облечен в единствения си хубав костюм, стоял до баща си в тъмното пред огромните заключени порти, водещи към града, сред шумна тълпа от мъже с грубо сковани колички и подвижни сергии. Въздухът бил студен и влажен и Самуел се загръщал в овехтелия си кожух.

Сторило му се, че минали часове преди яркооранжевото слънце да се покаже на хоризонта от изток и тълпата да се раздвижи нетърпеливо. Няколко минути по-късно огромните дървени порти започнали да се разтварят и търговците се втурнали през тях по посока на града, като колона от трудолюбиви мравки.

Когато наближили прекрасния и страховит град, сърцето на Самуел започнало да бие учестено. Пред себе си виждал извисяващите се над Висла укрепления. Той се притиснал още по-силно до баща си. Бил наистина в Краков, заобиколен от страховитите християни, които ги заключвали в гетото всяка вечер. Поглеждал бързо и уплашено лицата на минувачите и се изненадал, че са толкова различни. Те не носели пайве — обици, нито пък бекече — дългите черни палта, а мнозина били гладко обръснати. Самуел и баща му крачели по улица „Планте“ към оживения пазар и минали край огромен храм с две кули — църквата на Дева Мария. Самуел никога не бил виждал подобно великолепие. Новият свят бил изпълнен с чудеса. Преди всичко го обзело вълнуващото чувство, че е свободен и е на воля, което просто спирало дъха му. Къщите покрай улицата не били скупчени, а всичките били отделени една от друга и пред повечето от тях имало градинки. Самуел си помислил, че в Краков сигурно всички са милионери.

Той придружил баща си до шестима различни снабдители, от които купили стока и я натоварили на количката. Щом я напълнили, бащата и синът потеглили обратно към гетото.

— Не можем ли да останем още малко? — примолил се Самуел.

— Не, синко. Трябва да се прибираме.

Самуел не искал да се прибира. За първи път през живота си излизал извън портите и бил изпълнен с толкова силно въодушевление, че бил като замаян. Значи хората можели да живеят така, да ходят свободно където си пожелаят, да правят каквото си поискат…

Защо не се е родил от другата страна на портата? Но моментално се засрамил, че е могъл да си помисли подобно нещо.

Същата нощ когато Самуел си легнал, останал буден дълго, мислейки си за Краков и красивите къщи с цветята и зелените градини. Трябвало да намери начин да бъде свободен. Искало му се да поговори с някого за нещата, които го вълнували, но никой нямало да го разбере.

 

 

Елизабет остави книгата и се облегна с притворени очи, опитвайки се да си представи самотата на Самуел, вълненията му и обзелата го безизходица.

От този момент тя започна да се отъждествява с него, така както и той бе част от нея. В жилите й течеше неговата кръв. Изпълни я чудесно и опияняващо чувство за принадлежност.

Елизабет чу шума от колата на баща й, изкачваща се по алеята, и бързо скри книгата. До края на престоя й във вилата нямаше никаква възможност да продължи да чете, но когато се върна в Ню Йорк, книгата лежеше скрита на дъното на куфара й.