Сидни Шелдън
Кръвна връзка (54)

ГЛАВА 54

Вивиан Никълс дойде в съзнание, когато я изкараха от операционната зала в дългия пуст коридор на лондонската болница „Уестминстър“. Операцията бе продължила осем часа. Въпреки всичките усилия на опитните хирурзи, тя никога вече нямаше да може да ходи. Вивиан се събуди в мъчителни болки, шепнейки непрекъснато името на Алек. Имаше нужда от него, да бъде до нея и да й обещае, че винаги ще я обича.

Но служителите в болницата не можеха да открият Алек.

 

 

В информационния център на цюрихската криминална полиция се получи телеграма от Австралия, изпратена от Интерпол. Човекът, който бе купувал филмова лента за „Рофи и синове“, бил починал от сърдечен удар преди три дни в Сидней. В момента тленните му останки бяха изпратени по море за Европа. От Интерпол не могли да се сдобият с никаква информация относно филма Очаквали допълнителни инструкции.

 

 

В Берлин Валтер Гаснер седеше в уютната чакалня на един скъп частен санаториум, разположен в гористите околности на града. Седеше неподвижно почти от десет часа. От време на време някоя сестра или санитарка се спираше при него, за да си поговорят и да му предложи нещо за хапване или пийване. Валтер не им обръщаше внимание. Той чакаше своята Ана.

Щеше да я чака дълго.

 

 

В Олгиата Симонета Палаци слушаше нечий женски глас, който й се обади по телефона:

— Казвам се Донатела Сполини — съобщи гласът. — Ние не сме се срещали с вас, сеньора Палаци, но доста неща ни свързват. Предлагам да се срещнем на обяд в „Болонезе“ на „Пиаца дел Пополо“. Какво ще кажете за един часа утре?

Симонета имаше определен час при фризьорката си по същото време, но обичаше загадъчните неща.

— Ще дойда — реши тя. — Но как да ви позная?

— Ще водя със себе си тримата си сина.

 

 

Елен Рофи-Мартел бе във вилата си в Ле Весине и четеше бележката, която бе намерила върху полицата на камината в хола. Бележката бе оставена от Шарл. Той я бе напуснал и изчезнал. „Ти никога няма да ме видиш вече, се казваше в бележката. Не се и опитвай да ме намериш.“ Елен я накъса на парченца. Щеше да го види пак. Щеше да го открие.

 

 

Макс Хорнунг чакаше на летище „Леонардо да Винчи“ в Рим. Опитваше се от два часа насам да изпрати телеграма до Сардиния, но поради бурята всички връзки бяха прекъснати. Макс пак отиде до центъра за управление на полетите, за да разговаря отново с диспечера.

— Трябва да ме качите на някакъв самолет за Сардиния — настояваше Макс. — Повярвайте ми, въпросът е от жизнено значение.

— Вярвам ви, сеньор — отговори диспечерът, — но не мога да направя нищо. Сардиния е закрита за полети. Летищата не работят. Даже и корабите не се движат. Нищо не може да влезе или излезе от острова, докато не премине сирокото.

— И кога ще стане това? — попита Макс.

Служителят се обърна и се загледа в голямата метеорологична карта зад себе си.

— Изглежда, че ще продължи поне още дванайсет часа.

След дванайсет часа Елизабет Уйлямс нямаше да бъде между живите.