Сидни Шелдън
Кръвна връзка (51)

ГЛАВА 51

Цюрих

Четвъртък, 4 декември

20:00 часа

 

Краткотрайният здрач отстъпи пред студената зимна нощ. Започнал бе да вали сняг, а понесеният от вятъра мек бял прашец засипваше града. Лампите в опустелите кабинети в административната сграда на „Рофи и синове“ блещукаха на тъмния фон на мрака като бледи жълти луни.

Елизабет бе останала да поработи до късно сама в кабинета си и очакваше Рийс да се върне от Женева, където бе отишъл по работа. Искаше й се той да се върне по-бързо. Всички други отдавна бяха си отишли. Тя се чувстваше неспокойна и не можеше да се съсредоточи. Валтер и Ана не излизаха от ума й. Спомни си как изглеждаше Валтер, когато го видя за първи път — млад, хубав и лудо влюбен в Ана. Или се е преструвал на влюбен. Много трудно й бе да повярва, че Валтер е бил способен да извърши всички ония ужасни деяния. Беше й мъчно за Ана. Беше се опитала няколко пъти да й позвъни и да я успокои, доколкото е възможно.

Стресна се от телефонното позвъняване. Вдигна слушалката. Обаждаше се Алек и Елизабет се зарадва, че чува гласа му.

— Чу ли за Валтер? — попита Алек.

— Да. Какъв ужас. Не мога да повярвам.

— Недей да вярваш, Елизабет.

Стори й се, че не го е разбрала.

— Какво?

— Недей да им вярваш. Валтер не е виновен.

— От полицията казаха…

— Направили са грешка. Валтер бе първият, когото двамата със Сам проверихме. Той е чист. Не е човекът, когото търсехме.

Елизабет се загледа в телефона, чувствайки се объркана. „Той не е човекът, когото търсехме.“ Каза:

— Аз… не разбирам за какво говориш.

Алек отговори нерешително:

— Това не е разговор за телефон, Елизабет, но досега все не намирах възможност да поговоря с теб насаме.

— За какво да поговорим? — настоя Елизабет.

— През изминалата година — започна Алек — някой непрекъснато саботира компанията. В една от южноамериканските ни фабрики избухна пожар, откраднаха ни патенти, някои опасни лекарства бяха погрешно етикирани. Нямам време да ти изброявам всичко. Отидох при Сам и му предложих да наемем независима агенция, която да се опита да открие кой стои зад всичко това. Договорихме се да не го обсъждаме с никой друг.

Сякаш изведнъж земята спря да се върти и времето се закова неподвижно. Елизабет имаше смътното усещане, че слуша нещо познато. По телефона чуваше думите, на Алек, но все едно, че слушаше гласа на Рийс. Рийс, който казва: „Някой се опитва да саботира «Рофи и синове». Всичко се върши много умело, така че да изглежда като, поредица от злополуки. Но аз започнах да забелязвам, че има някаква закономерност. Отидох при Сам и решихме да наемем независима агенция, която да проведе разследване.“

Гласът на Алек продължаваше:

— Те изготвиха доклада си и Сам го взе в Шамони. Разговаряхме за доклада по телефона.

Елизабет сякаш чуваше гласа на Рийс да казва: „Сам ме помоли да отида до Шамони, за да го обсъдим заедно… Решихме да запазим тайната само между нас двамата, докато не открием кой е отговорен за всичко.“

Елизабет изведнъж усети, че й е трудно да диша. Когато проговори отново, се опита гласът й да звучи както обикновено.

— Алек, кой… кой друг знаеше за доклада, освен тебе и Сам?

— Никой. Точно в това беше смисълът. Според Сам в доклада се посочвало, че който и да е виновникът, той е бил човек по върховете на компанията.

„Най-висшият ешелон. А Рийс не бе споменавал, че е бил в Шамони, докато детективът не ми каза, че е бил там.“

Тя попита бавно, като едва процеждаше думите си:

— Възможно ли е Сам да е казал на Рийс за доклада?

— Не. Защо?

„Има само един начин, по който Рийс е могъл да узнае какво се казва в доклада. Откраднал го е. Има само една причина, поради която е ходил в Шамони. За да убие Сам.“ Елизабет не чуваше вече какво й говори Алек. Шумът в ушите й заглушаваше думите му. Тя изпусна слушалката, главата й се въртеше и тя се мъчеше да се пребори с ужаса, който започваше да я обзема. Мислите й се изпълниха с объркани и размесени образи. По времето на катастрофата с джипа тя бе оставила съобщение за Рийс, че ще бъде в Сардиния. През нощта, когато се разби асансьорът, Рийс не бе идвал на заседанието на Управителния съвет, но се бе появил по-късно, когато тя бе с Кати. „Помислих се, че мога да ти помогна.“ И малко след това бе напуснал сградата. А дали бе я напуснал? Цялото й тяло трепереше. Сигурно ставаше въпрос за някаква ужасна грешка. Не и Рийс. Не! Идваше й да изкрещи.

Елизабет стана от бюрото и пристъпи с разтреперани крака към вратата, водеща към кабинета на Рийс. Стаята беше тъмна. Тя запали лампите и започна да се оглежда несигурно наоколо, без да знае какво очаква да намери. Не търсеше доказателства за вината на Рийс, а искаше да открие потвърждение, че той е невинен. Невъзможно й бе да си представи, че човекът, когото обича, мъжът, който я бе държал в прегръдките си и бе я любил, е един хладнокръвен убиец.

Върху бюрото на Рийс лежеше настолен календар.

Елизабет го разлисти, прехвърляйки назад листовете до месец септември и стигна до неделята, в която стана катастрофата с джипа. На календара бе отбелязано „Найроби“. Трябваше да провери паспорта му, за да види дали е ходил там. Започна да рови из бюрото, търсейки паспорта, като се чувстваше виновна и знаеше, че сигурно има някакво невинно обяснение на всичко това.

Най-долното чекмедже беше заключено. Знаеше, че няма право да го разбива. Това щеше да бъде престъпление спрямо доверието помежду им, преминаване на една забранена линия, от която нямаше връщане. Рийс щеше да открие, че тя го е направила, а на нея щеше да й се наложи да му обясни защо. Но въпреки всичко Елизабет трябваше да научи истината. Взе един нож за разрязване на писма и разби ключалката, като сцепи дървото около нея.

В чекмеджето имаше куп бележки и сведения. Тя ги извади. Отдолу имаше адресиран с женски почерк плик за Рийс Уйлямс. Пощенското клеймо показваше, че е изпратен преди няколко дни от Париж. Елизабет се подвоуми за миг, а после го отвори. Писмото беше от Елен. Започваше със „Скъпи, опитах се да се свържа с теб по телефона. Налага се да се видим пак в близките дни, за да решим какво ще правим…“ Елизабет не го дочете.

Тя се бе втренчила в чекмеджето, където лежеше откраднатият доклад.

До мистър Сам Рофи

Строго поверително

Екземпляр: единствен.

Почувства, че стаята започва да се върти и се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Остана дълго така, със затворени очи, за да отмине замайването. Вече знаеше кой е нейният убиец. Не друг, а собственият й съпруг.

Тишината бе нарушена от настойчивия звън на далечен телефон. Трябваше й доста време, преди да разбере откъде идва звукът. Тя бавно се върна в кабинета си и вдигна слушалката.

Обаждаше се дежурният във фоайето, който каза бодро:

— Просто проверявам дали сте още горе мисис Уйлямс. Мистър Уйлямс тръгна към вас.

„За да нагласи някоя нова злополука.“

Единствено нейният живот се препречваше между Рийс и ръководството на „Рофи и синове“. Тя не можеше да застане лице в лице с него, не можеше да се преструва, че не се е случило нищо. В момента, в който той я видеше, всичко щеше да му стане ясно. Тя трябваше да избяга. Обзета от истинска паника, Елизабе грабна чантата и палтото си и тръгна да излиза от кабинета. Спря се. Беше забравила нещо. Паспортът! Трябваше да се махне далече от Рийс, да отиде някъде, където нямаше да може да я намери. Изтича обратно до бюрото си, намери паспорта и побягна по коридора, а сърцето й биеше така, че щеше да се пръсне. Таблото над експресния асансьор показваше, че е тръгнал нагоре. Осем… Девет… десет…

Елизабет се спусна надолу по стълбите, за да спаси живота си.