Сидни Шелдън
Кръвна връзка (49)

ГЛАВА 49

Иво Палаци погледна случайно през прозореца на хола в дома си в Олгиата и остана потресен от това, което видя. По алеята пристигаше Донатела с тримата им синове. Симонета бе на горния етаж и спеше. Иво изтича през входната врата и тръгна да посрещне второто си семейство. Беше толкова ядосан, че можеше да убие човек. Толкова много бе дал на тая жена, държеше се с нея толкова мило и любвеобилно, а ето че тя съвсем съзнателно искаш да съсипе кариерата, брака и живота му. Стоеше и гледаше как Донатела слиза от ланчията, която бе й подарил в изблик на щедрост. Струваше му се, че е по-хубава от всякога. Момчетата изскочиха от колата и се втурнаха да го целуват и прегръщат. О, колко ги обичаше той! И как се надяваше, че Симонета няма да се събуди!

— Дойдох да се видя с жена ти — решително каза Донатела и повика децата. — Хайде, момчета.

— Не! — заповяда Иво.

— Как ще ми попречиш? Ако не я видя днес, ще я видя утре.

Иво бе поставен натясно. Нямаше никакво измъкване. И все пак бе сигурен, че няма да позволи нито на нея, нито на когото и да било, да разруши всичко, което бе изградил с толкова много труд. Иво се смяташе за почтен човек и не искаше да постъпва по недостоен начин, макар че бе принуден. Не заради самия себе си, а заради Симонета, Донатела и всичките си деца.

— Ще си получиш парите — обеща Иво. — Само след пет дни.

Донатела го погледна твърдо.

— След пет дни — съгласи се тя.

 

 

В Лондон сър Алек Никълс участваше в заседание на Камарата на общините. Бяха го избрали да направи основното изказване относно политиката на партията по съдбоносния въпрос за стачките, парализиращи британската икономика. Но сър Алек не можеше да се съсредоточи. Мислеше си за поредицата от телефонни обаждания през последните няколко седмици. Те успяваха да го намират, където и да отидеше — в клуба, при бръснаря, в ресторанти и на делови срещи. Той всеки път им затваряше телефона. Знаеше, че това, което искат от него, е само началото. Ако успееха веднъж да го поставят под свое подчинение, щяха да се доберат до акциите му и щяха да станат притежатели на част от гигантската фармацевтична компания, произвеждаща всякакъв вид лекарства. Не можеше да им позволи подобно нещо. Бяха започнали да му звънят по четири-пет пъти на ден, докато нервите му се опънаха до краен предел. Но сега Алек бе разтревожен не за друго, а защото още не му се обаждаха. Очакваше да му позвънят по време на закуската, а после и по време на обяда в „Уайт“. Но никой не се обади и той не можеше да се отърве от мисълта, че мълчанието им е по-страшно от заплахите. Опита се да прогони всички тия мисли от главата си и се изправи с речта си пред Камарата.

— Никой не е по-голям приятел на трудовите хора от мене. Нашите работници направиха страната ни велика. Хората на труда създават благата в нашите фабрики и заводи. Те са истинският елит на страната ни, гръбнакът, който държи Англия изправена и мощна сред останалите народи. — Той се спря за малко. — Но в развитието на всички общества настъпват съдбовни времена, когато трябва да се пожертва по нещо…

Говореше без да чете. Мислеше си дали ги е стреснал, като не обръщаше внимание на мнимите им заплахи. Все пак те бяха само едни дребни мошеници. А той бе сър Алек Никълс, баронет, член на парламента. Какво, като му се обаждат. Отсега нататък сигурно ще го оставят на мира. Сър Алек Никълс завърши речта си сред гръмки овации, идващи откъм задните редици.

Той се готвеше да излезе от залата, когато към него се приближи един от служителите и каза:

— Обадиха се от дома ви, сър Алек.

Алек се спря:

— Да?

— Трябва да се приберете вкъщи колкото е възможно по-скоро. Случило се е нещо неприятно.

 

 

Когато Алек пристигна пред дома си, вече качваха Вивиан в линейката. До нея вървеше лекарят. Алек блъсна колата в бордюра и изскочи тичешком преди още да е спряла напълно. Погледна към пребледнялото лице на изпадналата в безсъзнание Вивиан и се обърна към лекаря:

— Какво се е случило?

Докторът повдигна безпомощно рамене.

— Не зная, сър Алек. Някой ми се обади по телефона без да си каже името и ми съобщи, че се е случило нещастие. Когато дойдох, намерих лейди Никълс да лежи в спалнята си. Колената й… бяха заковани с пирони за пода.

Алек затвори очи, мъчейки се да не повърне. Усещаше, че ще се задуши от гняв.

— Ние, разбира се, ще направим всичко възможно, но мисля, че трябва да бъдете подготвен. Няма никаква вероятност тя да проходи отново.

Алек усещаше, че не му стига въздух. Тръгна към линейката.

— Тя е под силна упойка — каза лекарят. — Мисля, че няма да ви познае.

Алек дори не го чуваше. Качи се в линейката, седна на подвижното столче, загледан в жена си, чу, че затварят задната врата, разнесе се вой на сирена и колата се понеса. Взе ръката и. Тя отвори очи и прошепна:

— Алек.

Очите му се напълниха със сълзи.

— О, скъпа моя, скъпа моя…

— Двама души… носеха маски… Те ме натиснаха на пода… счупиха ми краката… Никога вече няма да мога да танцувам… Ще остана саката, Алек… Ще искаш ли да бъдеш с мене?

Той зарови глава в гърдите й и заплака. Това бяха сълзи от болка и отчаяние, но все пак имаше и нещо друго, нещо, което не смееше да си признае. Бе го обзело чувство на облекчение. Ако Вивиан останеше саката, той щеше да може да се грижи за нея й тя никога нямаше да може да го изостави заради някой друг.

Но Алек осъзнаваше, че не всичко е свършило. Те нямаше да го оставят. Това бе само предупреждение. Единственият начин да се отърве от тях завинаги бе да им даде това, което искаха. И то бързо.