Сидни Шелдън
Кръвна връзка (36)

ГЛАВА 36

Когато инспектор Макс Хорнунг кацна на летището на Коста Смералда в Сардиния, той нае възможно най-евтината кола — Фиат 500, и потегли за Олбия. За разлика от останалата част на Сардиния, Олбия бе индустриален град, в чиито покрайнини имаше множество грозни фабрики и заводи, а до градското сметище се намираше огромно гробище за стари автомобили, които някога са били хубави коли, превърнали се в ненужни скелети, годни само за претопяване. „Всеки град по света си има гробище за автомобили — каза си Макс. — Паметници на цивилизацията.“

Макс стигна до центъра на града и спря пред сграда, на която имаше надпис: „Полицейско управление на Олбия“. В момента, в който влезе, Макс усети познатото чувство, че е част от всичко това. Той показа полицейската си карта на дежурния сержант и след няколко минути вече влизаше в кабинета на полицейския началник Луиджи Фераро. Фераро се изправи с радушна усмивка, но тя моментално изчезна, щом видя госта си. У Макс имаше нещо, което не се връзваше с понятието за детектив.

— Мога ли да видя документите ви? — учтиво попита Фераро.

— Разбира се — отвърна Макс.

Извади картата си, а полицейският началник я разгледа внимателно от двете страни и после му я върна. Първата му мисъл бе, че в Швейцария сигурно много трудно намират детективи. Седна на мястото си зад бюрото и попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

Макс започна да обяснява на чист италиански. Лошото бе, че на Фераро му бяха необходими няколко минути, за да проумее на какъв език говори Макс. Когато разбра, че би трябвало да е италиански, той вдигна ужасено ръка и извика.

— Стига! Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна Макс.

След като Макс свърши с обясненията си, Фераро каза:

— Имате грешка, сеньор. Мога да ви уверя, че си губите времето. Нашите механици вече прегледаха джипа. Всички са единодушни, че става въпрос за катастрофа.

Макс кимна невъзмутимо.

— Но аз не съм го прегледал.

— Добре — съгласи се Фераро. — Той е изложен за продан в един обществен гараж. Ще пратя един от моите хора да ви заведе. Искате ли да видите мястото на катастрофата?

— Защо? — примигна Макс.

За придружител на Макс избраха инспектор Бруно Кампаня.

— Ние вече направихме оглед. Катастрофа е било — обясни Кампаня.

— Не — отговори Макс.

 

 

Джипът стоеше в ъгъла на гаража, а предницата му все още беше смачкана и изцапана със засъхнал сок от дърветата.

— Все не ми остава време да го оправя — извини се монтьорът.

Макс обиколи джипа, за да го огледа.

— Как са били повредени спирачките? — попита той.

— Господи! И вие ли? — Гласът на монтьора бе изпълнен с негодувание. — Аз работя като монтьор от двайсет и пет години, сеньор. Проверих го лично. За последен път са пипали спирачките на тая кола, когато са я изкарали от завода.

— Някой ги е повредил — настоя Макс.

— Как? — заекна от яд монтьорът.

— Още не зная как, но ще разбера — увери го спокойно Макс.

Той хвърли последен поглед към джипа, след което се обърна и излезе от гаража.

 

 

Полицейският началник Луиджи Фераро изгледа инспектор Бруно Кампаня и попита:

— Какво направихте с него?

— Нищо. Заведох го в гаража, той се държа като глупак пред монтьора, а после каза, че иска да се разходи сам.

— Невероятно!

 

 

Макс стоеше на брега и гледаше към сините води на Тиренско море, но не виждаше нищо. Опитваше се да се съсредоточи, а умът му трескаво прехвърляше всички подробности. Все едно, че сглобяваше огромна картина от парченца. Всичко си отиваше точно на мястото, ако човек знае как да го направи. Джипът бе малка, но важна частица от ребуса. Спирачките му са били прегледани от монтьорите. Макс нямаше основание да се съмнява в честността или способностите им. Ето защо приемаше твърденията им, че спирачките на джипа не са били умишлено повредени. Но тъй като Елизабет бе карала джипа и някой е искал да я убие, той приемаше също така факта, че са били повредени. Нямаше начин, по който да са го направили. И все пак някой ги бе повредил. Противникът му беше умен човек. От това нещата ставаха по-интересни.

Макс пристъпи по пясъка на плажа, седна върху един голям камък и затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи отново, като си представяше парченцата, разместваше ги, разрязваше ги и ги пренареждаше, за да подреди ребуса.

След двайсет минути последното парченце си легна на мястото. Макс отвори широко очи и радостно си каза: „Браво! Ще трябва да се запозная с човека, който го е измислил.“

После инспектор Макс Хорнунг се отби на две места, първото от които бе малко извън Олбия, а второто бе в планините. Качи се на последния следобеден самолет за Цюрих.

Туристическа класа.