Сидни Шелдън
Кръвна връзка (34)

ГЛАВА 34

Елизабет тръгна на работа седмица след смъртта на Кати Ерлинг. Влезе развълнувана във фоайето на партера, отговаряйки машинално на поздравите на портиера и охраната. В дъното видя работниците, които сменяха разбитата асансьорна кабина. Тя си спомни за Кати Ерлинг и си представи ясно какъв ужас е изпитвала, докато е падала шеметно, за да намери смъртта си. Знаеше, че вече никога няма да се качи на този асансьор.

Когато влезе в кабинета си, Елизабет видя, че пощата й вече е отворена от Анриет, втората секретарка, и е наредена спретнато върху бюрото й. Прегледа я набързо, като парафираше някои от документите, а на други поставяше въпросителни знаци или пък ги отбелязваше за ръководителите на различните отдели. На дъното на купчината лежеше голям запечатан плик с надпис: „За Елизабет Рофи — лично“. Елизабет взе ножа за писма и разряза плика в горния му край. Бръкна вътре и извади снимка с размери 20 на 25 сантиметра. На нея в едър план видя дете монголоид, чиито изтъкнали очи гледаха втренчено от огромната му глава. Към снимката имаше прикрепена бележка, написана с цветен молив: „Това е моят хубав син Джон. Вашите лекарства го направиха такъв. Ще ви убия.“

Елизабет изпусна бележката и снимката и усети, че ръцете й треперят. В стаята влезе Анриет с куп документи.

— Тези са готови за подпис, мис… — Тя забеляза разстроеното лице на Елизабет. — Нещо лошо ли се е случило?

— Моля… повикайте мистър Уйлямс да дойде при мене — отвърна Елизабет и се загледа отново в снимката върху бюрото.

Компанията „Рофи и синове“ не можеше да бъде отговорна за подобна трагедия.

— Вината беше наша — обясни Рийс. — Една пратка с лекарства беше етикирана погрешно. Успяхме да върнем обратно по-голямата част, но… — вдигна той безпомощно ръце.

— Кога е станало това?

— Почти преди четири години.

— Колко души са засегнати?

— Около стотина. — Той забеляза помръкналото й лице и бързо додаде: — Получиха обезщетение. Но всички не бяха като този, Лиз. Виж, ние внимаваме дяволски много. Вземаме всякакви предпазни мерки, за които можеш да си помислиш, но хората са си хора. Понякога стават грешки.

Елизабет седеше загледана в снимката на детето.

— Но това е ужасно.

— Не е трябвало да ти показват писмото. — Рийс прокара пръсти през гъстата си черна коса и добави: — Знай, че моментът е съвсем неподходящ, но има още няколко въпроса, които са по-важни от този.

Тя не можеше да си представи, че има нещо по-важно.

— Да?

— Службата за контрол на лекарствата току-що е издала решение срещу нас във връзка с аерозолните спрейове. До две години ще бъде наложена пълна забрана на аерозолите.

— Как ще ни се отрази тази забрана?

— Ще понесем големи загуби. Забраната означава, че трябва да закрием половин дузина фабрики по целия свят и да загубим едно от най-печелившите си поделения.

Елизабет се сети за Емил Йопли и разработвания от него препарат, но не каза нищо.

— Има ли още нещо?

— Чете ли сутрешните вестници?

— Не.

— Съпругата на един белгийски министър е вземала „Бенексан“.

— Наше ли е лекарството?

— Да. От групата на антихистамините. Противопоказно е за хора с много високо кръвно налягане. На етикета му пише съвсем ясно. Но тя не му обърнала внимание.

Елизабет усети, че я обзема паника.

— И какво е станало с нея?

— Изпаднала в кома — обясни Рийс. — Може и да не оживее. В статията се споменава, че лекарството е наше. От цял свят заваляха анулирани поръчки. От Агенцията за контрол на лекарствата ни уведомиха, че са започнали разследване, но то ще отнеме най-малко година. А докато приключат, ние можем да продължаваме с продажбите.

— Искам да спрем да го продаваме — реши Елизабет.

— Няма смисъл да го спираме. То е много подходящо за…

— Има ли и други пострадали от него?

— Помогнало е на стотици хиляди. — Тонът му бе хладен. — То е едно от най-ефективните ни…

— Не отговори на въпроса ми.

— Предполагам, че в някои изолирани случаи е навредило. Но…

— Искам да се спре продажбата му. Незабавно.

Той се опита да преодолее гнева си, а после каза:

— Добре. Искаш ли да научиш колко ще ни струва това?

— Не.

Рийс поклати глава.

— Дотук бяха добрите новини. Лошата новина е, че банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Искат си парите.

 

 

Елизабет седеше сама в кабинета си, мислейки за детето монголоид и за лежащата в кома жена заради лекарствата на „Рофи и синове“. Тя знаеше добре, че освен с „Рофи и синове“ подобни трагедии са свързани и с други фармацевтични фирми. Във вестниците почти ежедневно се пишеше за подобно случаи, но никой от тях не бе й подействал като този. Чувстваше се отговорна. Реши твърдо да поговори с шефовете на отделите, отговарящи за предпазните мерки, и да види дали нещо не може да се подобри.

„Това е моят хубав син Джон.“

„Мадам ван ден Лог е в кома. Може и да не оживее.“

„Банкерите искат среща с тебе. Незабавно. Решили са да си поискат парите.“

Чувстваше, че се задушава, сякаш всичко наоколо бе започнало да я притиска изведнъж. За първи път се замисли дали ще може да се справи. Отговорностите й бяха прекалено големи и бързо се увеличаваха. Елизабет се завъртя на стола, за да погледне към закачения на стената портрет на стария Самуел. Той изглеждаше толкова знаещ и уверен в себе си. Но тя знаеше колко неуверен е бил понякога, изпълнен от съмнения и крайно отчаяние. Но все пак е успял. И тя щеше да се справи някак си. Нали бе от фамилията Рофи.

Забеляза, че портретът виси накриво. Вероятно в резултат на злополуката с асансьора. Елизабет стана, за да го оправи. Докато наместваше рамката, кукичката й се откачи и картината се разби на пода. Елизабет дори не я погледна. Тя се загледа втренчено към мястото, където бе висял портретът. Върху стената имаше залепен миниатюрен микрофон.

 

 

Вече бе станало четири часът сутринта, а Емил Йопли все още работеше. Напоследък това му бе станало навик. Макар че Елизабет Рофи не му бе дала някакъв краен срок, Йопли разбираше колко е важен проектът за компанията и бързаше да приключи работата си колкото е възможно по-скоро. Напоследък все по-често се носеха обезпокоителни слухове за „Рофи и синове“. Искаше му се да направи каквото може, за да помогне на компанията. Тук се бяха отнасяли добре към него. Дадоха му хубава заплата и пълна свобода. Харесвал бе Сам Рофи, така, както харесваше и дъщеря му. Елизабет Рофи може би никога нямаше да узнае, че той й посвещаваше работата си в късните часове. Седеше прегърбен над малкото си бюро и проверяваше данните от последния експеримент. Резултатите надхвърляха очакванията му. Напълно погълнат от изследванията си, той не обръщаше внимание на носещата се откъм клетките с животните отвратителна смрад, нито пък на тежката влага и късния час. Вратата се отвори и в стаята влезе поелият нощната охрана Сеп Нолан. Нолан не обичаше нощното дежурство. Нощем лабораториите изглеждаха зловещи. Миризмата на затворените в клетки животни направо го поболяваше. Нолан се питаше дали убитите тук животни нямат духове, които се връщат и обикалят по коридорите. „Ще трябва да накарам тоя звяр да си плати за стореното“ — каза си той. Всички работещи в сградата си бяха отишли отдавна. Освен проклетия луд учен с неговите клетки, пълни със зайци, котки и хамстери.

— Докога ще работите, докторе? — попита Нолан.

Йопли вдигна глада, осъзнал чак сега, че Нолан е в стаята.

— Какво?

— Ако ще останете още, мога да ви донеса сандвич или нещо друго. Ще прескоча до бюфета да хапна нещо.

— Само едно кафе, ако обичате — отговори Йопли и се надвеси отново над таблиците.

Нолан добави:

— Ще заключа външната врата, когато изляза. Връщам се веднага.

Йопли дори не го чу.

 

 

Десетина минути по-късно вратата на лабораторията се отвори и той чу глас.

— Много до късно работиш, Емил.

Йопли вдигна стреснато глава, Кога видя кой е влязъл, стана и смутено отговори.

— Да, господине. — Чувстваше се поласкан, че такъв важен човек е минал да го посети.

Свръхсекретният проект „Извор на младостта“, нали така?

Емил се поколеба. Мис Рофи му бе казала, че никой не трябва да знае за проекта. Но това, разбира се, не се отнасяше за госта му. Той бе човекът, който го бе довел в компанията. И Емил Йопли се усмихна с думите:

— Да, господине. Свръхсекретен е.

— Добре. Нека си остане такъв. Как върви?

— Чудесно, господине.

Гостът се отправи към една от клетките със зайци. Емил Йопли го следваше.

— Имате ли нужда от някакви подробности?

Мъжът се усмихна.

— Не, нямам. Твърде добре съм запознат с проекта ти, Емил. — Гостът тръгна да си върви, но докато се обръщаше, събори една паничка от лавицата, която падна на пода. — Извинявай.

— Не се безпокойте, господине. Аз ще я прибера. — Емил Йопли се наведе да вдигне паничката и усети в тила си поток от червени пламъци, а последното, което осъзна, бе, че полита към пода.

 

 

Елизабет се събуди от настоятелния звън на телефона. Седна в леглото с все още натежали от съня очи и погледна будилника върху нощното шкафче. Пет часът сутринта. Протегна се пипнешком и вдигна слушалката. Чу нечий разтревожен глас:

— Мис Рофи, вие ли сте? Тук е охраната на завода. В една от лабораториите избухна експлозия. Всичко е унищожено.

Тя моментално се разсъни.

— Има ли пострадали?

— Да, мадам. Един от учените е загинал в пламъците.

Не беше нужно да й казва името му.