Сидни Шелдън
Кръвна връзка (32)

ГЛАВА 32

Погребалното бюро в Зигфелд беше претъпкано. То бе богато украсено, старомодно здание от камък и мрамор и имаше зали за подготовка на погребенията и крематориум. Предните пейки в просторния параклис бяха заети от дузина служители на „Рофи и синове“, а по-назад седяха приятелите, съседите и журналистите. Инспектор Хорнунг бе седнал на последния ред, разсъждавайки, че в смъртта няма никаква логика. Човек достига разцвета на силите си и после умира, когато може да даде най-много и има за какво да живее.

Ковчегът бе от махагон и бе покрит с цветя. „Чисто прахосване“ — помисли си инспектор Хорнунг. Ковчегът бе херметически затворен. Макс се досещаше защо. Свещеникът говореше с приглушен глас: „… смърт по средата на жизненото поприще, родена в грях, пепел на пепел.“ Макс не го слушаше. Той изучаваше присъстващите в параклиса.

„Бог дава и бог взема.“ Хората започнаха да стават и да се отправят към изхода. Опелото бе свършило.

Макс застана до вратата и когато към него се приближиха мъж и жена, той пристъпи към жената и попита:

— Мис Елизабет Рофи, нали? Мога ли да поговоря с вас?

 

 

Инспектор Макс Хорнунг седеше с Елизабет Рофи и Рийс Уйлямс в едно от сепаретата на сладкарницата срещу погребалното бюро. През прозорците се виждаше как товарят ковчега в сива катафалка. Елизабет отвърна поглед. Очите й бяха изпълнени с мъка.

— Какво значи всичко това? — попита Рийс. — Мис Рофи вече даде показания в полицията.

Инспектор. Хорнунг отговори:

— Мистър Уйлямс, ако не се лъжа, нали? Просто искам да проверя някои дребни подробности.

— Не можете ли да изчакате? Мис Рофи преживя едно много мъчително…

Елизабет стисна ръката му.

— Няма нищо. Ако мога да ви помогна с нещо… — каза тя, обръщайки се към Макс. — Какво бихте искали да знаете, инспектор Хорнунг?

Макс погледна към Елизабет и за първи път през живота си не знаеше какво да каже. Жените за него бяха толкова непонятни, колкото и съществата от някоя далечна планета. Те бяха нелогични и непредсказуеми, поддаващи се по-скоро на чувствата, отколкото на разума. Не можеха да бъдат обяснени със средствата на математиката. Сексуалните вълнения на Макс не бяха много, тъй като го занимаваше повече разумът, но можеше да оцени точната логика на секса. Вълнуваше го именно механичната конструкция от движещи се части, съчетаващи се в едно координирано и действено цяло. Според Макс в това се състоеше поезията на любовта. Нейната чиста динамика. Той смяташе, че всички поети изпускат главното. Чувствата са неточни и разхвърляни — просто загуба на енергия, с която не може да се премести и най-дребната песъчинка дори на един инч, докато със силата на логиката може да се премести земното кълбо. Но сега Макс бе озадачен от факта, че присъствието на Елизабет му е приятно. Това го смущаваше. Никоя жена досега не му бе действала по подобен начин. Тя сякаш не мислеше, че той е грозен и смешен дребен мъж, както правеха другите жени. Отмести с усилие погледа си от нея, за да може да се съсредоточи.

— Обикновено до късно ли работехте, мис Рофи?

— Много често — отговори Елизабет.

— До колко късно?

— Различно. Понякога до десет часа. Понякога до полунощ или по-късно.

— Значи е било нещо обичайно, нали? Хората около вас сигурно са знаели, че ви е навик?

— Предполагам — погледна го тя изненадано.

— В нощта, когато се разби асансьорът, работихте ли до късно с мистър Уйлямс и Кати Ерлинг?

— Да.

— Но не сте си тръгнали заедно, така ли?

— Аз си тръгнах по-рано. Имах уговорена среща — обади се Рийс.

Макс го погледна за миг, а после се обърна към Елизабет:

— Колко време след мистър Рийс си тръгнахте и вие?

— Мисля, че след около час.

— Заедно ли си тръгнахте с Кати Ерлинг?

— Да. Взехме си палтата и излязохме в коридора. — Гласът й потрепера. — А… асансьорът беше на етажа и ни чакаше.

„Специалният експресен асансьор.“

— Какво се случи после?

— И двете влязохме в кабината. Телефонът в кабинета иззвъня. Кати… мис Ерлинг… каза: „Аз ще се обадя“ и тръгна да излиза. Но аз очаквах международен разговор, който бях поръчала, и затова й казах, че аз ще се обадя. — Елизабет замълча, а очите й се напълниха със сълзи. — Излязох от асансьора. Тя ме попита дали да ме изчака, а аз й казах да слиза. Тя натисна бутона за партера. Тръгнах обратно към кабинета и докато отварях вратата, чух… чух писъците, а после… — Повече не бе в състояние да продължи.

Рийс се обърна с потъмняло от гняв лице към Макс Хорнунг:

— Достатъчно. Ще ни кажете ли за какво е всичко това?

„Става въпрос за убийство“ — помисли си Макс. Някой се бе опитал да убие Елизабет Рофи. Макс седеше и мислеше съсредоточено, като се опитваше да си припомни всичко, което бе научил за „Рофи и синове“ през последните четиридесет и осем часа. Компанията бе изпаднала в сериозни затруднения, осъдена бе да плаща астрономически обезщетения, пресата бе залята с отрицателни материали, губеше клиентите си и дължеше огромни суми на банките, които започваха да стават нетърпеливи. Една узряла за промени компания. Нейният президент Сам Рофи, който имаше решаващия глас, бе умрял. Опитен алпинист, загинал при злополука в планината. Контролният пакет бе преминал в ръцете на дъщеря му Елизабет, която за малко не бе загинала при катастрофа с джип в Сардиния и едва се бе разминала със смъртта след авария с наскоро проверяван асансьор. Някой си играеше със смъртта.

Инспектор Макс Хорнунг би трябвало да се чувства щастлив. Намерил бе изпуснатата нишка. Но сега, когато се бе запознал с Елизабет Рофи, тя не бе само някакво име или просто уравнение в математическа задача. В нея имаше нещо много особено. Макс усети внезапно желание да я брани и да я защитава.

Рийс настоя:

— Попитах ви какво…

Макс го изгледа и подхвърли мъгливо:

— Ъ-ъ… обикновената процедура, мистър Уйлямс. Нищо особено. — Стана от стола си. — Извинете ме.

Чакаше го неотложна работа.