Сидни Шелдън
Кръвна връзка (23)

ГЛАВА 23

Цюрих

Понеделник, 4 октомври

10:00 часа

 

Когато Елизабет влезе в кабинета си, намери върху бюрото запечатан плик, адресиран до нея и с надпис „Строго поверително“. Разпечата го и извади доклад от химическата лаборатория. Подписан бе от Емил Йопли. Докладът бе пълен с технически термини и тя го прочете, без да го разбере. После го прочете отново. И още веднъж. Четеше все по-бавно. Когато най-после разбра смисъла на прочетеното, позвъни на Кати:

— Ще се върна след един час.

Тръгна да търси Емил Йопли.

Той бе висок, около тридесет и пет годишен, със слабо, луничаво лице и плешива глава, ако не се смяташе един светлочервен кичур. Въртеше се неспокойно и като че ли не бе свикнал да приема посетители в малката си лаборатория.

— Прочетох доклада ви — започна Елизабет. — Но в него има доста неща, които не разбирам. Помислих си, че може да ми ги обясните.

Смущението на Йопли моментално изчезна. Наведе се напред, с уверен и спокоен вид и започна бързо да говори:

— Експериментирам с метод за забавяне на бързото обособяване на колагените, като използвам микозни полизахариди и ензимни блокиращи техники. Колагенът, естествено, е основната протеинова съставка на всички съединителни тъкани.

— Естествено — съгласи се Елизабет.

Дори не се опитваше да разбере изброяваните от Йопли технически подробности. Разбираше само, че разработваният от него проект би могъл да забави процеса на стареене. Идеята бе изумителна.

Седеше неподвижно и го слушаше, мислейки си какво би означавало всичко това за коренната промяна на човешкия живот на земята. Според твърденията на Йопли нямаше причина човек да не може да живее до сто, сто и петдесет години, а и до двеста години.

— Няма дори да е необходимо да се използват инжекции — заяви Йопли. — По моя метод съставните части на препарата могат да се приемат чрез устата във вид на хапчета или капсули.

Възможностите бяха невероятни. Ефектът би бил равен на социална революция. И милиарди долари за „Рофи и синове“. Щяха да го произвеждат сами, а и да продават лицензи на други компании. Трудно би се намерил човек, прехвърлил петдесетте, който да не поиска да вземе хапче, запазващо младостта му. Елизабет едва прикриваше обзелото я вълнение.

— Докъде сте стигнали с работата си по проекта?

— Както съм посочил в доклада, през последните четири години правя опити с животни. Всички резултати напоследък са положителни. Вече сме почти готови да го изпробваме и с хора. — Ентусиазмът му й харесваше.

— Кой друг знае за проекта? — попита Елизабет.

— Баща ви знаеше. Провежда се при най-строга секретност, което означава, че докладвам само на президента на компанията и на един от членовете на съвета.

Елизабет усети внезапен хлад.

— Кой от членовете?

— Мистър Валтер Гаснер.

Елизабет замълча за малко.

— Отсега нататък — реши тя — искам да се отчитате пред мен. Само пред мен.

— Да, мис Рофи — отговори изненадано Йопли.

— След колко време можем да го пуснем на пазара?

— Ако всичко върви добре, след година и половина до две години.

— Чудесно. Ако имате нужда от нещо — пари, допълнителна помощ или апаратура, уведомете ме. Искам да продължавате колкото е възможно по-бързо.

— Да, мадам.

Елизабет се надигна, а Емил Йопли моментално скочи на крака.

— Приятно ми беше да се запозная с вас — каза той със срамежлива усмивка. — Уважавах баща ви.

— Благодаря ви — отвърна Елизабет.

Сам е знаел за проекта. Дали това е било едно от основанията му да не продава компанията?

Вече бе стигнала до вратата, когато Емил Йопли каза:

— Ще има ефект и за хората!

— Да — съгласи се Елизабет. — Разбира се, че ще има.

Непременно трябва да има.

 

 

— Как се процедира със свръхсекретен проект?

— От самото начало ли? — попита Кати Ерлинг.

— От самото начало.

— Ами, както ви е известно, ние разработваме неколкостотин нови продукти, които са на различен етап на експериментиране. Те…

— Кой ги одобрява?

— До определен размер на влаганите средства — от ръководителите на съответния отдел — обясни Кати Ерлинг.

— До какъв размер?

— Петдесет хиляди долара.

— А след това?

— Трябва да се получи одобрението на съвета. Естествено един проект не може да попадне в категорията на свърхсекретните разработки, докато не се получат резултати от първоначалните изпитания.

— Искате да кажете, докато няма уверения, че може да бъде успешен?

— Точно така.

— Как се запазва тайната?

— Ако е важен проект, цялата работа се прехвърля в някоя от най-охраняваните ни лаборатории. Цялата документация се изважда от общата картотека и се поставя в специално помещение, до което имат достъп само трима души. Ученият, който ръководи проекта, президентът на компанията и един от членовете на съвета.

— Как се решава кой от членовете да бъде информиран? — попита Елизабет.

— Баща ви определи Валтер Гаснер.

В мига, в който изрече тези думи, Кати осъзна грешката си.

Двете жени се спогледаха и Елизабет каза:

— Благодаря, Кати. Няма друго.

Елизабет не бе споменала за проекта на Йопли. И все пак Кати знаеше за кой проект става дума. Възможните варианти бяха два. Или Сам й е имал доверие и е казал за проекта на Йопли, или пък тя сама е научила за него. Заради някого.

Проектът бе изключително важен и не можеше да се допуска никакъв провал. Ще провери сама как го охраняват. Трябваше да говори и с Валтер Гаснер. Посегна към телефона, но после размисли. Имаше и по-добър начин.

Късно следобед Елизабет бе вече на борда на редовния полет за Берлин.

 

 

Валтер Гаснер бе неспокоен.

Бяха седнали в ъгловото сепаре на горния етаж на ресторант „Папийон“. При предишните й посещения в Берлин Валтер винаги бе настоявал Елизабет да вечеря с Ана и с него у дома им. Но този път изобщо не спомена подобно нещо. Предложи й да се срещнат в ресторант. И бе дошъл без Ана.

С откритото си момчешко лице Валтер Гаснер все още приличаше на кинозвезда, но под хубавата фасада се бяха появили пукнатини. В изражението му се усещаше някакво напрежение, а ръцете му не спираха да се движат. Изглеждаше много разтревожен от нещо. Когато Елизабет попита за Ана, Валтер измърмори неясно:

— Ана не се чувства добре. Не можа да дойде.

— Нещо сериозно ли е?

— Не, не. Ще се оправи. Вкъщи си е и си почива.

— Ще й звънна и…

— Няма нужда да я безпокоиш.

Разговорът я озадачи, защото не бе в стила на Валтер, когото Елизабет винаги бе смятала, за открит и отзивчив. Подхвана въпроса за Емил Йопли:

— Проектът, по който работи, ни е крайно необходим.

— Ще излезе нещо голямо — кимна Валтер.

— Помолих го да не докладва пред никого оттук нататък — каза тя.

Ръцете му изведнъж спряха да се движат. Остана като вцепенен. Вдигна очи към нея и попита:

— Защо си решила така?

— Не го приемай като лична обида, Валтер. Щях да направя същото с когото и да било друг от членовете на съвета. Искам просто аз да се занимавам с изпълнението на проекта.

— Разбирам — отвърна той, но ръцете му останаха неподвижни върху масата. — Имаш право, разбира се. — Усмихна се насила, но тя видя какво усилие му костваше това. — Елизабет, Ана притежава голям дял в компанията. Тя не може да го продаде, докато ти не дадеш одобрението си. Това е… много важно. Аз…

— Съжалявам, Валтер, но не мога да допусна да продаваме сега.

Ръцете му неочаквано започнаха да треперят.