Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodline, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 92гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria(2008)

Издание:

ИК „Бард“, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Warner Books edition, 1977

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

ГЛАВА 20

Отвори очи и видя, че лежи на болнично легло, и първият, когото разпозна, бе Алек Никълс.

— В къщата няма нищо за ядене — прошепна тя и започна да плаче.

Очите на Алек се изпълниха с болка, прегърна я е две ръце и я притисна към себе си.

— Елизабет!

— Всичко е наред, Алек. Добре съм — промълви тя.

И наистина бе така. Цялото й тяло бе в подутини и синини, но бе останала жива, което бе невероятно. Спомни си за преживения от адското спускане ужас и тялото й потръпна от студ.

— Откога съм тук? — Гласът й бе слаб и дрезгав.

— Докараха те преди два дни. Оттогава си в безсъзнание. Лекарят казва, че е станало чудо. Всички, които са видели катастрофата, мислят, че е невъзможно да си останала жива. Спасителният екип се натъкнал на теб и те е докарал веднага тук. Имаш мозъчно сътресение и страшно много натъртвания, но слава Богу, няма нищо счупено. — Погледна я с недоумение. — Какво си правила на тая пътека?

Елизабет му разказа. Забеляза появилия се ужас в очите му, докато съпреживяваше с нея спускането. Непрекъснато повтаряше: „О, мили Боже“. Когато Елизабет завърши разказа си, Алек бе пребледнял.

— Каква нелепа и ужасна злополука!

— Злополуката не беше случайна, Алек.

— Не те разбирам — погледна я объркано той.

И как можеше да я разбере? Елизабет си помисли, че сигурно не е прочел доклада.

— Някой е пипал спирачките.

Той поклати недоверчиво глава.

— Който и да е бил, защо ще го прави?

— Защото… — Не можеше да му каже. Все още не. Вярваше в Алек повече, отколкото във всеки друг, но все още не бе готова да говори. Поне докато не се почувства по-добре и не обмисли нещата.

— Не зная — избегна прекия отговор тя. — Просто съм сигурна, че някой го е направил.

Наблюдаваше го внимателно и следеше израза на лицето му. Недоверието му премина в недоумение, а после го обзе гняв.

— О, непременно ще разберем кой е! — Гласът му стана безжалостен.

Вдигна телефона и след няколко минути говореше с началника на полицията в Олбия.

— Алек Никълс ви безпокои — каза той. — Аз… а, да, тя е добре, благодаря ви… Благодаря, ще й предам. Обаждам ви се във връзка с джипа, който е карала. Можете ли да ми кажете къде е той сега?… Бихте ли наредили да го оставят там? И ако можете, да намерите някой добър монтьор. Аз ще дойда след половин час. — Остави слушалката. — Колата е в гаража на полицията. Отивам веднага там.

— И аз ще дойда с теб.

Изгледа я изненадано.

— Докторът каза, че трябва да лежиш поне още един-два дни. Не можеш да…

— Ще дойда с тебе — настоя упорито тя.

 

 

След четиридесет и пет минути Елизабет бе изписана от болницата въпреки протестите на лекаря, че е контузена и подута, и бе на път за гаража на полицията заедно с Алек Никълс.

Началникът на полицията в Олбия, Луиджи Фераро, бе мургав сардинец на средна възраст, с голямо шкембе и криви крака. До него стоеше инспектор Бруно Кампания, който стърчеше над шефа си. Кампания бе около петдесетгодишен, с добре сложено тяло и имаше вид на човек, който добре си знае работата. Застана до Елизабет и Алек, за да наблюдава как монтьорът проверява долната част на вдигнатия с пневматичен крик джип. Предният ляв калник и радиаторът бяха смачкани и изпръскани със сока на дърветата, в които се бе удряла колата. В първия миг, когато видя колата, на Елизабет й прилоша и трябваше да се облегне върху Алек. Той я погледна загрижено:

— Сигурна ли си, че ще издържиш?

— Добре съм — излъга Елизабет.

Чувстваше се слаба и ужасно изморена. Но трябваше да види всичко сама.

Монтьорът изтри ръцете си с някакъв мазен парцал и се приближи към тях.

— Вече не правят такива коли — каза той.

„И слава Богу“ — помисли си Елизабет.

— Всяка друга щеше да е станала на парчета.

— А как са спирачките? — попита Алек.

— Спирачките ли? Те са в отлично състояние.

Елизабет изведнъж усети, че я обзема някакво особено чувство.

— Какво… Какво имате предвид?

— Работят идеално. Изобщо не са се повредили от катастрофата. Именно това имах предвид, когато казах, че вече не правят…

— Но това е невъзможно — прекъсна го Елизабет. — Спирачките на джипа не работеха.

— Мис Рофи смята, че някой е повредил спирачките — поясни Фераро.

— Не, господин началник, — поклати глава монтьорът. Отиде до джипа и посочи някъде отдолу. — Има само два начина, по които може да се преебат… — извърна се към Елизабет, — извинете ме, синьорина, да се повредят спирачките на джипа. Или да се прережат съединенията, или да се отвие ей тая пробка — посочи някаква метална част отдолу, — и да се източи спирачната течност. Сама можете да видите, че съединението е здраво, а аз проверих и резервоара със спирачната течност. Пълно е.

Шефът на полицията се обърна успокоително към Елизабет:

— Мога да ви разбера, че във вашето състояние…

— Само за момент — прекъсна го Алек, обръщайки се към монтьора. — Не е ли възможно някой да е прекъснал съединенията, а после да ги е подменил или пък да е източил спирачната течност и след това да е налял пак?

Монтьорът твърдо поклати глава.

— Господине, тия съединения не са докосвани. — Извади отново парцала и старателно изтри маслото около пробката на картера. — Виждате ли пробката? Ако някой си е играл с нея, щеше да има пресни следи от ключа. Мога да гарантирам, че никой не се е докосвал до нея през последните шест месеца. На спирачките им няма нищо. Сега ще ви покажа.

Отиде до стената и натисна копчето. Нещо забръмча и хидравличният кран започна да спуска джипа на земята. Всички следяха механика, който се качи в колата, запали двигателя и даде заден ход. Когато задницата на колата опря в стената отзад, включи на първа скорост и натисна газта. Колата се понесе към инспектор Кампаня. Елизабет отвори уста, готова да извика, но в този момент джипът се закова на сантиметри от него. Монтьорът се направи, че не забелязва отправения му от инспектора поглед, и подхвърли:

— Видяхте ли? Спирачките са в идеално състояние.

Всички погледнаха към Елизабет и тя знаеше какво си мислят. Но нищо не можеше да заличи ужаса от спускането по планинския път. Не бе забравила как натискаше спирачките без никакъв резултат. И все пак монтьорът от полицията доказа, че работят. Освен ако и той не е замесен. Което означаваше, че и шефът на полицията вероятно е посветен. „Сигурно съм полудяла“ — помисли си Елизабет.

— Елизабет… — безпомощно се обади Алек.

— Когато карах джипа, спирачките му не работеха.

Алек я изгледа за миг, а после се обърна към механика:

— Да предположим, че някой наистина е направил така, че спирачките да не работят. По какъв друг начин може да се направи това?

— Може да са намокрили накладките — намеси се инспектор Кампаня.

Елизабет усети, че я обзема някакво вълнение.

— И какво е могло да стане, ако са ги намокрили?

— Когато накладката се е опряла в барабана, не е имало зацепване — обясни Кампаня.

— Прав сте. Само че… — Монтьорът се обърна към Елизабет. — Спирачките действаха ли, когато потегляхте?

Елизабет си спомни, че бе използвала спирачките, когато изкарваше на заден ход колата от навеса, а и после, когато наближи първия завой.

— Да — отговори тя. — Действаха.

— Ето го и отговора на въпроса ви — тържествуващо заяви монтьорът. — Спирачките ви са се намокрили от дъжда.

— Чакайте — възрази Алек. — Защо да е невъзможно някой да ги е намокрил преди да е потеглила?

— Защото ако някой ги е намокрил предварително, не биха работили и когато е тръгвала — търпеливо обясни монтьорът.

Полицейският началник се обърна към Елизабет.

— Дъждът може да бъде много опасен, мис Рофи. Особено по тесните планински пътища. Подобни неща се случват доста често.

Алек наблюдаваше Елизабет и не знаеше какво да направи. Самата тя се чувстваше като глупачка. В края на краищата наистина е било злополука. Искаше й се да се махне оттук. Вдигна очи към полицейския началник:

— Аз… съжалявам, че ви създадох всичките тези неприятности.

— Но моля ви. Беше ми приятно. Искам да кажа, че съм разстроен от случилото се, но винаги ми е приятно да бъда на ваше разположение. Инспектор Кампаня ще ви закара обратно до вилата.

 

 

Алек започна:

— Недей да се сърдиш, че ти го казвам, моето момиче, но изглеждаш ужасно. Сега искам да се пъхнеш в леглото и да лежиш няколко дни без да ставаш. Ще поръчам продукти по телефона.

— Ако аз лежа, кой ще ни готви?

— Аз ще готвя — заяви Алек.

И Алек наистина приготви вечеря, след което й я поднесе в леглото.

— Боя се, че не съм много добър готвач — подхвърли весело той, докато поставяше подноса пред нея.

„Това е най-хубавият виц за годината“ — каза си Елизабет. Алек бе ужасен готвач. Всяко ядене бе или прегорено, или недопечено, или пък пресолено. Но Елизабет успя да хапне, отчасти защото умираше от глад, а също и защото не искаше да го обиди. Той седеше при нея и я разсейваше с разни истории. Не спомена нито дума, че се е изложила в гаража на полицията. За което му бе благодарна.

Двамата прекараха следващите няколко дни във вилата, като Елизабет лежеше в леглото, а Алек шеташе около нея, готвеше и й четеше. Струваше й се, че през цялото време телефонът не спря да звъни. Иво и Симонета се обаждаха всеки дан, за да проверят как се чувства, а също и Елен и Шарл, и Валтер. Дори Вивиан й се обади. Всички предлагаха да дойдат и да поседят при нея.

— Наистина съм добре — уверяваше ги тя. — Няма смисъл да идвате. След няколко дни ще бъда в Цюрих.

Рийс Уйлямс се обади. Едва когато чу гласа му, Елизабет разбра колко много й е липсвал.

— Научих, че си решила са съперничиш на Елен — каза той.

Но в гласа му се усещаше загриженост.

— Грешиш. Аз се състезавам само в планините, и то на спускане. — Стори й се невероятно, че вече може да се шегува за случилото се.

— Радвам се, че си добре, Лиз — добави той.

Топлината в гласа му, както и думите му, я успокоиха. Помисли си дали не е с друга жена в момента и коя ли може да е тя. Сигурно е някоя красавица.

„Да бъде проклета!“

— Знаеш ли, че вестниците писаха за тебе? — попита Рийс.

— Не.

— Цитирам: „Богата наследница едва остава жива след автомобилна катастрофа. Само няколко седмици след като баща й — известният…“ За останалото можеш да се досетиш.

Говориха по телефона около половин час, а когато Елизабет остави слушалката, се чувстваше много по-добре. Рийс й се струваше истински загрижен за нея. Не можеше да разбере дали прави същото с всяка жена. Това бе част от чара му. Спомни си как бяха отпразнували рождения иден. „Мисис Рийс Уйлямс.“

В стаята влезе Алек и забеляза:

— Много си се захилила.

— Така ли?

Рийс винаги успяваше да я накара да се развесели. Помисли си, че може би ще трябва да му разкаже за поверителния доклад.

 

 

Алек бе уредил да дойдат да ги вземат с един от самолетите на компанията и да ги закарат до Цюрих.

— Неприятно ми е, че трябва да те закарам обратно — извини й се той, — но има няколко спешни въпроса, които не търпят отлагане.

Полетът до Цюрих премина нормално. На летището я посрещнаха журналисти. Елизабет даде кратко изявление за катастрофата, а после Алек й помогна да се качи в лимузината и потеглиха към офиса на компанията.

Седеше в заседателната зала, заобиколена от членовете на съвета. Рийс също бе там. Заседанието продължаваше вече повече от три часа и залата бе задимена от цигари и пури. Елизабет все още не се бе успокоила от преживяното и имаше силно главоболие. „Няма защо да се тревожите, мис Рофи. Щом отмине сътресението, ще изчезне и главоболието.“

Огледа напрегнатите и гневни лица около себе си.

— Реших да не продаваме — бе им съобщила тя.

Решиха, че е деспотична и упорита. Ако само знаеха колко малко й трябваше да се предаде. Но вече бе невъзможно. Някой от присъстващите бе враг. Ако сега се оттегли, той ще бъде победителят.

Бяха се опитали да я убедят, като всеки действаше в собствения си стил.

Алек разсъждаваше логично.

— „Рофи и синове“ има нужда от опитен президент, Елизабет. Особено в настоящия момент. Искам да се оттеглиш, което ще бъде от полза и за тебе, и за всички останали.

Иво се осланяше на умението си да очарова.

— Ти си хубава млада жена, скъпа. Целият свят е твой. Защо искаш да станеш робиня на нещо толкова скучно като бизнеса, след като можеш да се оттеглиш, да си живееш приятно и да си пътуваш…

— Пътувала съм достатъчно — напомни му Елизабет.

Шарл приложи логиката на галите:

— Случи се така, че ти получи ръководството вследствие на трагедия, но няма никакъв смисъл да се опитваш да ръководиш компанията. Имаме сериозни проблеми. Ти само ще ги влошиш.

Валтер заговори без заобикалки:

— Компанията си има достатъчно неприятности. Нямаш представа колко са. Ако не продадеш, сега, утре ще бъде късно.

Елизабет се почувства така, като че ли е попаднала във вражеска обсада. Слушаше ги, изучаваше ги и обмисляше казаното от тях. Всеки твърдеше, че иска доброто на компанията — но в същото време някой от тях се опитваше да я унищожи.

Но имаше нещо, което й бе съвсем ясно. Всички искаха тя да се оттегли, да им разреши да продадат дяловете си и да допусне странични хора в ръководството на „Рофи и синове“. Елизабет знаеше, че в момента, в който направи това, шансовете й да открие предателя изчезват. Докато оставаше вътре в играта, щеше да има възможност да разбере кой саботира компанията. Ще остане само дотогава, докато е необходимо. Не бе прекарала напразно последните три години близо до Сам и бе научила нещичко за големия бизнес. Ще продължава да прилага стратегията на Сам с помощта на изградения от него опитен щаб от специалисти. Настойчивостта на всички членове на съвета да я накарат да се оттегли сега само я убеждаваше, че е длъжна да остане.

Реши, че е време да прекрати заседанието.

— Аз реших за себе си — съобщи Елизабет. — Нямам намерение да ръководя сама компанията. Зная още колко много имам да уча. Уверена съм, че мога да разчитам на помощта на всички ви. Проблемите ще решаваме един по един.

Седеше начело на масата, все още бледа от катастрофата и изглеждаше дребна и беззащитна. Иво разпери отчаяно ръце:

— Не може ли някой да я вразуми?

Рийс се обърна към Елизабет и се засмя:

— Струва ми се, че всички трябва да се съгласим с решението на дамата.

— Благодаря ти, Рийс — Елизабет огледа останалите. — Има още нещо. Тъй като заемам мястото на баща си, мисля, че ще е най-добре да вземем официално решение за поста ми.

Шарл я зяпна изненадан.

— Искаш да кажеш… Искаш да станеш президент?

— В действителност — напомни му сухо Алек — Елизабет е вече президент. Тя просто ни дава възможност официално, да потвърдим съществуващото положение.

Шарл се поколеба за миг, а после реши:

— Добре. Предлагам Елизабет Рофи да бъде избрана за президент на „Рофи и синове“.

— Подкрепям предложението — обади се Валтер.

Предложението бе прието.

„Колко е тъжно да бъдеш президент в наше време — помисли си тъжно той. — Много лесно е да те убият.“