Сидни Шелдън
Кръвна връзка (18)

ГЛАВА 18

Елизабет взе такси от летището. Във вилата нямаше никой, защото по това време не се използваше, а не бе съобщила, че ще пристигне. Настани се и започна да обикаля бавно големите, до болка познати помещения. Струваше й се, че никога не ги е напускала. Не бе допускала, че къщата ще й липсва толкова много. Мислеше си, че малкото щастливи спомени от детството й са свързани именно с вилата. Чувстваше се странно съвсем сама сред лабиринта от стаи, където винаги имаше половин дузина прислужници да шетат, готвят, чистят и разтребват. Сега бе сама сред спомените от миналото.

Остави куфарчето на Сам в хола на долния етаж и качи багажа си горе. По стар навик се отправи към стаята си по средата на коридора, а после се спря. Стаята на баща й се намираше в дъното на коридора. Елизабет се обърна и тръгна към нея. Отвори бавно вратата и макар че разумът й осъзнаваше действителността, някакъв първичен инстинкт я караше да очаква, че ще види Сам и ще чуе познатия му глас.

Стаята, разбира се, бе празна и нищо не се бе променило, откакто Елизабет я бе видяла за последен път. Обзаведена бе с голямо двойно легло, висок скрин, тоалетно шкафче, два удобни тапицирани стола и диван, поставен пред камината. Остави куфара си на пода и пристъпи към прозореца. Спуснатите метални жалузи и пердетата скриваха стаята от късното септемврийско слънце. Разтвори широко прозорците и в стаята нахлу свеж планински въздух, напомнящ за есента с приятната си хладина. Реши, че ще спи в неговата стая.

Елизабет се върна на долния етаж и влезе в библиотеката. Седна на един от удобните кожени столове, поглаждайки с ръце подпорите отстрани. Рийс винаги сядаше тук, когато разговаряше с баща й.

Сети се за Рийс и й се прииска той да е тук. Спомни си вечерта, когато я върна в пансиона след като вечеряха в Париж, и как се бе прибрала в стаята си и бе писала в тетрадката си „мисис Рийс Уйлямс“. Без да мисли много, Елизабет отиде до бюрото, взе писалка и бавно написа „мисис Рийс Уйлямс“. Погледна написаното и се засмя. „Чудя се колко ли други глупачки правят същото в този момент?“

Опита се да откъсне мислите си от него, но Рийс бе все още в ума й, от което се почувства приятно успокоена. Стана и започна да се мотае из къщата. Огледа старомодната кухня, печката, която палеха с дърва, и двете фурни.

Приближи се до хладилника и го отвори. Беше празен. Можеше да се очаква, че е изпразнен, след като къщата не се използваше. Празният хладилник изведнъж я накара да огладнее. Претърси шкафовете. Имаше само две малки консерви от риба тон, половин буркан нескафе и неотворено пакетче бисквити. Елизабет си помисли, че ако ще остава тук през почивните дни, ще трябва да реши въпроса с храната. Вместо да пътува до града за всяко ядене, ще спре в някое от магазинчетата в Кала ди Волпе и ще напазарува за няколко дни. Под навеса винаги държаха товарен джип, но не бе сигурна дали е все още там. Мина през кухнята и излезе през вратата, водеща към навеса. Дали има бензин в резервоара? Завъртя ключа и натисна стартера. Моторът заработи почти веднага. И така, този проблем отпадаше. Сутринта ще отиде до града и ще си купи всички необходими продукти.

Върна се отново в къщата. Мина по теракотения под на приемния салон, вслушвайки се в празното и самотно ехо на стъпките си. Прииска й се Алек да се обади и докато го мислеше, телефонът я стресна. Отиде до апарата и вдигна слушалката.

— Ало.

— Елизабет. Аз съм, Алек.

Тя се засмя на глас.

— Защо се смееш?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа. Откъде се обаждаш?

— От Глосестършир.

Елизабет внезапно почувства колко много й се иска да го види и да му съобщи решението си за компанията. Но не по телефона.

— Алек, ще ми направиш ли една услуга?

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Можеш ли да дойдеш тук в неделя? Искам да поговорим за някои неща.

— Разбира се — отговори след кратко колебание Алек.

Нито дума за ангажиментите, които трябва да отложи, или пък колко неудобства би си създал. Просто отговори с „разбира се“. Такъв си е Алек.

Елизабет добави с усилие:

— И доведи Вивиан.

— Страхувам се, че няма да може да дойде. Тя е… ъ-ъ… доста заета в Лондон. Мога да пристигна утре сутринта. Така става ли?

— Идеално. Само ми кажи в колко часа и ще дойда да те взема от летището.

— По-лесно ще ми бъде да си взема такси.

— Добре. Благодаря ти, Алек. Много ти благодаря.

Затвори телефона и се почувства по-добре.

Знаеше, че е взела правилно решение. Бе заела поста само защото Сам бе умрял преди да има време да определи кой да го замести.

Елизабет се замисли кого ли ще изберат за президент на „Рофи и синове“. Съветът да решава. Постави се на мястото на Сам и името, което й дойде веднага наум, бе Рийс Уйлямс. Другите бяха подходящи за работата, която вършеха, но Рийс бе единственият, който познаваше на практика цялостната дейност на компанията. Бе способен и експедитивен. Проблемът естествено бе в това, че Рийс не можеше да бъде избран за президент. Не можеше да бъде избран дори за член на Управителния съвет, защото не носеше името Рофи, нито пък бе женен за жена от фамилията.

Елизабет влезе в коридора и видя куфарчето на баща си. Спря се разколебана. Едва ли имаше някакъв смисъл да го отваря сега. Можеше да го даде на Алек, когато пристигне. И все пак, ако в него има нещо лично… Отнесе го в библиотеката, постави го върху бюрото, отлепи ключето и отключи двете ключалки. По средата на куфарчето лежеше голям кафяв плик. Елизабет го отвори и извади няколкото написани на пишеща машина листа от папката с надпис:

МИСТЪР САМ РОФИ

ПОВЕРИТЕЛНО

ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР

Вероятно беше някакъв доклад, но върху него нямаше отбелязано име, така че не можеше да се разбере кой го е писал. Започна да го прелиства, после се загледа по-подробно и накрая спря. Не можеше да повярва на очите си. Седна на фотьойла с документа в ръце, събу си обувките, сви крака и се зачете от първата страница.

Сега вече прочете внимателно всяка дума и я обзе ужас.

Поверителният доклад от разследването на поредицата събития, случили се през миналата година, беше поразителен документ.

Химически завод в Чили, собственост на „Рофи и синове“, бе избухнал и изхвърлил тонове отровни вещества над площ от десет квадратни мили. Загинали дванайсет души, а стотици други били настанени в болница. Всички селскостопански животни измрели, а реколтата била отровена. Живеещите в района трябвало да бъдат евакуирани. Заведените срещу „Рофи и синове“ дела били за стотици милиони долари. Но най-голямата изненада предизвикваше фактът, че експлозията е била предумишлена. В доклада се казваше: „Разследването, направено от чилийското правителство, има повърхностен характер. Официалното становище звучи по следния начин: Компанията е богата, хората са бедни, нека компанията да заплати щетите. Според членовете на нашата анкетна комисия няма никакво съмнение, че инцидентът е в резултат на саботаж, извършен от лице или лица с помощта на пластичен експлозив. Но ще бъде невъзможно да се докаже това поради враждебното отношение на властите.“

Елизабет помнеше много добре аварията. Вестниците и списанията бяха пълни с ужасяващи статии и снимки на жертвите, като световната преса отправяше нападки срещу „Рофи и синове“, обвинявайки компанията в немарливост и безразличие към страданията на хората. Цялата история се бе отразила доста зле върху репутацията на компанията.

Следващият раздел на доклада разглеждаше главните научноизследователски проекти, разработвани в продължение на години от учените на „Рофи и синове“. Изброени бяха четири проекта, като за всеки един оценката бе, че притежава изключителни потенциални възможности. Общата сума за разработките им бе над петдесет милиона долара. Във всеки един от случаите конкурентна фармацевтична фирма е патентовала продукта малко преди „Рофи и синове“ да изпрати документите за патент, като е била използвана същата формула. И докладът продължаваше: „Един изолиран случай би могъл да се приеме като случайно съвпадение. Приемаме, че няколко компании могат да разработват един и същ продукт в област, в която десетки компании работят по подобни проблеми. Но наличието на четири такива случая в продължение на няколко месеца ни води до заключението, че някой от служителите на «Рофи и синове» е дал или продал на конкурентните фирми научноизследователски материал. Поради секретния характер на експериментите, както и поради факта, че те са били извършвани в съвсем отдалечени лаборатории и при най-строги охранителни мерки, настоящото разследване достига до извода, че лицето или лицата, стоящи зад деянието, вероятно имат достъп до най-секретните документи. Ето защо заключението на нашия екип е, че който и да е извършителят, същият е човек от най-висшия ешелон на «Рофи и синове»“.

Посочваха се и други факти.

Голяма партида от отровни вещества е била погрешно етикирана и експедирана. Преди да успеят да ги върнат обратно, химикалите са причинили смъртта на няколко души, а реномето на компанията е пострадало още повече. Никой не е можел да разбере откъде са дошли грешните етикети.

От строго охраняваната лаборатория изчезнали смъртоносни токсични вещества. Само след час някакво анонимно лице съобщило за инцидента на вестниците и с това започнало сензационно журналистическо проучване.

Следобедните сенки отдавна бяха изчезнали и бе настъпила вечер, а въздухът бе станал неприятно студен. Елизабет бе седяла на стола, изцяло погълната от документа в ръцете й. Когато в кабинета вече стана тъмно, тя запали лампата и продължи да чете, като изпитваше все по-голям ужас.

Ужасяващата драма не можеше да бъде скрита дори от сухия и стегнат стил на доклада. Едно беше ясно. Някой методически се опитваше да унищожи „Рофи и синове“.

„Човек от най-висшия ешелон на компанията.“ В полето на последната страница имаше бележка, написана със ситния и четлив почерк на баща й: „Допълнителен натиск, за да разреша продажбата на акции? Да се открие негодникът.“

Спомни си колко разтревожен бе Сам и колко потаен бе станал изведнъж. Не е знаел на кого може да вярва.

Елизабет погледна отново първата страница на доклада: „ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР“.

Сигурна бе, че докладът е на независима детективска агенция. Така че най-вероятно бе никой друг да не знае за него освен Сам. А сега вече и тя. Виновникът няма представа, че е заподозрян. Дали Сам е знаел кой е той? Дали се е срещнал с него преди нещастния случай? Нямаше кой да й каже. Знаеше само, че има предател.

„Човек от най-висшия ешелон на компанията.“

Никой друг не можеше да има възможността или способността за извърши толкова много злини на толкова различни нива. Дали защото Сам бе отказал да продадат акциите на борсата? Опитвал ли се е първо да открие виновника? Ако компанията се разпродаде, щеше да е невъзможно да се проведе тайно разследване, защото всичко ще бъде докладвано на хора извън фамилията.

Елизабет си спомни за заседанието на съвета и как настояваха да продадат акциите на борсата. Всички до един.

Изведнъж се почувства съвсем самотна. Силното позвъняване на телефона я накара да подскочи. Стана и вдигна слушалката.

— Ало?

— Лиз, ти ли си? Рийс се обажда. Току-що ми предадоха, че си ме търсила.

Зарадва се, че чува гласа му, но изведнъж си спомни защо го бе търсила. За да му каже, че ще подпише документите, че ще разреши да разпродадат компанията. Всичко се бе променило само за няколко часа. Елизабет погледна към портрета на стария Самуел в коридора. Основал бе компанията си и се бе борил за нея. Баща й беше я доизградил и превърнал в гигант, бе живял за нея, бе й се посветил докрай.

— Рийс — каза тя, — искам да свикам съвета във вторник. В два часа. Ще можеш ли да съобщиш на всички да дойдат?

— Вторник, в два часа — потвърди Рийс. — Има ли нещо друго?

— Не. Това е всичко. Благодаря ти — отвърна тя след кратко колебание.

Остави бавно слушалката. Нямаше да им се остави.

 

 

Изкачваше се по високата планина рамо до рамо с баща си. „Недей да гледаш надолу“ — повтаряше Сам, но тя не го послуша и в продължение на хиляди стъпки надолу нямаше нищо друго освен празно пространство. Чу се силният трясък на гръмотевица, а срещу тях се затъркаля кръгла мълния. Тя се удари във въжето на Сам и го запали, а той започна да пада в бездната. Елизабет гледаше как тялото на баща й се премята надолу и започна да пиши, но писъците й бяха заглушено от шума на бурята.

Събуди се внезапно, нощницата й бе мокра от пот, а сърцето й биеше лудо. Разнесе се силен гръмотевичен тътен, вдигна очи към прозореца и видя, че навън се лее като из ведро. Дъждът плющеше в стаята през отворената стъклена врата, подгонен от вятъра. Елизабет бързо скочи от леглото, изтича до вратата и я затвори плътно. Вдигна поглед към изпълнилите небето буреносни облаци и към проблясващите на хоризонта светкавици, но сякаш не виждаше нищо.

Сънят й не я напускаше.

 

 

До сутринта бурята бе отминала острова, оставяйки след себе си само ситен дъждец. Елизабет се надяваше, че времето няма да попречи на Алек да дойде. Чувстваше остра нужда да поговори с някого след като бе прочела доклада. Помисли си междувременно, че няма да е зле да го скрие на безопасно място. В горната стая имаше вградена каса. Ще го скрие там. Елизабет се изкъпа, сложи си някакви стари панталони и пуловер, а после слезе в библиотеката, за да прибере доклада. Той бе изчезнал.