Сидни Шелдън
Кръвна връзка (17)

ГЛАВА 17

Елизабет изпитваше страхопочитание.

Идвала бе много пъти в главния офис на баща си в Цюрих, но винаги като гост. Властта бе принадлежала на него. А сега принадлежеше на нея. Огледа огромния кабинет и се почувства като натрапница. Стаята бе великолепно аранжирана по проект на Ернст Хол.

От едната страна имаше остъклен шкаф, над който бе закачен пейзаж от Миле. Пред камината имаше диван от шведска кожа, широка масичка за сервиране и четири фотьойла. На стените висяха картини на Реноар, Шагал, Кле и две ранни творби на Курбе. Бюрото бе от солиден черен махагон. Върху широкия плот до бюрото бе инсталирана съобщителна апаратура — комплект телефонни апарати за пряка връзка с представителствата на компанията по цял свят. Имаше и два червени радиотелефона, сложна система за вътрешна връзка, телекс и други апарати. На стената зад бюрото бе закачен портрет на стария Самуел Рофи.

Скрита в ламперията врата водеше към просторна стая, обзаведена с вградени гардероби и шкафове от кедрово дърво. Някой бе прибрал дрехите на Сам и Елизабет мислено му благодари. Продължи към облицованата с плочки баня, снабдена с мраморна вана и отделна ниша с душ. Върху подгряваните полици бяха наредени чисти хавлиени кърпи. Аптечката беше изпразнена. Всички лични вещи на баща й бяха изнесени. Вероятно Кати Ерлинг ги бе прибрала. Елизабет разсеяно си помисли дали Кати не е била влюбена в Сам.

В огромния президентски апартамент имаше помещение със сауна, напълно оборудван гимнастически салон, бръснарски салон и трапезария, в която можеха да се съберат стотина души. Когато посрещаха гости от чужбина, в центъра на масата поставяха знамето на съответната страна върху украсен с цветя плот.

В съседство бе личната трепезария на Сам с фрески по стените и изискано обзаведена.

Кати Ерлинг бе обяснила на Елизабет: „През деня дежурят двама майстор-готвачи, а през нощта — един. Ако приемете повече от дванайсет души за обяд или за вечеря, необходимо е само да ги предупредите два часа предварително.“

Елизабет седеше на бюрото, отрупано с вестници, бележки, статистически данни и доклади, и не знаеше откъде да започне. Представи си как баща й е седял тук — на същия стол и на същото бюро, и изведнъж я обзе чувството, че го е загубила безвъзвратно. Сам бе толкова способен и интелигентен. Колко й бе нужен сега!

 

 

Елизабет успя да се види с Алек за няколко минути преди той да си замине за Лондон.

— Спокойно — посъветва я той. — Не позволявай на никого да ти казва какво да правиш.

Значи бе усетил какво я безпокои.

— Алек, смяташ ли, че трябва да се съглася да пуснем акциите на борсата?

Усмихна й се и отвърна с известно неудобство:

— Боя се, че да, моето момиче, но пък всеки си гони своето. Нашите дялове не ни вършат никаква работа, след като не можем да ги продадем. Сега ти трябва да решаваш.

Спомни си за този разговор, докато седеше сама в огромния кабинет. Страшно й се прииска да позвъни на Алек. Само трябваше да каже: „Промених решението си.“ И да се махне. Мястото й не бе тук. Чувстваше се непълноценна.

Погледна към бутоните на таблото за вътрешна връзка. Срещу един от тях бе написано: „РИЙС УЙЛЯМС“. Поколеба се за миг, а после натисна копчето.

 

 

Рийс се бе разположил срещу нея и я наблюдаваше. Елизабет усещаше точно какво си мисли той, какво си мислят всички те. Че мястото й не е тук.

— Хвърли голяма бомба на заседанието сутринта — каза Рийс.

— Съжалявам, ако съм ги разстроила.

— „Разстроила“ е много меко казано — засмя се Рийс. — Изпаднаха в шоково състояние. Всичко беше предварително подготвено. Съобщенията за пресата бяха готови за разпращане. — Погледна я внимателно за момент. — Какво те накара да не подпишеш, Лиз?

Как можеше да му обясни, че не бе нищо друго освен някакво полуинтуитивно чувство? Щеше да й се изсмее. И все пак Сам бе отказал да разреши разпродаването на акциите на „Рофи и синове“. Налагаше се да разбере защо.

Рийс като че ли четеше мислите й, защото каза:

— Твоят прапрадядо основал „Рофи и синове“ като чисто семейна копания, за да не допуска външни хора. Но тогава компанията е била малка. Нещата са се променили. Ние ръководим една от най-големите фармацевтични фирми в света. Който и да седне на мястото на баща ти, ще трябва да взема всички решения. Отговорността е страшно голяма.

Погледна го и се зачуди дали с тия думи не я съветва да се оттегли.

— Ще ми помогнеш ли?

— Знаеш, че ще ти помогна.

Изведнъж се почувства облекчена и разбра колко много е разчитала на него.

— Първото нещо, което трябва да направим — реши Рийс, — е да ти покажа тукашния завод. Запозната ли си със структурата на компанията?

— Не много.

Но истината беше друга. През последните няколко години Елизабет бе присъствала на достатъчно срещи със Сам, на които бе слушала доста много за дейността на „Рофи и синове“. Но искаше да чуе и неговото мнение.

— Освен лекарства ние произвеждаме много други неща, Лиз. Правим химикали, парфюми, витамини, спрейове за коса и пестициди. Произвеждаме козметика и биоелектронни инструменти, имаме поделение за хранителни продукти. — Елизабет знаеше всичко това, но го остави да продължава. — Публикуваме медицински списания и ги разпращаме на лекарите. Правим лепила, стабилизиращи химикали за строителството и пластични експлозиви.

Елизабет усещаше, че той се увлича в обясненията си, в гласа му се долавяше нотка на гордост, с която донякъде приличаше на баща й.

— „Рофи и синове“ притежава фабрики и холдингови компании в над сто държави. Всяка една от тях изпраща докладите си тук. — Замълча, като че ли искаше да се увери, че разбира за какво й говори. — Старият Самуел е започнал с един кон и една епруветка. Днес по света имаме шестдесет фабрики, десет изследователски центрове, цяла мрежа от хиляди търговски пътници и квалифицирани специалисти. — „Това са хората, които посещават лекарите и болниците“ — помисли си Елизабет. — През миналата година само в Съединените щати са продадени лекарства за четиринайсет милиарда долара, а нашият дял е доста голям.

И все пак, „Рофи и синове“ имаше неприятности с банките. Нещо не беше наред.

Рийс разведе Елизабет из фабриката, която се намираше до седалището на компанията. В действителност цюрихското поделение имаше дузина фабрики със седемдесет и пет сгради, построени на площ от шестдесет акра земя. Това бе един свят, който се самоиздържаше напълно. Обиколиха производствените предприятия, научноизследователските отдели, лабораториите по токсикология и складовете. Рийс я заведе в студиото, където правеха филми за изследователската дейност, рекламни записи, изпращани по цял свят, а после и в производствените цехове.

— Тук използваме повече филмова лента — посочи й Рийс, — отколкото в най-големите холивудски компании.

Минаха през отдела, занимаващ се с молекулярна биология и през цеха за бутилиране, където от петдесет огромни резервоара от стомана и стъкло, закачени на тавана, пълнеха с течности различни опаковки. Разгледаха халетата, в които се правеха таблетки от прахообразни материали, сортираха се, слагаха етикети, без да ги докосва човешка ръка. Някои от лекарствата бяха препарати, продавани само с рецепта, а други — патентовани артикули, свободно продавани в аптеките.

Встрани от другите сгради имаше няколко ниски постройки. В тях се помещаваха научните работници: специалисти по аналитична химия, биохимици, специалисти по органична химия, паразитолози и патолози.

— Тук работят повече от триста учени — разказваше Рийс на Елизабет. — Повечето от тях имат докторски титли. Искаш ли да видиш залата за сто милиона долара?

Елизабет кимна с готовност.

Изолираната сграда бе построена от тухли и се охраняваше от униформен въоръжен полицай. Рийс показа пропуска си и охраната ги пусна да влязат в дълъг коридор, в дъното на който имаше желязна врата. Тя се отваряше с два ключа и Елизабет и Рийс влязоха в стаята. Помещението нямаше прозорци. От пода до тавана имаше поставени рафтове, върху които бяха наредени всевъзможни бутилки, буркани и епруветки.

— Защо я наричат „Залата за сто милиона долара“? — попита тя.

— Защото всички тези неща струват толкова. Виждаш ли онези препарати на рафтовете? Те нямат наименования, а само номера. Продукти, които не са се наложили. Не сме успели с тях.

— Но сто милиона долара…

— На всяко лекарство, което се е наложило, има около хиляда, които остават в тая зала. Някои препарати се разработват в продължение на десет години, а после се отказваме от тях. Разработката на едно-единствено лекарство може да ни струва от пет до десет милиона долара, преди да установим, че няма да излезе нищо или че някой ни е изпреварил. Запазваме обаче всички разработки, защото понякога специалистите ни откриват, че може да ни свършат работа.

Изразходваните суми звучаха невероятно.

— Хайде — подкани я Рийс. — Ще ти покажа „Залата със загубите“.

Тя се намираше в друга сграда, която не се охраняваше и подобно на другите стаи в нея имаше само отрупани с бутилки и буркани рафтове.

— Тук също сме изгубили цяло състояние — каза Рийс. — Но това влиза в плановете ни.

— Не те разбирам.

Рийс се приближи към един от рафтовете и взе някаква бутилка. На нея бе написано „Ботулизъм“.

— Знаещ ли колко заболявания от ботулизъм е имало в Съединените щати през миналата година? Двайсет и пет. Но на нас ни струва милиони долари да държим на склад този медикамент. — Взе напосоки една друга бутилка. — Това пък е против бяс. Тази стая е пълна е лекарства против редки болести — ухапвания от змии и отровни растения. Пращаме ги като безплатна помощ на армията и по болниците.

— Това ми харесва — каза Елизабет.

Помисли си, че и старият Самуел щеше да е доволен.

Рийс я заведе в капсуловъчния цех, където с огромна транспортна лента се вкарваха празните шишенца. Преминавайки през залата, шишенцата бяха стерилизирани, напълнени с капсули, етикетирани, допълнени с памук и запечатани. Всичко се правеше автоматично.

Имаше и фабрика за стъкло, архитектурно бюро за планиране на нови сгради, както и отдел за недвижими имоти, който се занимаваше с покупки на терени. В една от сградите се помещаваха печатарските преси, от които излизаха брошури на петдесет езика, подготвяни от цял куп преводачи.

Някои от цеховете напомняха за книгата на Джордж Оруел „1984“. Стерилните зали бяха окъпани във феерични ултравиолетови светлини. Съседните стаи бяха боядисани в различни цветове — бял, зелен или син, а работниците носеха униформи. Всеки път, когато влизаха или излизаха от залата, трябваше да преминават през специална стерилна камера. Работниците в сини работни облекла бяха по цял ден в заключени помещения. Преди да се хранят, почиват или да отидат до тоалетната, трябваше да се съблекат, да влязат в неутралната зелена зона, да си сложат други дрехи и да направят същото, когато се връщат.

— Мисля, че ще ти бъде интересно — каза Рийс.

Тръгнаха по сивия коридор на сградата за научни разработки. Стигнаха до врата, на която пишеше: „Вход забранен“. Рийс я отвори и влезе, следван от Елизабет. Минаха през втора врата и се озоваха в слабо осветена стая, пълна със стотици клетки с животни.

Помещението бе топло и влажно и на нея й се стори, че са я отвели в джунглата. Когато очите й привикнаха с полумрака, откри, че клетките са пълни с маймуни, хамстери, котки и бели мишки. Много от животните имаха противни израстъци по различни части на тялото. На някои главите бяха обръснати и бяха обкичени с електроди, имплантирани в мозъците им. Други пищяха и издаваха невъобразими звуци, мятайки се из клетките, а трети бяха притихнали или в безсъзнание. Шумът и вонята бяха непоносими. Всичко приличаше на някакъв ад. Елизабет се приближи към една клетка, в която имаше самотно бяло котенце. Черепът му бе отворен и покрит с чиста пластмасова шапчица, през която стърчаха половин дузина кабели.

— Какво правите тук? — попита Елизабет.

Високият брадат мъж, който си отбелязваше нещо пред клетката, обясни:

— Изпитваме ново успокоително средство.

— Надявам се, че ще действа — вяло подхвърли тя. — Не бих се отказала от нещо успокоително. — И излезе от стаята, преди да й прилошее.

Рийс я настигна по коридора.

— Лошо ли ти е?

— Няма ми нищо — дълбоко пое дъх тя. — Необходимо ли е всичко това?

Рийс я изгледа и отговори:

— Тези експерименти спасяват живота на мнозина. Повече от една трета от хората, родени след 1950 година, са живи благодарение на съвременните лекарства. Само си представи какво означава това.

Елизабет се замисли.

 

 

Необходими им бяха цели шест дни, за да обиколят основните сгради, а когато свършиха, Елизабет бе напълно изтощена и зашеметена от огромните мащаби, А знаеше, че бе разгледала само един от заводите на Рофи. Десетките други бяха пръснати по целия свят.

Фактите и цифрите бяха смущаващи.

— Необходими са от пет до десет години преди да пуснем на пазара нов медикамент, а от всеки две хиляди опитвани съединения получаваме средно по три крайни продукта…

Или пък: „… Само в отдела за качествен контрол на «Рофи и синове» работят триста души.“

Или: „… Работещите за «Рофи и синове» по целия свят са над половин милион души…“

Или: „… Общите приходи за миналата година бяха…“

Елизабет слушаше, опитвайки се да асимилира съобщаваните й от Рийс цифри. Известно й бе, че компанията е голяма, но понятието „голяма“ не разкриваше всичко. Изразено в хора и пари, то бе направо зашеметяващо.

Вечерта, когато Елизабет си легна и си припомни за всичко видяно и чуто, и усети, че я обхваща чувство за непълноценност.

Иво: „Повярвай ми, скъпа, че е много по-добре да оставиш всичко на нас. Не разбираш тия неща.“

Алек: „Мисля че трябва да продадеш, но пък всеки си гони своето.“

Валтер: „Защо ти трябва да се тормозиш с това? Можеш да заминеш, където си искаш и да си живееш безгрижно.“

„Те всички са прави — помисли си тя. — Ще се оттегля и ще ги оставя да правят каквото си искат с компанията. Тая работа не е за мене.“

Щом като взе решението, усети огромно облекчение. Заспа почти веднага.

 

 

От следващия ден — петък, започнаха празничните дни. Когато пристигна на работа, Елизабет нареди да повикат Рийс, за да му съобщи решението си.

— Мистър Уйлямс замина снощи за Найроби — уведоми я Кати Ерлинг. — Помоли ме да ви предам, че ще се върне във вторник. Някой друг не може ли да ви помогне?

Елизабет се подвоуми.

— Свържете ме със сър Алек, ако обичате.

— Да, мис Рофи. — Кати се поколеба, преди да продължи: — Сутринта донесоха един пакет за вас от полицията. В него са личните вещи на баща ви, които е занесъл в Шамони.

Споменаването на името му отново я изпълни с познатото чувство на скръб от загубата.

— От полицията се извиниха, че не са могли да ги дадат на вашия куриер. Вече са били изпратени.

— Моя куриер ли? — намръщи се Елизабет.

— Човекът, когото сте изпратили до Шамони да ги прибере.

— Никого не съм изпращала до Шамони. — Вероятно ставаше въпрос за някаква бюрократична грешка. — Къде е пакетът?

— Оставих го в шкафа ви.

 

 

В пакета имаше куфар с дрехите на Сам и дипломатическо куфарче със залепено върху него ключе. Вероятно с документи за компанията. Щеше да накара Рийс да се заеме с тях. После се сети, че е заминал. Помисли си, че не е лошо и тя да се махне от града през свободните дни. Погледна куфарчето и си каза, че в него може да има някои лични вещи на Сам. Реши да отвори първо него.

Кати Ерлинг позвъня:

— Съжалявам, мис Рофи. Сър Алек е излязъл от кабинета си.

— Оставете му бележка да ми се обади, ако обичате. Аз ще бъда на вилата в Сардиния. Предайте същото и на мистър Палаци, мистър Гаснер и мистър Мартел.

Ще им каже, че се оттегля, че могат да продават акциите и да правят каквото искат с компанията.

 

 

Очакваше с нетърпение празничните дни. Щеше да се усамоти във вилата като в уютен пашкул и да помисли за бъдещия си живот. Събитията я връхлетяха толкова бързо, че нямаше възможност да помисли обстойно за всичко. Инцидентът със Сам — запъна се пред думата „смърт“, наследяването на контролния пакет на „Рофи и синове“, настоятелният натиск на членовете на фамилията да продаде акциите. А и самата компания. Страховитият пулс на гиганта, чиято мощ въртеше света. Не можеше да се справи изведнъж с толкова много неща.

Когато излетя за Сардиния късно следобед, Елизабет бе взела със себе си и куфарчето на баща си.