Сидни Шелдън
Кръвна връзка (12)

ГЛАВА 12

Елизабет за първи път видя Рийс Уйлямс на петнайсетия си рожден ден през втория срок на първата учебна година в пансиона. Той се бе отбил, за да й донесе подаръка за рождения ден от баща й.

— Той искаше да ти го поднесе лично — обясни Рийс, — но не можа да се освободи.

Елизабет се опита да прикрие разочарованието си, но Рийс бързо го усети. У нея имаше нещо отчаяно, някаква уязвимост, която го развълнува. И без много-много да му мисли, той предложи:

— Защо не излезем да вечеряме заедно?

„Каква невероятна идея“ — помисли си Елизабет. Представи си как влизат в ресторанта заедно: той, невероятно хубав и изискан, и тя, със скоби на зъбите и дебела.

— Благодаря, но не мога — отговори твърдо Елизабет. — Аз… имам да уча.

Но Рийс Уйлямс отказа да приеме отрицателния й отговор. Спомни си за самотните рождени дни, които бе прекарал самият той. Поиска разрешение от директорката да изведе Елизабет на вечеря. Качиха се в колата му и потеглиха към летището.

— Нюшател е в другата посока — обади се Елизабет.

Рийс я погледна и попита невинно:

— Кой каза, че отиваме в Нюшател?

— Къде отиваме?

— В „Максим“. Единственото място, където може да се отпразнува петнайсетият ти рожден ден.

 

 

До Париж летяха с частен самолет, а вечерята бе превъзходна. Първо им поднесоха гъши пастет с трюфели, после крем-супа от омари, хрупкава патица с портокали, специалитета — салата „Максим“, и завършиха с шампанско и торта. След вечерята Рийс я разходи с колата по „Шанз Елизе“ и се върнаха в Швейцария късно през нощта.

Това бе най-приятната вечер в живота на Елизабет. Рийс успяваше някакси да я накара да се чувства интересна и хубава, което бе опияняващо преживяване. Когато я остави пред училището, тя каза:

— Не зная как да ти благодаря. Никога не съм прекарвала такава приятна вечер.

— Благодари на баща си — отвърна с усмивка Рийс. — Идеята бе изцяло негова.

Но Елизабет знаеше, че това не е вярно.

Реши, че Рийс Уйлямс е най-прекрасният човек, който е срещала някога. И несъмнено най-привлекателният. Мушна се в леглото си, мислейки за него. После стана и отиде до малкото бюро под прозореца. Взе лист хартия и писалка и написа: „Мисис Рийс Уйлямс“.

Дълго стоя загледана в написаните думи.

 

 

Рийс закъсня с двайсет и четири часа за срещата си с една чаровна френска актриса, но не съжаляваше. Озоваха се в „Максим“ и Рийс не можеше да се отърве от мисълта, че прекараната с Елизабет вечер бе много по-интересна.

Някой ден щяха да се съобразяват с Елизабет.

 

 

Елизабет така и не разбра кой оказа по-голямо влияние за настъпилата промяна у нея — Самуел или Рийс Уйлямс, но започна да се гордее със себе си по нов начин. Натрапчивото й желание да яде постоянно изчезна и излишните й килограми се стопиха. Започна да спортува, а и училището й стана интересно. Направи опит да се сприятели с другите момичета. Те не можеха да повярват. Често бяха я канили на „пижамени“ събирания, но тя винаги им бе отказвала. И съвсем неочаквано за всички Елизабет една вечер се появи по нощница при събралите се момичета.

Те бяха в стая, където живееха четири от тях, а когато Елизабет влезе, помещението бе изпълнено от поне две дузини ученички по пижами или пеньоари. Едно от момичетата погледна изненадано и извика:

— Я вижте кой е тук! Бяхме сигурни, че няма да дойдеш.

— Аз… съм тук.

Въздухът бе изпълнен с остро-сладникавия аромат на цигарен дим. Елизабет знаеше, че много от момичетата пушат марихуана, но никога не бе опитвала. Домакинята — французойка на име Рене Токар, се приближи към Елизабет с дебела кафява цигара в уста.

Дръпна дълбоко, а после подаде цигарата на Елизабет.

— Нали пушиш?

Въпросът й звучеше повече като даденост.

— Разбира се — излъга Елизабет. Взе цигарата, поколеба се за момент, после я лапна и смукна дълбоко. Имаше чувството, че лицето й е позеленяло, дробовете й се бунтуваха, но успя да се усмихне и да въздъхне: „Готино“.

Щом Рене се обърна, Елизабет се задави от кашлица. Усещаше се замаяна, но след малко й мина. От любопитство реши да опита още веднъж. Чувстваше се странно, главата й се замая. Чувала бе и бе чела за ефекта на марихуаната. Твърдеше се, че премахва задръжките и че човек се отпуска. Дръпна още веднъж, този път по-дълбоко, и започна да се чувства приятно, сякаш плува и се намира на друга планета. Виждаше момичетата в стаята и чуваше гласовете им, но те бяха някакси неясни, а звуците — приглушени и далечни. Светлината бе много ярка и тя притвори очи. В мига, в който замижа, започна да плува в пространството. Усещането бе великолепно. Виждаше се как се издига над покрива на училището, нагоре и все нагоре над снежните Алпи, сред море от пухкави снежнобели облаци. Някой я извика, връщайки я на земята. Елизабет неохотно отвори очи. Над нея бе се надвесила Рене, а лицето й изглеждаше загрижено.

— Има ли ти нещо, Рофи?

Елизабет се усмихна блажено и измърмори неясно.

— Чувствам се прекрасно.

Приятната възбуда още не бе отминала и тя си призна:

— Никога не бях пушила марихуана.

Рене я зяпна изненадано.

— Марихуана ли? Та това беше „Галоаз“.

 

 

На другия край на Нюшател имаше мъжки пансион и съученичките на Елизабет се измъкваха при всяка възможност, за да ходят на срещи с момчетата. Девойките говореха постоянно за момчета. Говореха си за телата им, размера на пенисите им, какво им позволяват да правят с тях и какво пък те, на свой ред, правят на момчетата. На Елизабет понякога й се струваше, че е попаднала в училище, пълно с побеснели нимфоманки. Мислеха непрекъснато за секс. Едно от интимните занимания в училището бе фролаж.

Едното момиче се събличаше изцяло и лягаше по гръб на леглото, а другата я милваше от гърдите до бедрата. Възнаграждението бе една паста, закупена в селото. Десет минути фролаж струваха една паста. На края на десетте минути момичето обикновено стигаше до оргазъм, но ако не успееше, другото продължаваше и спечелваше още една паста.

Мястото на другото любимо сексуално развлечение бе банята. В училището имаше огромни старомодни вани с подвижни душове, които можеха да се свалят от куките на стената. Момичетата сядаха във ваната, пускаха душа и насочваха бликащата топла вода между бедрата си, местейки бавно струята напред-назад.

Елизабет не се задоволяваше с фролаж, нито пък с душа, но сексуалните й пориви ставаха все по-силни. Някъде през този период тя стигна до потресаващо заключение.

 

 

Една от учителките на Елизабет бе дребната и стройна Шантал Арио, Тя бе малко под трийсетте, с външност на ученичка. Беше привлекателна, а когато се усмихваше, ставаше дори красива. Бе най-симпатичната учителка и Елизабет се чувстваше много привързана към нея. Когато Елизабет бе притисната от нещо, тя отиваше при мадмоазел Арио и й разказваше проблемите си. Мадмоазел Арио умееше да слуша с разбиране. Вземаше ръката на Елизабет и я стискаше приятелски, даваше й някакъв съвет, черпейки я с чаша топъл шоколад и сладкиши, след което Елизабет винаги се успокояваше моментално.

Мадмоазел Арио преподаваше френски и водеше часовете по шев и кройка, в които наблягаше на стила и съчетанието на цветовете, както и на подходящите аксесоари.

— Запомнете, момичета — казваше тя, — че и най-хубавата дреха на света може да изглежда ужасно, ако към нея не носите подходящите аксесоари.

„Аксесоари“ бе ключовата дума за мадмоазел Арио.

Когато Елизабет лежеше в топлата вана, откриваше, че си мисли за мадмоазел Арио, за израза на лицето й, когато си говореха, и за начина, по който учителката галеше ръката й — нежно и внимателно.

Когато седеше в час по друг предмет, Елизабет се улавяше, че мислите й се отнасят към мадмоазел Арио, спомняше си миговете, когато учителката я прегръщаше и я утешаваше, докосвайки гърдите й. В началото Елизабет смяташе, че докосванията са случайни, но те започнаха да стават все по-чести и всеки път мадмоазел Арио й отправяше нежен, питащ поглед, като че ли в очакване на някакъв отговор. Елизабет си представяше мислено мадмоазел Арио с нейните нежно надигнати гърди и дълги бедра, питайки се как ли изглежда без дрехи в леглото. И тъкмо тогава дойде смайващото прозрение.

Реши, че е лесбийка.

Не се интересуваше от момчета, защото се интересуваше от момичета. Но не от глупави момиченца, каквито бяха съученичките й, а от чувствени и разбиращи жени като мадмоазел Арио. Елизабет си представяше как лежат двете в леглото, прегръщайки се и любувайки се една на друга.

Тя бе слушала и чела достатъчно за лесбийките, за да й бъде ясно колко е труден животът им. Обществото не ги одобряваше. Лесбийството се смяташе като престъпление срещу природата. Но какво лошо има в това да обичаш някого дълбоко и нежно, чудеше се Елизабет. Имаше ли значение дали е мъж или жена? Не е ли любовта най-важното нещо? По-добре ли е да встъпиш в хетеросексуален брак без любов, отколкото в хомосексуална връзка с много обич?

Елизабет си помисли колко ще се ужаси баща й, когато научи истината за нея. Е, нещата трябва да се приемат такива, каквито са. Ще се наложи да направи преоценка на плановете си за бъдещето. Никога няма да може да води така наречения нормален живот със съпруг и деца като другите жени. Където и да отидеше, щеше винаги да бъде изгнаница, бунтовничка, отхвърляна от по-голямата част на обществото. Тя и мадмоазел Арио… Шантал, ще си намерят един малък апартамент някъде, а може би и малка къща. Елизабет ще я украси великолепно в меки пастелни цветове и с всички подходящи аксесоари. Ще има елегантни френски мебели и хубави картини по стените. Баща й може да помогне — не, не трябва да очаква никаква помощ от баща си. Най-вероятно е той никога да не й проговори.

Елизабет се замисли за облеклото си. Може да е лесбийка, но реши, че няма да се облича като такава. Никакви голфове или панталони, или пък костюми и просташки мъжки шапки. Емоционално осакатените жени ги носеха, така, както някога прокажените са носели звънци. Тя ще се опита да изглежда колкото е възможно по-женствена.

Елизабет реши, че ще се научи да готви превъзходно, за да може да приготвя на мадмоазел Арио, не, на Шантал, любимите й ястия. Виждаше във въображението си как двете седят в апартамента или в малката къща, наслаждавайки се на приготвената от Елизабет вечеря на светлината на свещи. Първо ще има ордьовър, следван от чудесна салата, после може би скариди или омари, или пък „Шатобриан“, а накрая — превъзходен сладолед за десерт. След като вечерят, ще седнат на пода пред лумналия огън в камината и ще гледат меките снежинки навън. Снежинки. Значи ще бъде през зимата. Елизабет бързо смени менюто. Вместо студен ордьовър ще приготви хубава, силна подлучена супа, а може да направи и фондю. Десертът може да бъде суфле. Ще трябва да се научи как да го прави, за да не се разпада. После двете ще седнат на пода пред уютния огън и ще си четат стихове. Т.С. Елиът, вероятно. Или пък В. Дж. Раджадхон.

„Времето е враг на любовта,

крадец, който скъсява

всичките ни златни часове.

Някога не разбирах изобщо

защо влюбените смятат щастието

в дни, нощи и години,

а нашата любов е измерима

в радости, стонове и сълзи.“

Да, Елизабет виждаше дългите години, през които щяха да бъдат заедно, а времето ще се топи в златен, топъл блясък.

После заспиваше.

 

 

Елизабет бе го очаквала, но когато се случи, остана изненадана. Събуди се една нощ от звука на вратата, която някой тихо затваряше след себе си. Ококори очи. Виждаше някаква сянка, която се движеше през осветената от луната стая към леглото й, а после случаен лунен лъч освети лицето на мадмоазел Арио — на Шантал. Сърцето й затупа диво.

Шантал прошепна „Елизабет“ и се спря, сваляйки пенюара си. Отдолу бе съвсем гола. Елизабет усети, че устата й пресъхва. Очакваше този миг отдавна, но сега, когато той наистина настъпи, изпадна в паника. Всъщност не знаеше какво точно трябва да прави или как да го направи. Не й се искаше да изглежда като глупачка пред жената, която обича.

— Погледни ме — нареди й с глух глас Шантал. Елизабет й се подчини. Огледа изпитателно голото тяло. На живо Шантал Арио не бе точно това, което Елизабет си бе представяла. Гърдите й приличаха повече на повехнали ябълки, а и бяха малко увиснали. Имаше малко коремче, а задникът й приличаше — Елизабет не можа да намери поточна дума — на увиснал диференциал.

Но всичко това нямаше значение. Важното бе онова, което оставаше под повърхността, душата на жената, смелостта и решимостта да бъде различна от останалите, да се опълчи срещу целия свят и да желае да прекара живота си с Елизабет.

— Направи ми малко място, мое малко ангелче — прошепна тя.

Елизабет се премести, както й бе наредено, а учителката се вмъкна в леглото до нея. От нея се разнасяше силен аромат. Извърна се към Елизабет и я притисна до себе си, шепнейки: „О, cherie, колко съм мечтала за този миг!“ Започна да целува Елизабет по устните, принуждавайки я да поеме езика й в устата си и издавайки бързи и стенещи звуци.

За Елизабет това несъмнено бе най-неприятното усещане, което някога бе изпитвала. Лежеше като парализирана. Шантал… мадмоазел Арио опипваше с пръсти тялото й, стискаше гърдите й, плъзгайки ръце надолу по корема й към бедрата. А от устните й, които не спираха да я целуват по устата, потече слюнка като на животно.

Ето, това е то. Това бе магическото красиво усещане. „Ако ние бяхме едно цяло, ти и аз, щяхме да накараме Вселената да разтърси звездите и да премести небесата.“

Мадмоазел Арио продължаваше да движи ръцете си надолу, галеше бедрата й и започна да достига между краката й. Елизабет бързо се насили да призове на помощ вечерите на свещи, суфлето и нощите пред камината, както и всичките прекрасни години, които щяха да споделят заедно, но всичко бе безполезно. Умът и плътта й бяха отвратени — чувстваше се като че ли се гаврят с тялото й.

Мадмоазел Арио простена:

— О, cherie, искам да те чукам.

Елизабет не можа да измисли нищо друго, освен:

— Имаме обаче един проблем. Никой от нас няма подходящите аксесоари.

Започна да се смее и да плаче истерично, оплаквайки осветеното от свещи видение, което бе изчезнало, а се смееше, защото бе здраво, нормално момиче, което току-що разбра, че е свободно.

На другия ден Елизабет опита душа.