Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bloodline, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ленко Костов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 92гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alegria(2008)
Издание:
ИК „Бард“, 1998
Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“
Warner Books edition, 1977
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
ГЛАВА 11
Елизабет бе донесла със себе си Книгата. Застана в хола на вилата и се загледа в портрета на Самуел Рофи с Терения до него, усещайки присъствието им, сякаш бяха оживели. Доста време мина преди Елизабет да се обърне и да се качи по стълбите до горната стая с Книгата в ръце. Всеки ден прекарваше там с часове, като прочиташе и препрочиташе написаното, чувствайки се все по-близка със Самуел и Терения, а разделящите ги сто години просто изчезваха…
През следващите няколко години, четеше нататък Елизабет, Самуел прекарвал дълги часове в лабораторията на д-р Вал, като му помагал да смесва мехлемите и лекарствата и учел за какво се използват. И винаги на заден план стояла Терения — ефирна и красива. Самото й присъствие го изпълвало с увереност, че мечтата му ще се осъществи и че някой ден тя ще му принадлежи. Самуел се разбирал добре с д-р Вал, но с майката на Терения нещата стояли другояче. Тя била женище с остър език, обичала да се превзема и мразела Самуел. Той се стараел да не се изпречва на пътя й.
Самуел бил изненадан от големия брой лекарства, с които се лекуват хората. На едни папируси прочел списък от 811 рецепти, използвани от египтяните 1550 години преди новата ера. Продължителността на живата тогава била петдесет години и след като прочел някои от рецептите, Самуел разбра причината: крокодилски изпражнения, месо от гущер, кръв от прилеп, слюнка от камила, лъвски черен дроб, жабешко краче, прашец от еднорог. Знакът Px, поставян на всяка рецепта, се оказа древната молитва към Хорей, египетския бог-лечител. Дори думата „химия“ произлизала от древното име на Египет, земята на ками или хеми. Самуел научи, че египетските жреци лечители били наричани „маги“.
Аптеките в гетото и в самия Краков били примитивни. Повечето от шишенцата и бурканите съдържали непроверени и неизвестни медикаменти, като някои били негодни за нищо, а други — вредни. Самуел ги изучил всичките. Имаше боброва мас, каломел, ревен, йодни съединения, кодеин и ипекак. Можело да се купи универсално лекарство за коклюш, колики и коремен тиф. Тъй като не се вземаха никакви предпазни мерки за хигиенизиране, често в мазилата и сиропите откриваха умрели насекоми, хлебарки, миши изпражнения, пера и косми. Болшинството от пациентите, които вземаха от тези лекарства, умираха или от болестта си, или пък от самите лекарства.
Публикуваха се няколко списания, посветени на новостите в аптечното дело, и Самуел ги изчиташе жадно. Обсъждаше идеите си с д-р Вал.
— Логично е — твърдеше Самуел убедено — да има цяр за всяка болест. Да бъдеш здрав е естествено, а болестта е ненормално състояние.
— Може би — отговаряше му д-р Вал, — но повечето от пациентите ми дори не искат да опитат новите препарати, които им давам. — После сухо добави: — И мисля, че постъпват разумно.
Самуел се ровеше в разхвърляната библиотека на д-р Вал и четеше за лекарствените средства. А когато изчете и препрочете всичките книги, остана озадачен, че между кориците им има толкова въпроси без отговор. Самуел бе въодушевен от настъпилите революционни новости. Някои учени бяха убедени, че е възможно да се противодейства на причината, за заболяването, като се създадат съпротивителни сили, които да унищожат болестта. Д-р Вал направи един-единствен опит.
Той взе кръв от пациент, болен от дифтерит, и я инжектира на един кон. След като конят умря, д-р Вал се отказа от експериментите си. Но младият Самуел бе сигурен, че докторът е бил на погрешен път.
— Не трябва да спирате — рече Самуел. — Зная, че ще успеете.
Д-р Вал поклати глава.
— Мислиш така, защото си на седемнайсет години, Самуел. Когато стигнеш моите години, няма да си сигурен в нищо. Забрави тая работа.
Но Самуел не бе убеден. Искаше да продължи с експериментите си, но за тази цел му трябваха животни, а те се намирали трудно, с изключение на уличните котки или плъховете, които успяваше да улови. Но те умираха, въпреки минималните дози, които им слагаше. „Много са дребни — мислеше си Самуел. — Ще ми трябва по-голямо животно. Кон, крава или овца.“ Но откъде да ги вземе?
Когато един късен следобед се прибра, пред къщата стоеше стар кон, впрегнат в каруца. Отстрани на каруцата имаше грубо написани букви: „Рофи и син“: Самуел гледаше с невярващи очи, а после изтича в къщата, където го очакваше баща му.
— Оня… оня кон там — попита той, — откъде го взе?
Баща му се усмихна гордо.
— Направих една сделка. С кон можем да обикаляме много повече. След четири-пет години може да си купим още един. Помисли си само. Ще имаме два коня.
Амбициите на баща му стигаха дотук — да има два грохнали коня, които да теглят каруцата му из мръсните и претъпкани улици на краковското гето. На Самуел му идеше да заплаче.
Същата нощ, когато всички заспаха, Самуел отиде в конюшнята и огледа коня, на който дали името Ферд. Доколкото разбираше от коне, този без съмнение бе един от най-нечистокръвните. Конят бе много стар, с изкривен гръбнак й окуцял от шпат. Вероятно не може да се движи много по-бързо от баща му. Но това нямаше значение. Важно беше, че вече имаше лабораторно животно. Можеше да си прави опитите, без да трябва да лови плъхове и улични котки. Но, разбира се, трябваше да внимава баща му да не разбере какво прави. Самуел потупа коня по главата.
— Ти ще навлезеш в аптекарския занаят — съобщи той на Ферд.
Самуел направи импровизирана лаборатория, като използваше ъгъла на конюшнята, където държаха Ферд.
Отгледа култура от бацили на дифтерит в паница с гъст бульон. Когато бульонът помътня, отсипа малко в друг съд и после го разреди, като първо доля вода, а после го затопли на слаб огън. Напълни една спринцовка и се приближи към Ферд.
— Помниш ли какво ти казах? — прошепна Самуел. — Е, настъпи и твоят час.
Самуел впръска съдържанието на спринцовката в увисналата кожа на гърба на коня, така, както бе виждал да прави д-р Вал. Ферд се извърна и го погледна с укор, а после го опръска с урина.
Самуел изчисли, че ще са нужни около седемдесет и два часа, докато културата се развие в организма на Ферд. В края на този период щеше да му сложи по-голяма доза. А после — още една. Ако теорията за антителата се потвърдеше, всяка доза би трябвало да изгради по-силна съпротива в кръвта срещу болестта. И Самуел щеше да създаде ваксината. По-нататък щеше да му е необходимо да намери човек, за да я провери, но това нямаше да бъде трудно. Всеки заболял от смъртоносната болест щеше да бъде доволен да опита нещо, което би могло да му спаси живота.
През следващите два дни Самуел прекарваше почти всяка свободна минута при Ферд.
— Не съм виждал досега някой да обича толкова много едно животно — учудваше се баща му. — Не можеш да се отделиш от него, нали?
Самуел промърмори нещо неразбрано. Усещаше се донякъде виновен за това, което вършеше, но знаеше какво щеше да стане, ако бе казал на баща си. Баща му не трябваше да знае. Самуел само трябваше да вземе малко кръв от Ферд и да напълни едно-две шишенца със серум, а после щеше да им покаже каквото трябва.
На сутринта на третия и съдбоносен ден Самуел се събуди от гласа на баща си, който викаше пред къщата. Скочи от леглото, изтича до прозореца и погледна навън. Баща му стоеше на улицата при каруцата и викаше колкото му глас държи. От Ферд нямаше и помен.
Самуел се облече набързо и изтича навън.
— Момзер! — не спираше баща му. — Мошеник! Лъжец! Крадец!
Самуел усети, че сърцето му се свива.
— Отнасяхме се с него толкова добре. Вършех си работата без да го пресилвам, нали знаеш, без да го шибам с камшика или да го гоня като някои други, които мога да назова по име. И как ми се отблагодари? Падна и умря. Ако хвана оня мошеник, дето ми го продаде, ще го убия!
Самуел се обърна натъжен. Но не само защото Ферд бе умрял. С него бяха изчезнали и мечтите му. С Ферд изчезнаха бягството от гетото, свободата, хубавата къща за Терения и децата им.
Но му предстоеше да преживее едно още по-голямо нещастие.
На следващия ден Самуел научи, че д-р Вал и жена му се уговорили с един равин да се ожени за Терения. Самуел не можеше да повярва. Терения му принадлежеше! Изтича до къщата на доктора. Завари д-р Вал и съпругата му в хола. Застана пред тях, пое дълбоко дъх и изрече:
— Станала е някаква грешка, Терения е сгрешила. Тя ще се омъжи за мен!
Те го гледаха в недоумение.
— Зная, че не съм достоен за нея — продължи бързо Самуел, — но тя няма да бъде щастлива с никой друг. Равинът е прекалено стар за…
— Небиш! Вън! Вън! — викаше майката на Терения вбесена.
След минута Самуел се намери на улицата, като му забраниха да идва в къщата на д-р Вал. През нощта той проведе дълъг разговор с Бога.
— Какво искаш от мен? Ако не мога да притежавам Терения, защо ме накара да я обикна? Нямаш ли никакви чувства? — Гласът му се надигна от гняв и извика: — Чуваш ли ме?
И всички останали, които живееха в къщата, извикаха й отговор:
— Всички те чуваме, Самуел. За Бога, млъкни и ни остави да поспим!
На другия ден д-р Вал повика Самуел. Въведоха го в хола, където седяха д-р Вал, съпругата му и Терения.
— Явно, че имаме някакъв проблем — започна д-р Вал. — Нашата дъщеря понякога може да бъде доста упорита. По някаква причина тя те харесва. Не мога да го нарека любов, Самуел, защото не вярвам, че младите момичета знаят какво значи това. Тя обаче отказва да се омъжи за равина Рабинович. Иска да се омъжи за тебе.
Самуел погледна скришом към Терения, а тя му се усмихна и това го изпълни с радост. Но радостта му бе за кратко.
— Ти каза, че обичаш дъщеря ми — продължи д-р Вал.
— Д-д… да, господине — запъна се Самуел. Опита се да повтори думите си с по-силен глас. — Да, господине.
— Тогава нека те попитам нещо, Самуел. Би ли искал Терения да прекара остатъка от живота си, омъжена за амбулантен търговец?
Самуел изведнъж усети клопката, но нямаше как да се измъкне. Хвърли отново поглед към Терения и тихо отговори:
— Не, господине.
— Аха. Значи разбираш какъв е проблемът. Никой от нас не иска Терения да се омъжи за амбулантен търговец. А ти си точно такъв, Самуел.
— Но няма да бъда винаги такъв, д-р Вал. — Гласът му бе силен и уверен.
— А какъв ще бъдеш? — сопна му се мисис Вал. — Произхождаш от семейство на амбулантни търговци и ще си останеш такъв. Няма да позволя на дъщеря си да се омъжи за човек като тебе.
Самуел ги изгледа и тримата напълно объркан. Дошъл бе при тях разтревожен и отчаян, после бе преизпълнен от щастие, а сега отново пропадаше в някаква тъмна бездна. Какво искаха от него?
— Решихме да направим компромис — обади се д-р Вал. — Ще ти дадем шестмесечен срок, за да докажеш, че си нещо повече от амбулантен търговец. Ако през това време не можеш да предложиш на Терения условията, с които е свикнала, тя ще се омъжи за равина Рабинович.
Самуел слисано го зяпна.
— Шест месеца!
Никой не можеше да постигне успех за шест месеца! Със сигурност не и човек, който живее в гетото на Краков.
— Разбра ли ме? — попита д-р Вал.
— Да, господине. — Самуел разбираше всичко много добре.
Усети изведнъж някаква тежест в стомаха си. Нямаше нужда от решение на проблема, а имаше нужда от някакво чудо. Семейство Вал щяха да се задоволят само ако зет им е лекар или равин, или пък е богат.
Самуел бързо прехвърли наум всички възможности.
Законът му забраняваше да стане лекар.
А равин? Човек трябва да започне да учи за равин още когато е на тринайсет години, а Самуел бе вече почти на осемнайсет.
Да забогатее? Изключено. Дори и да работеше по двайсет и четири часа на ден продавайки стоката си по улиците на гетото докато станеше на деветдесет години, той все още щеше да си бъде бедняк. Д-р Вал и жена му бяха поставили неразрешима задача. Те явно бяха отстъпили пред Терения, разрешавайки й да отложи сватбата си с равина, докато в същото време поставяха условия, които знаеха, че Самуел не може да изпълни. Терения бе единствената, която вярваше в него. Тя бе уверена, че той може да постигне слава или да стане богат за шест месеца. „Тя е по-луда и от мене“ — помисли си отчаяно Самуел.
Шестмесечният срок започна да тече, а времето летеше. Дните на Самуел минаваха в търговия по улиците, помагайки на баща си. Но щом като сенките на залязващото слънце започнеха да се спускат над стените на гетото, Самуел бързо се прибираше вкъщи, хапваше набързо и отиваше да работи в лабораторията си. Приготви стотици банки със серум, инжектира зайци, котки, кучета и птици, но те всички умираха. „Много са малки — отчаяно си мислеше Самуел. — Нужно ми е по-голямо животно.“
Но не разполагаше с такова, а времето препускаше.
Самуел ходеше два пъти в седмицата до Краков, за да се снабдява със стока, която после продаваха от количката. Заставаше на разсъмване пред заключените порти, заобиколен от другите търговци, но нито ги виждаше, нито ги чуваше. Умът му витаеше в други светове.
И както Самуел стоеше замечтано една сутрин, чу, че някой вика:
— Хей, евреино! Мърдай!
Самуел вдигна очи. Портите бяха разтворени, а количката му препречваше пътя. Единият от пазачите ядосано махаше на Самуел да тръгва. Пред портите винаги имаше двама пазачи на пост. Те носеха зелени униформи със специални отличителни знаци, а въоръжението им се състоеше от пушки и тежки палки. Единият от пазачите носеше на кръста си огромен ключ, закачен на верижка, с който отключваха и заключваха портите. Край гетото течеше рекичка, над която някога бе построен дървен мост. От другата страна на моста се намираше полицейският гарнизон, към който бяха прикрепени пазачите на гетото. Самуел неведнъж бе наблюдавал да влачат някой нещастен евреин през моста. Пътуването бе винаги еднопосочно. Евреите бяха задължени да се прибират в гетото до залез слънце, а всеки, когото хванеха извън портите след като се е стъмнило, задържаха под арест и го изпращаха в трудов лагер. Кошмарът на всеки евреин бе, че може да го хванат извън портите след залез слънце.
И двамата пазачи бяха длъжни да стоят на пост и да патрулират пред портите през цялата нощ, но в гетото бе добре известно, че след като заключат евреите, единият от тях изчезваше към града и се веселеше там до сутринта. Връщаше се малко преди изгрев слънце, за да помогне на колегата си да отворят портите за новия ден.
Двамата пазачи, които обикновено стояха на пост, се казваха Паул и Арам. Паул бе приятен човек, с весел нрав. Арам бе напълно различен. Беше като животно, мургав и як, с мощни ръце и тяло, приличащо на бирена бъчва. Обичаше да тормози евреите, а когато беше на пост, всички евреи, които бяха извън портите, правеха така, че да се върнат по-рано, защото за Арам нямаше по-голямо удоволствие от това да хване някой евреин, да го пребие до безсъзнание и да го повлече през моста към омразната полицейска казарма.
Именно Арам бе този, който стоеше и викаше по Самуел да премести количката си. Самуел бързо мина през портите и пое към града, усещайки, че Арам е впил злобния си поглед в гърба му.
Шестмесечната отсрочка, дадена на Самуел, бързо се стопи на пет, после на четири и накрая — на три месеца.
Нямаше ден или час, в който Самуел не мислеше как да разреши проблема или пък да не работи трескаво в мъничката си лаборатория. Опита се да поговори с някои от богатите търговци в гетото, но малцина му отделиха от времето си, а онези, които му обърнаха внимание, му дадоха само безполезни съвети.
— Искаш да направиш пари ли? Пести си стотинките, момче, и някой ден ще имаш достатъчно, за да си купиш магазин като моя.
Много лесно им бе да говорят така, защото повечето от тях бяха родени в богати семейства.
Самуел си помисли да вземе Терения със себе си и да избягат. Но къде? Щяха да стигнат до някое друго гето, а той щеше да бъде пак беден небиш. Не, обичаше Терения прекалено много, за да й стори подобно нещо. И това беше истинската клопка, в която бе попаднал.
Времето неумолимо напредваше и трите месеца станаха два, а после — един. Единствената му утеха през това време бе, че му позволяваха да вижда любимата си Терения по три пъти в седмицата, естествено с придружителка, и при всяка нова среща Самуел разбираше, че я обиква още по-силно. Усещането бе и сладко, и горчиво, защото колкото по-често я виждаше, толкова по-близо бе мигът, в който щеше да я загуби.
— Ще намериш начин — окуражаваше го постоянно Терения.
Но вече бяха останали само три седмици, а така, както и в началото, Самуел не бе намерил никакво решение.
Късно една вечер Терения дойде при него в конюшнята. Прегърна го и прошепна:
— Хайде да избягаме, Самуел.
Никога не я бе обичал така, както я обичаше в този миг. Готова бе да се опозори, да напусне майка си и баща си, да изостави удобствата, в които живееше, само заради него.
Притегли я към себе си и каза:
— Не можем. Където и да отидем, аз ще си остана амбулантен търговец.
— Няма значение.
Самуел си помисли за хубавия й дом с просторните стаи и за прислужниците, а после си припомни за мизерната стаичка, в която живееше с баща си и леля си, и каза:
— Но за мен има значение, Терения.
И тя се обърна и излезе.
На следващата сутрин Самуел срещна бившия си съученик Исак, който вървеше по улицата и водеше кон. Конят бе едноок, страдаше от остри колики, бе окуцял и оглушал.
— Добро утро, Самуел.
— Добро утро, Исак. Не знам накъде си тръгнал с това бедно конче, но по-добре да побързаш. Май няма да издържи много.
— Няма нужда да издържи. Повел съм Лоти към фабриката за туткал.
Самуел се загледа в животното, внезапно заинтересован.
— Мисля, че няма да ти дадат много за нея.
— Знам. Искам само няколко гулдена, за да си купя количка.
Сърцето на Самуел започна да бие учестено.
— Мисля да ти спестя пътя. Ще ти дам моята количка срещу коня.
Сделката бе сключена за по-малко от десет минути.
Сега Самуел трябваше само да си направи нова количка и да обясни на баща си, че е загубил старата, а и как се е сдобил с кон, който едва се крепи на краката си.
Самуел заведе Лоти в конюшнята, където бяха държали Ферд. При по-щателен оглед конят се оказа в още по-отчайващо състояние. Самуел поглади животното и каза:
— Не се тревожи, Лоти, ти ще влезеш в историята на медицината.
Няколко минути по-късно Самуел вече работеше с новия серум.
Поради пренаселеността и нехигиеничните условия епидемиите бяха често явление в гетото. Последната напаст бе треска, която причиняваше задушаваща кашлица, подуване на жлезите и болезнена смърт. Лекарите не знаеха от какво е причинена, нито пък как да я лекуват. Бащата на Исак също се зарази от болестта. Когато Самуел научи, изтича да види приятеля си.
— Докторът беше тук — каза му разплаканото момче. — Нищо не може да се направи. От горния етаж се чуваха ужасните звуци на мъчителната кашлица, която като че ли нямаше край.
— Искам да направиш нещо за мен — помоли Самуел. — Дай ми една от носните кърпи на баща ти.
— Какво? — зяпна го учудено Исак.
— Използвана кърпа. И внимавай, докато я носиш. Пълна е с бацили.
Час по-късно Самуел бе в конюшнята и внимателно остъргваше съдържанието на носната кърпа в съд, пълен с бульон.
Работи през цялата нощ, на другия ден и на следващия ден, като инжектираше малки дози от съдържанието на съда на пациентката Лоти, после увеличи дозите, борейки се с времето, опитвайки се да спаси живота на бащата на Исак.
Опитвайки се да спаси и собствения си живот.
Години по-късно Самуел все още не бе сигурен дали Бог се е погрижил за него или за стария кон, но Лоти издържа на постепенно увеличаваните дози, а Самуел получи първата банка с антитоксин. Следващата му задача бе да убеди бащата на Исак да му разреши да го приложи върху него.
Оказа се обаче, че не е нужно да го убеждава. Когато Самуел пристигна в къщата на Исак, тя бе пълна с роднини, оплакващи умиращия на горния етаж.
— Съвсем малко му остава — съобщи му Исак.
— Мога ли да го видя?
Двамата младежи се качиха горе. Бащата на Исак лежеше с почервеняло от треската лице. Всяко изтощително изкашляне причиняваше спазми, от които все повече губеше сили. Очевидно бе, че умира.
Самуел пое дълбоко дъх и каза:
— Искам да поговоря с майка ти.
Никой не вярваше, че стъкленото шишенце, донесено от Самуел, може да помогне, но нямаха друг избор пред смъртта. Рискуваха, защото просто нямаше какво да загубят.
Самуел инжектира серума на бащата на Исак. Остана до леглото му цели три часа, но нямаше никаква промяна. Серумът не даде резултат. Само пристъпите станаха по-чести. Накрая Самуел си тръгна, като избягваше погледа на Исак.
На следващия ден Самуел трябваше да отиде до Краков за стока. Нямаше търпение да се върне и да види дали бащата на Исак е все още жив.
По всички пазари имаше огромни тълпи и на него му се струваше, че никога няма да може да направи покупките си. Когато най-после напълни количката и тръгна обратно към гетото, бе вече късен следобед.
Нещастието дойде, когато бе все още на две мили от портите. Едното колело на количката се счупи на две и стоката се разпиля на тротоара. Самуел бе изправен пред ужасна дилема. Трябваше да намери отнякъде колело, но не смееше да остави количката без надзор.
Наоколо бяха започнали да се събират хора, които алчно поглъщаха стоката с очи. Видя, че към него се приближава униформен полицай — християнин и разбра, че е загубен. Щяха да му вземат всичко. Полицаят си проправи път сред тълпата и се обърна към изплашеното момче.
— Нужно ти е ново колело за количката.
— Д-да, господине.
— Знаеш ли откъде да го вземеш?
— Не, господине.
Полицаят написа нещо на едно листче.
— Иди на това място. Кажи им какво ти трябва.
— Не мога да оставя количката — каза Самуел.
— Можеш — отвърна полицаят, оглеждайки строго тъпата. — Аз ще остана тук. Бързай!
Самуел не спря да тича нито за миг. Следвайки упътванията върху листчето, той се намери в някаква ковачница и след като обясни какво се е случило, ковачът извади едно колело, което бе същият размер като неговото. Плати за колелото от малката чанта, в която държеше парите си. Бяха му останали половин дузина гулдени.
Върна се тичешком при количката, търкаляйки пред себе си колелото. Полицаят бе все още там, а тълпата се бе разотишла. Стоката бе непокътната. Загуби още половин час да постави колелото и да го затегне, въпреки че полицаят му помагаше. После отново пое към къщи. Мислеше си непрекъснато за бащата на Исак. Дали е умрял или е още жив? Не можеше да издържи и миг повече в неизвестност.
Гетото бе вече само на половин миля. Самуел виждаше високите му стени, извисяващи се на хоризонта. Забеляза, че слънцето клони на запад, а непознатите улици потъват в тъмнина. Бе забравил за времето, увлечен в случилото му се премеждие. Слънцето вече беше залязло, а той бе извън портите! Затича се, бутайки пред себе си количката, а сърцето му биеше така, сякаш щеше да се пръсне. Портите на гетото сигурно са затворени. Спомни си за всички ужасни истории, които бе чувал за евреи, останали извън гетото през нощта. Започна да тича още по-бързо. Вероятно вече е останал само единият от пазачите. Ако беше приятелски настроеният Паул, можеше и да има късмет. Но ако беше Арам — Самуел дори и не искаше да си го помисли. Тъмнината се сгъстяваше, спускайки се над него като черна мъгла, а започна и да вали слаб дъждец. Самуел наближаваше стените на гетото, оставаха му още две преки и изведнъж съзря огромните порти. Бяха заключени.
Никога досега не бе ги виждал как изглеждат затворени отвън. Сякаш животът му се бе обърнал наопаки и той потрепера от ужас. Откъснат бе от семейството си, от своя свят, от всичко, което му бе близко. Забави крачка и продължи предпазливо към: портите, оглеждайки се за пазачите. Не се виждаха никакви. Изведнъж го изпълни безумна надежда. Вероятно са извикали по спешност пазачите. Самуел щеше да намери начин да отвори портите или пък да се покатери по стените, без никой да го забележи. Когато стигна до портите, от сянката се появи фигурата на единия от пазачите.
— Продължавай да вървиш — заповяда пазачът.
Самуел не можеше да види лицето му в тъмното, но позна гласа му. Беше Арам.
— По-близо. Ела тук.
Арам следеше приближаващия се Самуел с ехидна усмивка. Младежът пристъпваше несигурно.
— Точно така — извика окуражително Арам. — Продължавай да вървиш.
Самуел бавно се приближаваше към великана, започна да му се гади, главата му забуча.
— Господине — започна Самуел, — нека ви обясня, ако обичате. Случи ми се неприятност. Количката ми…
Арам се пресегна с огромната си месеста ръка, сграбчи Самуел за яката и го повдигна във въздуха.
— Тъпо еврейско копеле — тихо изръмжа той. — Да не мислиш, че ми пука защо си останал навън? Ти си останал извън портите! Знаеш ли какво ще ти се случи сега?
Младежът завъртя глава ужасено.
— Аз ще ти обясня — продължи Арам. — От миналата седмица имаме нова разпоредба. Всички евреи, хванати извън портите след залез слънце, трябва да се изпращат в Силезия. Десет години тежък труд. Как ти харесва тая работа?
Самуел не можеше да повярва.
— Но аз… Аз не съм направил нищо лошо. Аз…
Арам удари силно с дясната си ръка Самуел през устата и го остави да се строполи на земята.
— Хайде да тръгваме — отсече Арам.
— На… накъде? — попита Самуел.
Гласът му бе задавен от ужас.
— В участъка. Сутринта ще те откарат с останалата измет. Ставай.
Самуел лежеше, неспособен да мисли нормално.
— Аз… аз ще трябва да вляза вътре и да се сбогувам с близките си.
Арам се ухили.
— Няма да им липсваш.
— Моля ви! — замоли се Самуел. — Нека… Нека поне им изпратя една бележка.
Усмивката изчезна от лицето на Арам. Надвеси се заплашително над Самуел.
— Казах да ставаш, еврейско лайно. Ако трябва да повтарям още веднъж, ще ти смачкам топките.
Самуел бавно се изправи на крака. Арам го хвана за ръката с железните си пръсти и го поведе към полицейския участък. Десет години тежък труд в Силезия! Оттам не се връщаше никой. Погледна към човека, който го държеше за ръката и го дърпаше към моста, водещ в участъка.
— Моля ви, не правете това — примоли се Самуел. — Пуснете ме да си вървя.
Арам стисна ръката му още по-силно, така че кръвта му като че ли спря.
— Продължавай да се молиш — каза Арам. — Обичам да слушам, когато евреи се молят за милост. Чувал ли си за Силезия? За зимата ще бъдеш там. Но не се тревожи, в мините под земята е хубаво и топло. А когато дробовете ти почернеят от въглищата и почнеш да се съдираш от кашлица, ще те изхвърлят навън на снега да си умреш.
От другата страна на моста, едва забележима в дъжда, се намираше грубо скованата сграда, която служеше за полицейски участък.
— По-бързо! — заповяда Арам.
И изведнъж Самуел разбра, че не може да позволи на никого да постъпва така с него. Помисли си за Терения, за семейството си и за бащата на Исак. Няма да позволи на никого да съсипе живота му. Трябваше да избяга по някакъв начин, да се спаси. Вече вървяха по тясното мостче, а отдолу шумно течеше реката, придошла от зимните дъждове. Оставаха им само трийсетина метра. Ако щеше да става нещо, то трябваше да стане сега. Но как да избяга? Арам имаше оръжие, а дори и без него огромният пазач можеше лесно да го убие. Беше почти два пъти по-голям от Самуел и много по-силен. Стигнали бяха другия край на моста и пред тях се виждаше полицейският пост.
— Побързай — изръмжа Арам, теглейки след себе си Самуел. — Аз си имам и друга работа.
Бяха стигнали толкова близо до сградата, че Самуел вече чуваше разнасящия се отвътре смях на полицаите. Арам го стисна здраво и започна да го тегли през покрития с камъни двор, водещ към полицейския участък. Оставаха му само секунди. Самуел бръкна в джоба си с дясната ръка и напипа кесията с шестте гулдена. Сви я в шепата си, в кръвта му започна да пулсира учестено. Извади внимателно кесията от джоба си със свободната си ръка, разхлаби шнура и я пусна върху камъните. Монетите иззвънтяха силно.
— Какво беше това? — спря се изведнъж Арам.
— Нищо — бързо отвърна Самуел.
Арам погледна младежа в очите и се ухили. Направи стъпка назад, като държеше здраво Самуел, и се взря надолу към земята, където видя разтворената кесия.
— Там, където отиваш, няма да ти трябват пари — рече Арам.
Посегна надолу, за да вземе кесията, и Самуел се наведе едновременно с него. Арам сграбчи кесията с парите. Но Самуел не търсеше кесията. Ръката му напипа един от големите кръгли камъни и когато се изправи, го тресна с все сила в дясното око на Арам, превръщайки го в червена пихтия. Продължи да го удря, без да спира. Видя как носът на пазача хлътва навътре, а после и устата му, докато цялото му лице се превръща в кървава буца. Но Арам все още се държеше на крака, подобно на някакъв сляп колос. Самуел го гледаше, парализиран от страх, неспособен да го удари отново. После огромното тяло бавно започна да се свлича. Самуел се взираше в мъртвия пазач и не можеше да повярва на случилото се. Откъм сградата се чуха гласове и той изведнъж осъзна ужасното положение, в което бе изпаднал. Ако го хванеха сега, нямаше да го пращат в Силезия. Щяха да го одерат жив и да го провесят на градския площад. Ако някой само удареше полицай, го наказваха със смърт. А Самуел бе убил техен колега. Трябваше бързо да изчезва. Можеше да се опита да избяга през границата, но тогава щеше да бъде преследван до края на живота си. Трябваше да се намери някакво друго решение. Погледна към обезобразеното лице на мъртвеца и изведнъж му стана ясно какво трябва да направи.
Наведе се и претърси тялото на пазача, докато напипа огромния ключ, ключа, с който отваряха портите. После, превъзмогвайки отвращението си, Самуел хвана ботушите на Арам и започна да дърпа тялото към речния бряг. Мъртвецът като че ли тежеше цял тон.
Самуел продължи да го тегли, подгонен от идващите откъм сградата звуци. Стигна до брега на рекичката. Спря за момент, за да си поеме дъх, а после прехвърли тялото през стръмния бряг и го проследи, докато стигна до бушуващите в ниското води. Едната ръка се задържа на брега като че ли цяла вечност, а после тялото бавно пое надолу по течението и изчезна от погледа му. Самуел продължаваше да стои на мястото си като хипнотизиран, ужасен от това, което бе извършил. Вдигна камъка, който бе използвал и го запрати във водата. Смъртната опасност все още не бе отминала. Обърна се и побягна през моста към огромните, заключени порти на гетото. Наоколо нямаше никой. Самуел постави с треперещи пръсти ключа в ключалката и го превъртя. Напъна огромните дървени порти. Нищо не се получи. Прекалено тежки бяха за него. Но през тази нощ за Самуел нямаше нищо невъзможно. Изпълнен бе със сили, които се появиха отнякъде, и той успя да разтвори огромните порти. Вкара количката, после затвори зад себе си и се затича към къщи, тласкайки количката. Обитателите на къщата седяха в хола и когато Самуел влезе, всичко го погледнаха, така, сякаш виждаха жив призрак.
— Пуснали са те да се върнеш!
— Аз… аз не разбирам — запелтечи баща му. — Помислихме, че…
Самуел бързо им обясни какво се е случило и изразът на загриженост, изписан по лицата им, се смени с ужас.
— О, Боже мой! — проплака баща му. — Ще убият всички ни!
— Няма, ако ме изслушаш — успокои го Самуел.
После започна да обяснява плана си.
Петнайсет минути по-късно Самуел, баща му и двама техни съседи стояха пред портите на гетото.
— Ами ако другият пазач се върне? — прошепна баща му.
Самуел отговори:
— Трябва да рискуваме. Ако е там, ще поема всичко върху себе си.
Самуел разтвори огромните порти и се промъкна навън, като очакваше всеки миг някой да го нападне. Пъхна големия ключ в ключалката и го превъртя. Сега портите на гетото бяха заключени отвън. Самуел завърза ключа за китката си и отиде на няколко метра вляво от портите. След секунда отгоре се спусна въже, което се плъзна по стената като дебела змия. Самуел се хвана за него, а от другата страна баща му и другите започнаха да го изтеглят нагоре. Когато стигна върха на стената, Самуел направи примка на единия край на въжето, затегна я на стърчащия шип и се спусна на земята. Когато бе вече долу, разклати въжето и го освободи.
— О, Боже! — мърмореше баща му. — Какво ли ще стане по съмнало?
Самуел го погледна и отговори:
— Ще тропаме по портите и ще им викаме да ни отворят.
На разсъмване гетото гъмжеше от униформени полицаи и войници. Наложи се да търсят специален ключ, за да отворят портите при изгрев слънце, защото търговците викаха и настояваха да ги пуснат. Паул, вторият пазач, бе признал, че е напуснал поста си и е прекарал нощта в Краков, и беше арестуван. Но това все още не изясняваше мистерията с Арам. Обикновено изчезването на пазач в непосредствена близост до гетото беше идеално извинение за погром. Но полицаите бяха объркани от заключената порта. След като евреите със сигурност са били заключени вътре, те явно не са могли да го убият. Накрая решиха, че Арам сигурно е забягнал с някоя от многобройните си приятелки. Сметнаха, че може да е захвърлил тежкия и неудобен ключ някъде наоколо и претършуваха навсякъде, но не можаха да го намерят. И как да го открият, след като той бе заровен дълбоко в земята под къщата на Самуел.
Изтощен физически и психически, Самуел бе легнал и заспал почти моментално. Събуди се от виковете на някой, който го разтърсваше. Първата мисъл в главата му бе: „Намерили са тялото на Арам. Дошли са да ме хванат.“
Отвори очи. Пред него стоеше Исак и изглеждаше много възбуден.
— Изчезна! — продължаваше да вика Исак. — Кашлицата изчезна! Ела веднага у нас!
Бащата на Исак седеше в леглото. Треската бе изчезнала като по чудо. От кашлицата нямаше и следа. Когато Самуел се приближи към леглото, старецът каза:
— Мисля, че мога да хапна малко пилешка супа.
И Самуел се разплака.
Само в един ден бе отнел живота на човек и бе спасил друг.
Новината за бащата на Исак се разпространи из гетото. Роднините на умиращи мъже и жени обсадиха къщата на Рофи, молейки Самуел да им даде от магическия серум. Невъзможно бе да задоволи търсенето. Отиде при д-р Вал. Докторът бе научил за постижението на Самуел, но се отнесе скептично.
— Трябва да го видя със собствените си очи — каза той. — Приготви ми една банка и аз ще я опитам на някой от моите пациенти.
Можеше да избира от десетки болни и д-р Вал се спря на човек, който почти умираше. След двайсет и четири часа пациентът му бе на път да оздравее.
Д-р Вал отиде в конюшнята, където Самуел бе работил ден и нощ върху серума, и попита:
— Има резултат, Самуел. Ти успя. Какво искаш да получиш като зестра?
А Самуел го погледна и отговори уморено:
— Още един кон.
През тази година, 1868, бе сложено началото на „Рофи и синове“.
Самуел и Теренни се ожениха, а зестрата на Самуел се състоеше от шест коня и една малка, добре обзаведена лаборатория, специално за него. Самуел разшири експериментите си. Започна да добива лекарства от билки и не след дълго съседите му започнаха да идват в малката му лаборатория, за да купуват лекарства за всякакви болести. Лекарствата им помагаха и авторитетът на Самуел нарасна. На онези, които не можеха да платят, Самуел казваше:
— Не се безпокойте. Вземете го без да плащате.
А с Терения споделяше: „С лекарствата трябва да се лекува, а не да се правят пари от тях.“
Работата му се разрастваше непрекъснато и след време можа да съобщи на Терения:
— Мисля, че е време да отворим малка аптека, където можем да продаваме мазила, прахове и всичко, което не е с рецепти.
Аптеката имаше успех още от самото начало. Богаташите, които бяха отказали някога да му помогнат, започнаха да го навестяват и да му предлагат пари.
— Ще бъдем съдружници — казваха те. — Ще създадем верига от магазини.
Самуел се посъветва с Терения.
— Страхувам се от съдружници. Това си е наша работа. Не искам чужди хора да разполагат с нашия живот.
Терения се съгласи с него.
И тъй като работата се разрасна и откриха нови аптеки, предложенията за участие с пари се увеличиха. Самуел продължаваше да ги отхвърля.
Когато тъстът му го попита защо им отказва, Самуел отговори:
— Никога не пускай хитрата лисица в кокошарника. Някой ден тя ще огладнее.
Както процъфтяваше работата му, така растеше и семейството на Самуел и Терения. Тя му роди пет сина — Абрахам, Йосиф, Антон, Ян и Питор, а с раждането на всеки син Самуел откриваше и нова аптека, като всяка бе по-голяма от предишната. Отначало Самуел нае един човек, после двама, а скоро за него работеха повече от две дузини служители.
Един ден при Самуел дойдоха представители на властите.
— Вдигаме някои от ограниченията за евреите — съобщиха му те. — Бихме искали да откриете аптека в Краков.
И Самуел я откри. Три години по-късно бе преуспял достатъчно, за да си построи своя собствена сграда в центъра на Краков и да купи на Терения хубава къща в града. Най-после мечтата му да се измъкне от гетото се бе осъществила.
Но мечтите му надхвърляха мащабите на Краков.
Когато момчетата пораснаха, Самуел им взе частни учители и всяко от тях учеше различен език.
— Той е полудял — казваше тъщата му. — Хората в квартала му се подиграват, че Абрахам и Ян учат английски, Йосиф — немски, Антон — френски, а Питор — италиански. С кого ще говорят? Никой тук не говори тия варварски езици. Момчетата даже няма да могат да говорят помежду си!
Самуел само се усмихваше и търпеливо обясняваше:
— Това е част от образованието им.
Той знаеше с кого ще разговарят синовете му.
Когато момчетата станаха на 15–16 години, те вече бяха пътували в различни страни с баща си. При всяко пътуване Самуел поставяше основите за бъдещите си планове. Когато Абрахам стана на двайсет и една години, Самуел събра цялото семейство и съобщи:
— Абрахам отива да живее в Америка.
— Америка ли! — извика майката на Терения. — Там е пълно с диваци! Няма да позволя да направиш такова нещо на внука ми. Момчето остава тук, защото е безопасно.
Безопасно. Самуел си спомни за погромите, за Арам и за убийството на майка си.
— Той заминава в чужбина — натърти Самуел. После се обърна към Абрахам. — Ще отвориш фабрика в Ню Йорк и ще ръководиш работите там.
— Да, татко — отговори гордо Абрахам.
Самуел се обърна към Йосиф:
— Когато станеш на двайсет и една, ще заминеш за Берлин.
Йосиф кимна ас глава. Обади се и Антон:
— А аз ще отида във Франция. Надявам се, в Париж.
— Само че внимавай — изръмжа Самуел. — Някои от неверничките са много хубави.
Обърна се към Ян:
— Ти ще отидеш в Англия.
Питор, най-малкият син, се намеси нетърпеливо:
— А аз ще отида в Италия, татко. Кога мога да тръгна?
— Няма да е тая вечер, Питор. Ще трябва да почакаш, докато станеш на двайсет и една — засмя се Самуел.
И така, всичко бе решено. Самуел придружи синовете си в чужбина и им помогна да си открият кантори и фабрики. През следващите седем години се появиха клонове на фамилията Рофи в пет чужди държави, Създаваше се династия и Самуел нареди на адвоката си да направи така, че макар и всяка компания да оставаше независима, тя бе в същото време отговорна пред централата.
— Никакви чужди хора — непрекъснато повтаряше Самуел на адвоката. — Основният капитал не трябва да напуска никога семейството.
— Няма — уверяваше го адвокатът. — Но ако синовете ти не могат да продават акции, Самуел, как ще живеят? Уверен съм, че искаш да живеят добре.
— Ще направим така, че да живеят в хубави къщи — кимна с глава Самуел. — Ще имат големи заплати и сметки за харчене, но всичко друго трябва да бъде включено в работата. Ако искат да продават акции, решението трябва да се вземе единодушно. Основният пакет ще принадлежи на най-големия ми син и на неговите наследници. Ще станем нещо голямо. Ще станем по-големи от ротшилдовци.
След години предсказанието на Самуел се превърна в действителност. Бизнесът се разрастваше и процъфтяваше. Макар че семейството бе пръснато, Самуел и Терения се грижеха да поддържат връзка, доколкото бе възможно. Синовете им си идваха вкъщи за рождените дни и големите празници. Гостуванията им не бяха, обаче, само заради празниците. Момчетата се затваряха с баща си и обсъждаха работата си. Имаха си собствена шпионска система. Когато някой от синовете в дадена страна научеше, че се разработва ново лекарство, той изпращаше куриери до останалите и те започваха да го произвеждат, като по този начин оставаха постоянно пред конкуренцията.
След време момчетата се ожениха и дариха Самуел с внуци. Абрахам бе заминал за Америка на двайсет и първия си рожден ден, през 1891 година. Ожени се за американка седем години по-късно и през 1905 г. се роди първият внук на Самуел, Удроу, който пък имаше син на име Сам. Йосиф се ожени за германка, която му роди син и дъщеря. Синът на свой ред се ожени за момиче, което му роди дъщеря, Ана. Ана се омъжи за германец, на име Валтер Гаснер. Във Франция Антон се бе оженил за французойка, която му роди двама сина. Единият от синовете му се самоуби. Вторият се ожени и имаше една дъщеря, Елен. Тя имаше няколко брака, но нямаше деца. В Лондон Ян се бе оженил за англичанка. Единствената им дъщеря се омъжи за един баронет на име Хикълс, а сина си нарекоха Алек. В Рим Питор се бе оженил за италианка. Родиха им се син и дъщеря. Когато на свой ред синът се ожени, жена му роди дъщеря, Симонета, която се влюби и се ожени за младия архитект Иво Палаци.
Това бяха наследниците на Самуел и Терения Рофи.
Самуел живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на настъпилите в света промени. Маркони изобрети радиото, а братя Райт полетяха с първия самолет в Кити Хоук. Аферата „Драйфус“ завладя страниците на всички вестници, а адмирал Пири достигна Северния полюс. Модел „Т“ на Форд бе пуснат в масово производство, имаше вече електрически крушки и телефони. В медицината бацилите, причиняващи туберкулоза, тиф и малария, бяха изолирани и укротени.
„Рофи и синове“ се превърна в мултинационална гигантска компания за по-малко от половин век от създаването й.
Самуел и неговата кранта Лоти бяха създали династия.
Когато Елизабет прочете Книгата може би за пети път, тя я сложи внимателно на мястото й в стъклената витрина. Повече не й беше нужна. Беше станала част от нея, така, както и Книгата бе вече част от самата Елизабет.
За първи път през живота си Елизабет знаеше коя е и откъде е произлязла.