Сидни Шелдън
Кръвна връзка (10)

ГЛАВА 10

Елизабет бе записана в „Шато Леман“, девическо училище в село Сен Блез, разположено над езерото Нюшател. Момичетата бяха на възраст от четиринайсет до осемнайсет години. То бе едно от най-добрите училища в първокласната швейцарска образователна система.

Елизабет не можеше да го понася.

Чувстваше се като заточеница. Отпратили я бяха от къщи и настаняването в пансиона й се струваше като сурово наказание за престъпление, което не бе извършила. В онази чудна вечер, когато откриваше баща си, а и той се разкриваше пред нея и ставаха приятели, бе почувствала, че е на прага на нещо прекрасно. Но сега той бе по-далече от когато и да било.

 

 

Елизабет успяваше да следи живота на баща си по това, което пишеха във вестниците и списанията. Публикуваха често статии и негови снимки, показващи го на срещи с министър-председатели или президенти, или пък откриващ нов фармацевтичен завод в Бомбай, или пък на вечеря с шаха на Иран. Елизабет залепваше всички статии в албум, който често разглеждаше. Слагаше го на скришно място заедно с книгата на Самуел.

Елизабет се държеше настрана от другите ученички. Някои от момичетата живееха по две или по три в стая, но Елизабет бе поискала да я настанят самостоятелно. Пишеше дълги писма на баща си, а после късаше онези от тях, които издаваха чувствата й. От време на време идваше по някоя кратка бележка от него, а за рождените си дни получаваше весело опаковани подаръци от скъпи магазини, изпращани й от секретарката му. Елизабет страдаше от отсъствието на баща си ужасно.

 

 

За Коледа щяха да се съберат във вилата в Сардиния и колкото по-малко време оставаше дотогава, толкова повече търпението й се изчерпвайте. Щеше да се поболее от вълнение. Направи си цял списък от задачи за изпълнение и внимателно ги записа:

 

Да не бъда досадна.

Да проявявам интерес.

Да не се оплаквам от нищо, особено от училището.

Да не разбере, че се чувствам самотна.

Да не го прекъсвам, когато говори.

Да бъда в спретнат вид, дори на закуска.

Да се смея много, така че да види колко съм щастлива.

 

Записаното бе като молитва, отправена към боговете. Ако вършеше всички тези неща, може би — просто може би, решенията й ще се покрият с фантазиите й. Ще прави задълбочени изказвания за третия свят и развиващите се страни, а баща й ще се учудва: „Не знаех, че проявяваш такъв интерес“ (правило номер две), или пък: „Ти си много умно момиче, Елизабет.“ А после ще се обърне към секретарката си и ще и каже: „Мисля, че Елизабет няма защо да ходи повече на училище. Защо да не я задържа тук, при мене?“

Една гореща, искрена молитва.

 

 

Малкият реактивен самолет на компанията взе Елизабет от летището в Цюрих и я отведе до летището в Олбия, където я посрещна една лимузина. Елизабет седна в колата отзад, като се заставяше да успокои разтрепераните си колена. „Каквото и да се случи — упорито си мислеше тя, — няма да ме види разплакана. Не трябва да узнае, че ми е липсвал толкова много.“

Колата пое по дългия, лъкатушещ планински път, водещ за Коста Смералда, а после се отби по тесния път към върха. Елизабет винаги се страхуваше, когато се движеше по този път. Беше тесен и стръмен, като от едната му страна се издигаше планината, а от другата се спускаше ужасната пропаст.

Колата спря пред къщата, а Елизабет излезе и тръгна към вратата, после се затича с всички сили. Входната врата се отвори и местната прислужница Маргарита застана на прага с усмивка.

— Здравейте, мис Елизабет.

— Къде е баща ми? — попита Елизабет.

— Наложи се да замине за Австралия по някаква спешна работа. Но ви остави тук цял куп прекрасни подаръци. Ще бъде една чудесна Коледа.