Сидни Шелдън
Кръвна връзка (1)

ГЛАВА 1

Истанбул

Събота, 5 септември

22:00 часа

 

Той седеше сам в тъмнината зад бюрото на Хаджиб Кафир и гледаше с невиждащ поглед през прашния прозорец на кабинета към вечните минарета на Истанбул. Чувстваше се като у дома си в десетина от световните столици, но Истанбул бе един от любимите му градове. Но не Истанбул на туристите като улица „Бейоглу“ или безвкусния бар „Лалезаб“ на хотел „Хилтън“, а затънтените местенца, известни само на мюсюлманите: калдъръмените улички, пазарчетата отвъд големите магазини и Тели Баба — гробището, в което е погребан само един човек и където хората идваха да се молят.

Умееше да чака търпеливо като ловец, със спокойствието на човек, владеещ тялото и чувствата си. Роден бе в Уелс и бе наследил мрачната и буреносна външност на дедите си. Имаше черна коса и открито лице с подвижни и умни тъмносини очи. Висок бе повече от шест стъпки, а стройното му, мускулесто тяло показваше, че поддържа добре формата си. Кабинетът бе изпълнен с миризмите на Хаджиб Кафир — на сладникавия му тютюн, на силното турско кафе, както и на пълното му, мазно тяло. Но Рийс Уйлямс не им обръщаше внимание. Мислеше за телефонното обаждане от Шамони преди час.

„… Голямо нещастие! Повярвайте ми, мистър Уйлямс, всички сме съсипани. Стана толкова бързо, че нямаше никаква възможност да го спасим. Мистър Рофи загина моментално…“

 

 

Сам Рофи бе президентът на „Рофи и синове“ — втората по големина фармацевтична компания в света, династия с капитал от милиарди долари и с клонове по цялото земно кълбо. Струваше му се невероятно Сам Рофи да е мъртъв. Той винаги е бил толкова жизнен, пълен с бодрост и енергия, човек, прекарващ живота си в самолетите, отнасящи го до фабриките и представителствата по целия свят, където разрешаваше проблеми, с които другите не можеха да се справят, и създаваше нови концепции, подтикващи останалите да работят повече и по-добре. Въпреки че се бе оженил и създал едно дете, за него работата му представляваше единственият истински интерес. Сам Рофи бе надарен и изключителен човек. Кой можеше да го замести? Кой би могъл да управлява огромната империя, която той оставяше след себе си? Сам Рофи не бе определил бъдещия си наследник. Но пък и не бе предвиждал, че ще умре на петдесет и две години. Мислил си е, че има още много време.

А сега времето му бе свършило.

 

 

Лампите в кабинета блеснаха изведнъж и Рийс Уйлямс погледна към вратата, заслепен за миг.

— Мистър Уйлямс! Не знаех, че тук има някой.

Беше Софи, една от секретарките в компанията, която даваха на разположение на Рийс Уйлямс при посещенията му в Истанбул. Тя бе туркиня на двайсет и няколко години, с привлекателно лице и гъвкаво, чувствено тяло, пълно с обещания. С неуловими древни способи вече бе подсказала на Рийс, че е готова да му създаде всякакви удоволствия, които би пожелал, по всяко време, но това не го интересуваше.

— Върнах се да довърша няколко писма на мистър Кафир — обясни момичето и тихо добави: — Може би ще искате нещо?

Докато тя пристъпваше към бюрото, Рийс усети миризмата на мускус като у диво животно през любовния период.

— Къде е мистър Кафир?

Софи поклати глава със съжаление.

— Той си тръгна вече. — Приглади роклята си отпред с меките си и ловки длани. — Мога ли да ви помогна с нещо? — Очите й бяха тъмни и влажни.

— Да — отговори Рийс. — Намерете го…

Тя сви вежди:

— Нямам представа къде би могъл…

— Опитайте в „Кервансарай“ или в „Мармара“.

По-вероятно бе да е в „Сарая“, където една от любовниците на Хаджиб Кафир беше танцьорка. „Макар че човек никога не може да бъде сигурен в Кафир — помисли си Рийс. — Той би могъл да е дори и при жена си.“

Софи се опитваше да обясни:

— Ще се опитам, но се страхувам, че…

— Обяснете му, че ако не се появи до един час, може да се чувства уволнен.

Изразът на лицето й се промени.

— Ще видя какво мога да направя, мистър Уйлямс. — Тя тръгна към вратата.

— Загасете лампите.

Чувстваше се някак по-удобно да седи на тъмно, зает с мислите си. Образът на Сам Рофи не излизаше от ума му. Монблан бе лесен за изкачване по това време на годината — началото на септември. Сам се бе опитвал да го изкачи и преди това, но бурите му бяха попречили да стигне върха.

— Този път ще забия знамето на компанията там горе — бе обещал той шеговито на Рийс.

А после бе дошло телефонното обаждане преди малко, докато Рийс уреждаше сметката си в хотел „Пера Палас“. Още чуваше развълнувания глас по телефона:

„Правели са траверс през глетчера… Мистър Рофи се подхлъзнал и въжето му се скъсало… Паднал в една бездънна пукнатина…“

Рийс си представи как тялото на Сам полита надолу в пукнатината на глетчера и се удря с все сила в непрощаващия лед. Опитваше се да не мисли за разигралата се трагедия. Тя оставаше в миналото. Сега трябваше да се погрижи за настоящето. Роднините на Сам Рофи трябваше да бъдат уведомени за смъртта му. А те бяха пръснати по целия свят. Налагаше се да подготви съобщение за пресата. Новината щеше да се разпространи като шокова вълна сред международните финансови кръгове. А тъй като компанията бе изпаднала във финансова криза, от първостепенна важност бе да се намали до минимум отражението от смъртта на Сам Рофи. Това щеше да бъде негова работа.

 

 

Рийс Уйлямс бе срещнал за първи път Сам Рофи преди девет години. По онова време двайсет и пет годишният Рийс работеше като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Бе умен и с новаторски идеи, а когато компанията се разрасна, името му бързо се разчу. Предложиха му работа в „Рофи и синове“, а след като отказа, Сам Рофи откупи компанията, в която работеше Рийс, и изпрати да го повикат. И досега си спомняше изключителната сила от присъствието на Сам Рофи по време на първата им среща.

— Мястото ти е тук, в „Рофи и синове“ — бе го уведомил той. — Затова купих тая старомодна фирмичка, в която работиш.

Рийс се бе почувствал едновременно поласкан и раздразнен.

— А ако не искам да остана?

Сам Рофи се бе усмихнал и бе отвърнал самоуверено:

— Ще поискаш да останеш. Ние с тебе имаме нещо общо, Рийс. И двамата сме амбициозни. Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.

 

 

Думите му бяха като магия, обещавано пиршество за пламенните желания, бушуващи в младия мъж, защото той знаеше нещо, което Сам Рофи не знаеше — че Рийс Уйлямс не съществува. Името бе само мит, създаден от отчаяние, бедност и яростна упоритост. Роден бе близо до въглищните находища в Гуент и Кармартен — белязаните в червено долини на Уелс, където пясъчниците и приличащите на чинии пластове от варовик и въглища се гушеха сред зеленината на околността. Израсна в земя на митовете, където самите названия звучаха поетично: Брекън, Пени Феи, Пендърин, Глинкоръг и Маестег. Земя на легендите, където скритите дълбоко в земята въглища са се образували преди 280 милиона години и където околността някога е била покрита с толкова много дървета, че катериците са можели да преминават от Брекън Бийкънс до морето без изобщо да стъпват на земята. Но настъпила индустриалната революция и красивите зелени дървета били отсечени от въглищарите, за да бъдат поддържани ненаситните пещи на стоманодобивната промишленост.

Момченцето растяло с имената на герои от други времена и светове. Робърт Фарър, изгорен на кладата от католическата църква заради отказа му да даде обет за безбрачие и да напусне жена си; крал Хайуел Добрия, въвел законността в Уелс през X век; славния воин Бричън, създал дванайсет сина и двайсет и четири дъщери и храбро устоявал на всички нападения срещу кралството му. Момчето израснало в земя на славни подвизи. Но не всичко било така славно. Предците на Рийс били миньори и момченцето свикнало да слуша ужасните разкази на баща си и чичовците си. Разказвали му за тежките времена, когато нямало никаква работа, когато богатите въглищни находища в Гуент и Кармартен били затворени по време на лютата битка между компаниите и миньорите и унизителната бедност на миньорските семейства прекършила амбицията и гордостта на мъжете, смазала мъжествения им дух и сила, принуждавайки ги в крайна сметка да отстъпят.

Когато мините заработили пак, настъпил друг ад. Повечето от роднините на Рийс намерили смъртта си в тях. Някои загинали в недрата на земята, а други изкашляли до смърт почернелите си дробове. Малцина надживели трийсетте.

Рийс слушал разказите на баща си и преждевременно остарелите чичовци за миналото, за срутвания, осакатявания и стачки, за добри и лоши времена, но на момчето му се струвало, че всичко било едно и също. Лошо. Мисълта да прекара живота си в подземен мрак го отвращавала. Разбирал, че трябва да избяга.

Избяга от къщи, когато бе на дванайсет години. Напусна долините на въглищата и стигна до морския бряг — до залива Съни Рени и до Левърнок, където идваха богати туристи. Момчето пренасяше багаж, помагаше на дамите да слизат по стръмните скали до плажа, мъкнеше тежките кошници за пикник, караше теглена от понита каручка в Пенарт и работеше в увеселителния парк в залива Уитмор.

Намираше се само на няколко часа път от родния си дом, но разликата беше неизмерима. Хората тук бяха от друг свят. Рийс Уйлямс никога не си беше представял, че съществуват толкова красиви хора или толкова разкошни дрехи. Всяка жена му приличаше на кралица, а всички мъже бяха елегантни и изискани. Такъв бе мечтаният от него свят и той бе готов на всичко, за да стане част от него.

 

 

Когато Рийс Уйлямс стана на четиринайсет години, вече бе спестил достатъчно пари, за да си плати пътя до Лондон. Първите три дни прекара, като просто скиташе из огромния град, заглеждаше се във всичко, попивайки жадно невероятните гледки, звуци и аромати.

Първата му работа бе като прислужник в един магазин за текстил. Там имаше двама продавачи и една продавачка, която караше сърцето на младото момче от Уелс да замира всеки път когато я видеше. Мъжете се отнасяха към него така, както се и очакваше — като с боклук. Той беше странен екземпляр. Обличаше се чудато, имаше отвратителни маниери и говореше с непонятен акцент. Не можеха дори да произнесат името му. Наричаха го Райе, Рай или Риз. „Правилното е Рийс“ — непрекъснато им повтаряше той.

Момичето го съжаляваше. Името й бе Гледис Симпкинс и делеше едно апартаментче с още три момичета. Един ден тя позволи на момчето да я изпрати до тях след работа и го покани на чаша чай. Младият Рийс бе страшно притеснен. Мислеше си, че това ще бъде първото му сексуално преживяване, но когато се опита да прегърне Гледис, тя го погледна за миг, а после се засмя. „Няма да получиш нищо от мен — каза му тя. — Но ще ти дам един съвет. Ако искаш да направиш нещо от себе си, купи си нормални дрехи, образовай се малко и се научи да се държиш сред хора.“ Огледа мършавото, страстно, младо лице и се взря в дълбоките сини очи на Рийс, добавяйки: „От теб ще стане нещо, когато пораснеш.“

 

 

„Ако искаш да направиш нещо от себе си…“ В този момент се роди измисленият Рийс Уйлямс. Истинският Рийс Уйлямс бе едно необразовано и просто момче, без произход, без възпитание, без минало и без бъдеще. Но той притежаваше въображение, интелигентност и страстно честолюбие. Това му стигаше. Зае се със създаването на образа на това, което искаше да бъде, на човека, който възнамеряваше да бъде. Когато се поглеждаше в огледалото, не виждаше недодяланото и мърляво момче със смешния акцент — образът в огледалото бе приветлив, изискан и преуспяващ. Стъпка по стъпка Рийс започна да се пригодява Към създадения в съзнанието му образ. Тръгна на вечерно училище и започна да прекарва свободните си дни в художествените галерии. Посещаваше често библиотеките или отиваше на театър, сядаше в галерията и разглеждаше внимателно елегантните дрехи на седналите на първите редове мъже. Пестеше от храната си, за да може веднъж в месеца да отиде на изискан ресторант, където старателно копираше държанието на другите посетители. Наблюдаваше, учеше се и запомняше. Приличаше на гъба — изтриваше миналото и попиваше бъдещето.

 

 

Само след година Рийс научи достатъчно, за да разбере, че Гледис Симпкинс, неговата принцеса, е едно обикновено момиче, говорещо на диалект, което вече не отговаряше на изискванията му. Напусна магазина за текстил и отиде да работи като продавач в една аптека, която бе част от цяла верига. Вече бе почти на шестнайсет години, но изглеждаше по-възрастен. Наедря и стана по-висок. Жените започнаха да се заглеждат в загадъчното, приятно уелско лице и да се заслушват в ласкателните му думи. Веднага завоюва успехи в аптеката. Клиентките предпочитаха да изчакат докато Рийс се освободи, за да ги обслужи. Обличаше се добре и говореше правилно, а и осъзнаваше, че е изминал дълъг път от Гуент и Кармартен, но когато се погледнеше в огледалото, все още не беше напълно доволен. Пътят, по който възнамеряваше да поеме, бе все още пред него.

 

 

След две години го направиха управител на аптеката, в която работеше. Местният директор на веригата насърчи Рийс: „Това е само началото, Уйлямс. Работи здраво и някой ден ще станеш управител на половин дузина магазини.“

Рийс едва се въздържа да не се изсмее. Да се мисли, че това можеше да бъде върхът на нечии амбиции! Рийс изобщо не беше преставал да учи. Изучаваше стопанска администрация, маркетинг и търговско право. И искаше още. Образът в огледалото стоеше на върха на стълбата, а Рийс чувстваше, че е все още на първото стъпало. Възможността да се придвижи нагоре се появи, когато един ден в аптеката влезе някакъв търговец на лекарства, който проследи как Рийс очароваше няколко жени да купят неща, от които нямаха нужда, и каза:

— Губиш си времето тук, момче. Трябва да работиш за нещо по-голямо.

— Какво имате предвид? — попита Рийс.

— Нека да поговоря с шефа си за теб.

Две седмици по-късно Рийс работеше вече като търговски пътник в една малка фармацевтична фирма. Той бе един от петдесетината търговци, но когато се погледна в своето особено огледало, разбра, че това не е истина. Единственият му съперник бе той самият.

 

 

Приближаваше се вече до своя образ, достигаше измисления герой, който бе създал. Мъж, който да бъде интелигентен, изтънчен, любезен и очарователен. Това, което се опитваше да направи, бе невъзможно. На всекиго е известно, че човек трябва да се роди с такива качества, те не могат да се създадат. Но Рийс успя. Той стана това, което си бе изградил като образ.

 

 

Пътуваше из страната и продаваше продукцията на фирмата, като говореше и слушаше. Връщаше се в Лондон, пълен с практически предложения, и започна бързо да се изкачва нагоре по стълбата.

Три години след постъпването му в компанията Рийс бе назначен за главен директор по продажбите. И компанията започна да се разраства под умелото му ръководство.

А след четири години в живота му се появи Сам Рофи. Той бе усетил стремежите на Рийс.

„Ти си като мен — бе казал Сам Рофи. — Ние искаме да притежаваме света. Аз ще ти покажа как.“

И настина му показа.

 

 

Сам Рофи бе чудесен наставник. През следващите девет години Рийс се бе превърнал в незаменим служител на компанията под ръководството на Сам Рофи. Постепенно му се възлагаха все по-отговорни задачи — да реорганизира различните поделения, да урежда спорове в различни части на света, когато станеше нужно, да създава нови концепции. В крайна сметка Рийс се научи да управлява компанията по-добре от когото и да било с изключение на самия Сам Рофи. Рийс Уйлямс бе логичният наследник на президента.

 

 

Една сутрин, когато Рийс и Сам Рофи се връщаха от Каракас със самолет на компанията — луксозен, преоборудван Боинг 707–320, един от осемте такива самолета, Сам Рофи бе похвалил Рийс за изгодната сделка, която той бе сключил с венецуелското правителство.

— За теб ще има голяма премия, Рийс.

Рийс бе отвърнал бързо:

— Аз не искам премия, Сам. Бих предпочел няколко акции и да стана член на Управителния съвет.

Заслужаваше си го и двамата знаеха, че е така. Но Сам бе отговорил:

— Съжалявам. Не мога да променя правилника дори и заради теб. „Рофи и синове“ е частна фамилна компания. Никой извън фамилията не може да стане член на Управителния съвет или да притежава акции.

Рийс, разбира се, знаеше това. Той присъстваше на всички заседания на съвета, но не като член. Бе страничен наблюдател. Сам Рофи бе последният наследник от мъжки пол във фамилията Рофи. Другите представители на фамилията бяха жени, братовчедки на Сам.

Съпрузите им бяха заели местата в съвета на компанията. Валтер Гаснер, който се бе оженил за Ана Рофи; Иво Палаци, женен за Симонета Рофи; Шарл Мартел, женен за Елен Рофи, и сър Алек Хикълс, чиято майка също бе от фамилията.

Така че Рийс бе принуден да вземе решение. Знаеше, че заслужава да бъде член на съвета, че един ден трябва да управлява компанията. Сегашните обстоятелства не даваха възможност за това, но обстоятелствата можеха да се променят. Рийс бе решил да остане, да изчака и да види какво ще се случи. Сам го бе научил да бъде търпелив. Но сега Сам бе мъртъв.

 

 

Светлината в кабинета блесна отново и на вратата застана Хаджиб Кафир. Кафир бе турският търговски представител на „Рофи и синове“. Той бе нисък, мургав мъж, който носеше диаманти, а дебелия си корем носеше гордо като украшение. Имаше раздърпан вид, като човек, който се е облякъл набързо. Значи Софи не го е открила в някой бар. „Е, добре — помисли си Рийс. — Странични ефекти от смъртта на Сам Рофи. Прекъснат коитус.“

— Рийс! — възкликна Кафир. — Мили мой, прости ми! Нямах представа, че си още в Истанбул! Нали бързаше да хванеш самолета, а пък аз имах спешна работа…

— Седни, Хаджиб. Слушай внимателно. Искам да изпратиш четири телеграми по кодовия канал на компанията. В четири различни страни. Искам да бъдат връчени на ръка от нашите куриери. Разбираш ли?

— Разбира се — отвърна озадачено Кафир. — Напълно ми е ясно.

Рийс погледна финия си часовник марка „Бауме и Марсиер“.

— Пощата в Новия град вече е затворена. Изпрати телеграмите от пощенския клон на „Йени Постхане Кад“. Искам да тръгнат до трийсет минути. — Подаде на Кафир текста на телеграмата, която бе написал. — Всеки, който каже и дума за това, ще бъде незабавно уволнен.

Кафир погледна телеграмата и очите му се разшириха.

— Господи! — възкликна той. — О, мили Боже! — Вдигна очи към мрачното лице на Рийс. — Как… как е станало това?

— Сам Рофи е загинал при нещастен случай — обясни Рийс.

И сега, за първи път, той си позволи да се замисли за нещо, което се опитваше да пропъди от съзнанието си, за нещо, за което се опитваше да не мисли — Елизабет Рофи, дъщерята на Сам. Тя бе вече на двайсет и четири години. Когато я видя за първи път, беше петнадесетгодишна, със скоби на зъбите, много стеснителна и прекалено пълна, една самотна бунтовничка. С времето Рийс бе наблюдавал как Елизабет се превръща в една много особена млада жена, притежаваща красотата на майка си и интелигентността и духа на баща си. Бе му станала близка. Рийс знаеше колко дълбоко ще я засегне новината. Налагаше се да й съобщи лично.

След два часа Рийс Уйлямс бе над Средиземно море в самолета на компанията на път за Ню Йорк.