Катрин Сътклиф
Вярност (9)

ОСМА ГЛАВА

Въздухът бе изпълнен със сладкото ухание на сено и зърно, когато Мария, след като се върна в къщата, за да информира Гъртруд за предстоящото тръгване за Лондон на лорд Бейзингстоук (и на дамите Дреймонд), влезе в конюшнята в компанията на двамата близнаци. Негово височество придвижваше внимателно стола на брат си по тухлената пътека в средата на сградата. От двете им страни се редуваха чисти отделения, но Солтърдън не поглеждаше нито към едната, нито към другата страна и отказваше да говори.

Конярите престанаха да вършат работата си и свалиха в знак на уважение шапките си при приближаването на херцога.

— Истинско удоволствие й да ви видим отново тук — заяви неуверено едно момче с жълта като слама коса.

— Да — присъедини се друг. — Мястото не й същото без вас.

В този момент двойната порта се разтвори. Ездачът и конят, които младата жена бе наблюдавала силно впечатлена да се обучават преди малко, изпълниха входа. От тялото на дорестото животно се вдигаше пара и образуваше облак в ледения въздух. По лъскавата му козина проблясваше пяна. То изви шия и, като зачатка с копита по тухлената пътека, с мъка удържано от ездача, се отправи към двамата близнаци.

Мария забрави да диша, когато конете наоколо се размърдаха и зацвилиха в поздрав на приближаващия се жребец. „Да — помисля си тя, — наистина са екзотични, небесни създания с кафяви очи, в които се вижда почти човешка интелигентност.“

Ездачът спря Ноблес само на няколко крачки пред Солтърдън и се ухили до уши, нещо прекалено смело за прост коняр. Свали шапката от главата си, разтърси русите си коси и рече:

— Доста време ви трябваше, докато дойдете отново при нас, ваше височество. Започвах да са питам, дали не сте изгубил всякакъв интерес към ваш’те коне. Старият Нобл пита всеки ден за вас. Нали, голямото ми момче — обърна се с обич към животното той и го погали по потния врат.

След това скочи гъвкаво на земята и подаде ръка на херцога.

Той обаче гледаше право пред себе си и отказваше да признае съществуването на красивия мъж пред себе си.

— Не му обръщай внимание — обади се Бейзингстоук. — Той е истинско магаре.

— Радвам се да видя, че някои неща не се променят — отвърна младежът и намигна по най-шокиращ начин на Мария.

Бузите й пламнаха; едвам се сдържа да не се изхили.

— Кое е това хубаво момиче? — попита той, а дяволитата му усмивка накара младата жена да се изчерви още повече.

— Компаньонката на брат ми. Мис Аштън, имате изключителната чест да се запознаете с лорд Лансдаун, най-добрият приятел на моя брат — недостижим в лудориите, невероятен ездач. В цяла Англия няма втори като него. Той се отбива от време на време, за да се увери, че конете на Трей се развиват както трябва. Казано между нас — додаде той, прикрил уста зад дланта си, — това е прекрасна възможност за него да поязди първокласни животни, без да плаща за тяхната покупка и издръжка.

Лансдаун пое ръката на Мария и, все така усмихнат, се наведе над нея. Хвърил поглед към Солтърдън и рече:

— Вкусът на баба ви към компаньоните се подобрява и това може би обяснява появата на херцога в конюшните. Настроението на негово височество винаги се е повдигало при вида на едно красиво личице.

И намигна отново на младата жена.

Тя дръпна ръката си и, като се опитваше да потуши напиращия в гърлото й смях, отвърна:

— А вие, милорд, сте прекалено дързък.

— Само дързък? Боже всемогъщи, явно започвам да западам. Някога красивите дами ме наричаха порочен.

— Не ви познавам достатъчно добре, за да ви наричам така.

— Нима? — Погледна я и повдигна вежди. — А бихте ли искали да ме опознаете по-отблизо?

Бейзингстоук удари госта по рамото и поклати глава.

— Тя е много невинна и не е за такива като теб. Освен това дочух, че си бил обърнал нова страница — че си се бил отказал от евтиния джин и ходенето по жени…?

Лансдаун се закашля, хвана се за гърдите с преувеличени жестове и се отдръпна рязко назад. Мария се засмя в кърпичката си.

— Да се откажа от евтиния джин? — Закашля се отново. — Никога!

Конярите също се позасмяха и се върнаха към своите задължения. Едни носеха кофи с топла ярма, от която се вдигаше пара. Други обикаляха от отделение в отделение, като бутаха ръчни колички с тор или носеха вили.

Най-сетне безгрижният разговор на мъжете бе заместен от известна тържественост. Лорд Лансдаун застана на едно коляно пред Солтърдън; той продължаваше да се взира право пред себе си и отказваше да обърне внимание на своя приятел и на коня, който стоеше търпеливо, буквално заврял муцуна в скута на херцога.

— Ваше височество — изрече тихо и с обич гостът. — Както виждате, Нобл все още ви помни. Едва тази сутрин, преди да го яхна, той пак се питаше кога възнамерявате да го яздите отново. Аз очевидно не мога да му въздействам като вас и той не ме слуша така. — Измъкна малка ябълка от джоба си и я постави в дланта на своя приятел, а след това погледна към Мария. — Виждате ли, мис Аштън, предаността ми към негово височество не се дължи само на приятелски чувства, а и на нещо още по-дълбоко. Аз му дължа живота си. Сега в този стол трябваше да бъда аз… или, по-вероятно, в някой гроб. Аз бях един от четиримата спътници на Трей през онази съдбоносна нощ. Прекарахме деня на надбягванията, а на връщане ни нападнаха крадци. Тогава си падах малко дървен философ, бях прекалено самоуверен за собственото си добро. Реших да дам отпор на един от разбойниците, но останалите копелета се нахвърлиха отгоре ми и започнаха да ме налагат с прикладите на пушките си. Солтърдън, моят приятел… се спусна да ме спасява… и тогава те насочиха цялата си енергия върху него. — Бузите на младия мъж поруменяха, тонът му стана по-напрегнат. Той покри свободната длан на херцога със своята и я стисна леко. — Ще чуете какви ли не приказки за него, мис Аштън. Някои, може би повечето, са верни. Него го привличат… привличаха го прекалено силно дамите с благороден произход и потенциалните им заложби. Уви, товарът в живота му бе да изпълни определени родови задължения, в това число и да се ожени по предписанията. Но никога не съм чувал да е изоставял приятел в беда. Днес съм жив благодарение на него. Единствената цел в живота ми е да му се отплатя по някакъв начин. — Вгледа се отново в Солтърдън и продължи: — Трей, ако можеш да ме разбереш, моля те чуй това: всички приятели ти изпращат много и най-сърдечни поздрави. Мислите и молитвите им са с теб. За Бога, Трей, ти не си сам, независимо какво мислиш или чувстваш. Ако само ни позволиш да ти помогнем…

Лансдаун погледна обезсърчен към Мария; приличаше на човек, хлъзнал се по емоционалната наклонена плоскост, неспособен да се спре. Скочи пъргаво на крака и излезе от конюшнята, спря за момент, щом се озова на ярката слънчева светлина, след това продължи пътя си.

Бейзингстоук измърмори нещо под носа си, после го последва. Двамата изчезнаха зад глогинов плет в далечината.

Младата жена подръпна връзките на бонето си; внезапно й се бяха сторили прекалено стегнати. Развърза ги и махна шапката от главата си. Тя се полюля безжизнено на края на пръстите й; Мария се взря в тила на своя господар.

— Понякога — промълви тя, — ми се струва, че използвате това неестествено мълчание, за да наказвате околните. За случилото се са виновни единствено негодниците, които са ви нападнали.

Отпусна се на колене до него и огледа ябълката в скута му. Юздите на жребеца се бяха увили около едното му коляно. Животното навири уши и подаде черната си муцуна за милувка. Младата жена повдигна предпазливо ръка, усети топлия дъх на коня и изпита силно вълнение.

С ъгълчето на окото си видя, че Солтърдън помръдна — главата му се обърна леко към нея. Пръстите му стиснаха по-силно ябълката. Дали да признае, че го бе забелязала? Дали тогава нямаше да избяга отново в тъмния лес на собственото си съзнание?

Без да говори, пое ръката с плода и я поднесе бавно към жребеца. Ноблес изцвили и, безкрайно предпазливо, заби зъби в ябълката.

Струйка сладък, прозрачен сок потече върху събраните им ръце.

Мария се засмя. Засмя се още по-силно, когато конят изгълта плода и отметна доволно глава. Гърдите й се стегнаха, когато погледна към херцога и видя, че напрежението в лицето му бе изчезнало, а в сивите му очи проблясваха доволни пламъчета.

Изправи се и подкара инвалидния стол по прясно изметената пътека.

— Гъртруд и лорд Бейзингстоук имат право, ваше височество. Това са най-невероятните животни, които съм виждала. Гордостта ви е напълно разбираема. Не съм предполагала, че може да съществува толкова интелигентен или толкова предан към господаря си кон.

От едно от отделенията се показа висок слаб момък, който си подсвиркваше. Щом видя херцога, той спря, ухили се до уши и отвори широко вратичката към въпросното отделение. Пред очите им се разкри образът на невероятно красива бяла кобила, край която лежеше кафяво новородено. Очите на Мария се напълниха със сълзи, но не от идиличната гледка на майката и нейното малко, а от блаженото изражение на Солтърдън. Строгостта върху челото му се разтопи. Раменете му се отпуснаха. Стори й се, че в този момент цялото му тяло олекна.

Той се приведе напред, протегна ръка и прошепна:

— Нап… пърл — кобилата изцвили и побутна с муцуна непохватното малко същество в краката си, сякаш искаше да каже: „Вижте с какво ви дарих, приятелю мой.“

— Да — рече тихо конярят, — туй е ваш’та собствена Наппърл, ваше височество, и нейната прекрасна малка, безценна като пясъците на Арабия. Вий шъ й дадете името, разбира съ.

Малката кобилка, която беше само на няколко дни, се заклати на деликатните си крачета към вратата и огледа натрапниците с огромните си кафяви очи. На челото, между очите й, блестеше дръзко ярко бяло петно. Предното й ляво краче като че ли беше обуто в бял чорап.

— О — промълви Мария. — Ваше височество, не и ли красива?

Пристъпи предпазливо в отделението и протегна ръка. Животинчето повдигна мустакатата си муцунка. Тогава младата жена се отпусна върху дебелата купчина слама, а роклята й образува меко черно петно около краката й.

Облегнат на вилата си, конярят се усмихна широко и я информира авторитетно.

— Тя шъ стани сива, да знайте. Да, негово височество мъ научи, че сивите съ раждат или черни, или кестеняви.

Мъничето потърка муцунка в брадата на Мария, а тя се засмя и погледна към своя повереник. Солтърдън я наблюдаваше, повдигнал едната си вежда.

— Тя заслужава име, красиво колкото нея самата, ваше височество. Вярвам, че ще помислите върху това.

Херцогът се размърда на стола си; това бе единственият му отговор.

* * *

Странно, че подобна картина можеше да го хипнотизира до такава степен. Тя като че ли се вряза дълбоко и неизтриваемо в съзнанието му: момичето, коленичило върху чистата, ухаеща слама, малката кобилка, завряла муцунка в дланта на жената-дете… а, Боже… тези големи сини очи, невинни и уязвими, също като на новороденото конче… тези нежно извити устни с цвят на зрели сливи. Нейната усмивка не беше от тези, които биха накарали един мъж, дори толкова преситен и разярен като него самия, да настръхне и да я порицае. На нейното веселие можеше да се отвърне единствено с усмивка. Един по-млад, по-наивен момък вероятно би отвърнал глупаво със страст и емоции, може би щеше да се хвърли върху сламата до нея и да започне да нашепва мили безсмислици в ухото й с цвят на слонова кост… той самият обаче никога не се бе проявявал като глупак… или наивник.

Въпреки това усети, че се усмихва — не с устни, а с очите си… но, така или иначе, се усмихваше.

* * *

Младата жена беше потънала в мечтания, докато слънцето сгряваше лицето й, а дърветата шепнеха над главата й. Облегната на един бряст, тя търсеше сънено най-подходящите слова, с които да уведоми нейно височество, вдовстващата херцогиня Солтърдън, че любимият й внук най-после бе надмогнал безразличието си. Но как можеше човек да напише върху лист хартия такива вълнуващи новини? Как можеше да открие верните думи, за да изобрази усещането за изпълнен дълг и възродената смелост, които я бяха обзели през последните часове, когато най-сетне бе успяла да установи известна, макар и слаба, връзка със своя господар?

Да не би все пак да си бе въобразила това?

— Ах, да.

Мария въздъхна и позволи на клепачите си да паднат тежко над очите, отправени към полегатите градини, покрити като със синьозелена мантия от едва наболата трева. Наистина ли двамата с херцога най-после бяха сключили някакво, макар и крехко примирие? Дали той щеше най-сетне да се откаже от склонността си да създава пълен хаос в цялата къща? Възможно ли бе най-грубото, жестоко и страшно човешко същество, което бе имала нещастието да срещне, да стане толкова нежен и мил, че да се просълзи при вида на едно новородено конче? Каква ирония! Само преди няколко часа бе решила по-скоро да прекара живота си под безмилостния юмрук и камшика на баща си, отколкото да се появи отново в присъствието на негово височество, без да е взела нужните мерки за самозащита.

— Аз не бих бързал толкоз да пиша тез неща — чу се ненадейно зад гърба й.

Стресната, Мария се изправи толкова рязко, че листът и перото паднаха от скута й. Подпрян на изкривения бряст, Тадеус стоеше с палци, пъхнати в колана.

— Сега може да изглежда по-добре, но й възможно да съ върне в предишното си състояние. — Щракна с пръсти. — Правил го й и преди. Няма да й нужно много време, за да съ върне пак там. — И се удари по челото. — Нейно височество й прекалено стара за подобни разочарования.

Младата жена се намръщи.

— Просто ще го убедя, че единственото ми желание е да помогна.

Слугата се отпусна върху одеялото до нея и задъвка стрък трева.

— Той няма уважение дори към свойте близки. Поне откакто аз работя за него, а туй трай вече пет-шест години. Мислеше, чи целият свят му е длъжен, защото е първороден син на херцог, а после станал на свой ред херцог само на десетгодишна възраст. Неговите съ удавили край Африканския бряг. Акулите изяли телата им, докато синът им наблюдавал. — Замълча за момент, загледан в обраслото с пирен поле. — Признавам, туй би съ отразило на ума и сърцето на всеки. И тъй като стана дума за сърца, оставила ли си разбити сърца след себе си в Хъдърсфийлд?

— Разбити сърца ли?

— Покрусени ухажьори. Бас държа, че, колкото си хубава, си имала поне десетина.

Мария поклати глава и проследи с поглед една сипка с жълта качулка, която подскачаше по клоните над главата й. Тадеус флиртуваше отново с нея и този път съвсем открито. Беше се изкъпал и обул чисти бричове, а ботушите му светеха. Колкото и малък опит да имаше, мис Аштън можеше да разпознае кога един мъж се интересува от дадена жена. Нещо в очите му се променяше, те ставаха… търсещи и страстни, почти… гладни. Беше го забелязвала един-два пъти в погледа на Джон, преди да се е сетил, че всичките му страсти трябва да бъдат насочени към небето. Беше го виждала и в очите на Пол, след като се влюби в съпругата на ковача, който в крайна сметка му счупи гръбнака.

Мария нямаше никакво желание да съзре същото нещо в погледа и на Тадуес. Самата мисъл за това я накара да потръпне, както и внезапно появилата се в съзнанието й картина от онази вечер, когато го бе видяла върху Моли… и споменът, че в анатомията й нямаше почти нищо, което да не бе успял да разгледа.

— Негово височество трябва да се събуди всеки момент от следобедната си дрямка — обяви тя и посегна към перото и хартията.

Слугата обхвана брадичката й между пръстите си. Взря се напрегнато в лицето й.

— Ни съ ли умори да говориш само за него?

— Това ми е работата, Тадеус. Затова са ме наели, да се грижа за нуждите му. Дължим лоялността си на онези, които ни наемат.

— Да, ама ти докарваш лоялността до крайност. Да вземем теб например. Таквоз момиче трябва да си мечтае за ухажьори и тем подобни неща. За туй да си намери другар за цял живот и да му роди десетина бебета.

— Сигурно си прав — отговори Мария, като вирна брадичка и изви нагоре едната си вежда. — Когато открия мъжа, който ми подхожда.

Той се наведе към нея и на лицето му се появи дяволита усмивка.

— И що за мъж трябва да й той?

— Ами… не знам.

— Според мен трябва да й млад, висок и силен. Някой кат’…

— Страхувам се, че ставаш нахален — заяви младата жена.

— И к’во от туй, дори да й така?

— Струва ми се, че трябва да ти напомня за Моли.

— Моли! — Очите му се разшириха за момент, а след това се присвиха. Червендалестите му бузи почервеняха дори още по-силно. — Не можеш да обвиниш един мъж, че взема онуй, коет’ му съ предлага. Ний си имаме наш’те нужди, както знайш. Впрочем и вий също. — Приближи се още и произнесе с меден глас: — Да вземем теб, например. Таквоз хубаво момиче, с тяло, дет’ шъ накара всеки мъж да го пожелай до болка. На мен направо сърцето ми спира. Не мисля за нищо и никой друг, откакто дойде в Торн Роуз. Моли й само една курва, дет’ я сърби непрестанно и аз само от време на време я почесвам.

Мария замръзна на място, тъй като той се приближи още повече, прокара устни по бузата и плъзна език по ухото й. Тъй като тя се отдръпна, слугата я сграбчи за китките и ги стисна буйно.

— Нужно ли е да ти напомням, Тадеус, че аз не съм курва — възкликна тя.

— Разбира съ, че не си — отвърна той и я погледна така, че очите й се разшириха. — Ти не си виновна, чи си толкоз стройна и можеш да накараш мъжа да подлудей от мерак. Поглеждаш го така, че го караш да съ надърви от желание. Туй съ дължи на очите ти, моме… гърдите ти и те не помагат много-много. — С рязко движение я блъсна на земята, затисна раменете й с ръце и се усмихна самодоволно, когато тя продължи да се съпротивлява. — Така и си мислех, чи ши си от онез момичета, дет’ ни съ дават лесно. Май съм бил прав, но туй й без значение. Тъй даже става по-интересно.

Младата жена присви очи. Струваше й се, че цялото й тяло гори.

— Бас държа, чи досега дори не си и целувана, а? — Тадеус повдигна червеникавите си вежди и се изсмя. — Дяволите да мъ вземат, ама съм прав. Представяш ли си само. Момиче на твойте години нивгъж да ни й целувано.

— Не виждам какво нередно им в това…

— Разбира съ, чи има. Не й естествено — заяви дрезгаво слугата и залепи влажната си уста върху нейната така енергично, че я зашемети за момент.

Без да помръдне, даже без да диша, Мария се взираше в затворените му клепачи, покрити с лунички, както цялото му лице, и си припомни как тялото на Моли бе потрепвало от екстаз. Дишането на Тадеус се учести, тялото му се напрегна, дългите му слаби крака вършееха неуморно и малко по малко вдигнаха полите й над коленете.

В следващия миг той сграбчи едната й гърда. Младата жена хлъцна и блъсна назад ръката му. Започна да се съпротивлява отново, за да освободи лицето си. Внезапно й се повдигна от вкуса на устата му и това я разгневи.

— Достатъчно — процеди през зъби тя и най-после успя да се измъкне от ръцете му и да пропълзи на колене.

Косата й се бе разпиляла върху едното рамо и от едната страна на лицето й. Устните й бяха подути, а бузата — одрана от брадата му.

Тадеус се ухили насреща й; лицето му бе поруменяло от същите емоции, вълнували и Моли през онази нощ.

— Хареса ти, нали? — попита дрезгаво той.

— Не — отвърна безцеремонно тя и избърса уста с опакото на дланта си.

— Разбира съ, чи ти хареса. Един мъж може да разбере тез’ неща. Жената издава една особена миризма, кат’ съ възбуди…

В далечината се чу звънче. Мария затвори очи от облекчение и скочи на крака. Слугата я сграбчи за глезена и тя повдигна крак, за да се отърве.

— Започваш да фамилиарничиш прекалено много…

— И чия грешка й туй? — попита той и се ухили толкова похотливо, че тя пребледня.

Младата жена побягна към къщата. Гъртруд стоеше на прага, поставила ръце на хълбоците и присвила устни с очевидно недоволство. Даже тропна с крак.

— Той е буден, момиче, и намръщен като мечка. Шъ направиш добре да съ постарайш повечко таз’ вечер. Но първо направи нещо с косата си; страшно е рошава. И изтърси тревата от полата си…

— Още нещо да не ми е наред? — попита Мария и забърза към стаята на своя господар, като преминаваше от коридор в коридор, следвана по петите от икономката.

— Да, не ти й наред. Можеш да стоиш по-далечко от туй конярче, от което ни тъ чака нищо добро. Момиче кат’ теб не може да си позволи да изгуби свойта репутация зарад’ таквиз кат’ него.

— Съмнявам се, че дъщерята на един прост викарий може да се надява на нещо по-добро — озъби се младата жена така раздразнено, че Гъртруд забави за момент крачка, а след това се разбърза да я догони.

Слугинята последва мис Аштън до стаята й и докато втората разресваше косите си и ги прибираше на обичайния кок отзад на тила, първата се спусна към гардероба и извади оттам роклята, която бе кърпила същия ден.

— Шъ изпера петната от тревата на таз’, дет’ носиш сега — заяви тя и изсумтя недоволно.

— За Бога, ако те слуша човек, ще рече, че сме правили кой знае какво. Това беше само една целувка. А и тя мен не ме вълнува особено.

И Мария се вгледа смутено в отражението си в огледалото, в издраните устни.

Икономката застана зад нея. Макар в държанието й да се усещаше съчувствие, изражението й беше все така развълнувано.

— Чуй ме добре, скъпа. На два пъти вече губихме добри прислужнички зарад’ него, почтени момичета, преди да ги напипа с нахалните си ръце. Посрами ги, наду им коремите с по едно копеле и не поиска да съ ожени за тях.

— Не е нужно да се притесняваш заради това — заяви твърдо младата жена и, като се сети отново за ръцете му, потръпна.

— Заключителни думи, характерни за повечето невинни момичета. Шъ отречеш ли, чи той тъ привлича?

— Да! — възкликна Мария. — Отричам.

— Тогаз значи лъжеш сама себе си. Всеки път, когат’ той съ появи в стаята при теб, ти почервеняваш и съ смущаваш.

Мария отвори уста, за да обясни каква бе единствената причина за смущението и изчервяването й, а именно, че бе видяла въпросния мъж съвсем гол да развратничи върху кухнеската маса с Моли, а той пък, на свой ред, също я бе зърнал гола по една случайност… благодарение на склонността й да мечтае. В крайна сметка само избута изцапаната рокля и пое закърпената от ръцете на икономката.

Тя поклати глава и зацъка.

— Майка ти сигурно ти е казала следното, щом си станала достатъчно голяма, че да ти порастнат гърдите: „Онуй, дет’ Господ го й поставил между краката на жената, й предназначено само за един единствен мъж, истинската любов в живота й. Няма по-голям дар, или жертва, коят’ можеш да направиш в името на любовта, от туй да отдадеш моминството си.“

— Нищо такова не ми е казвала майка ми — заяви мис Аштън, изпуфтя и се запъти към стаята на своя господар.

— Е, трябвало й да го стори — извика след нея Гъртруд.

Младата жена изпъшка раздразнено, грабна кошничката с вълнените кълбета и побягна към спалнята на херцога, като остави слугинята да си мърмори сама.

Както обикновено, Солтърдън отказа да признае, че е забелязал появата й; вместо това стоеше с каменно изражение пред прозореца, с почервенели от целувките на вятъра бузи.

— Извинявайте, че закъснях — каза тя. — Бях… — Задъвка устна, а през главата й преминаха стотици извинения, но нито едно от тях не беше истина. — Бях… пишех на баба ви — избъбра най-накрая тя; това все пак не беше лъжа… макар и да не беше цялата истина, призна пред себе си Мария и усети вечното чувство на вина.

Той издаде някакъв дрезгав звук — смях, дълбок и гърлен, който я накара да подскочи; това беше колкото изненадващо, толкова и обидно. Ядоса я повече от всякакви загадъчни слова, които бе могъл да произнесе. Тогава херцогът обърна сивите си очи към нея и устните му се извиха така цинично, че тя отстъпи назад и погледна навън. Пред погледа й се разкриха голият бряст и одеялото, от което бе побягнала само преди минути.

Мария затвори за момент очи, а лицето й пламна.

— Нима нямам право на абсолютно никакъв личен живот? — попита разгорещено тя. — Нима не разполагам с никакво лично време? — Стовари кошничката в скута му. — Какво правя в свободното си време засяга единствено мен самата.

Солтърдън се изсмя отново и продължи да се хили. Присви очи и я огледа от горе до долу, сякаш беше кръчмарска курва. Мис Аштън вирна брадичка и стисна зъби.

— Какво мръсно съзнание и извратено чувство за хумор — избъбри тя и се обърна с намерението да излезе.

Той я сграбчи за китката и, с рязко движение, я събори върху скута си, с лицето надолу, с увиснала към пода глава и вирнат във въздуха задник.

— О! — възкликна младата жена.

В това време господарят й я стисна за задника през роклята и тя изпищя, изви се и изписка отново, когато той провря ръката си под нея и пръстите му се обвиха около едната й гърда.

Мария се свлече на пода, като риташе и се мяташе. Херцогът се изсмя.

Тя отметна назад глава и, както беше застанала на ръце и колене, го погледна изпод разчорлените си коси; в очите й блестяха сълзи.

— Жесток, отвратителен звяр такъв! Ти не си човек! — Гласът й трепереше. Сълзите заструиха като водопад по бузите й. — И само като си помисля, че почти бях започнала да те харесвам. Да вярвам, че си просто неразбран и доста приятен човек. — Малко по малко доволната усмивка започваше да изчезва от лицето на Солтърдън. — Всички ме предупреждаваха, че си животно — процеди през зъби младата жена. — Не вярвах, че което и да е човешко същество може да бъде до такава степен покварено и лишено от всякакъв морал.

Задави се от сълзи, прикри уста с длан и положи геройски усилия да преглътне обидата и възмущението си. Цялото й тяло трепереше. Правеше напразни опити да се изправи грациозно на крака и да увеличи разстоянието помежду им. В това време лицето на Солтърдън, който продължаваше все така да се взира в очите й, стана напълно безизразно. Най-сетне Мария се изправи, подпря се за момент на стената, докато се увери, че краката й могат да я държат, като се стараеше да диша дълбоко, за да се пребори с гнева си, и си повтаряше под носа: „Душата ти се храни, когато си добра и се разрушава, когато си жестока“. Това обаче очевидно не й даваше кой знае колко сила, когато се сетеше как бе стиснал едната й гърда.

Грабна кошничката, която бе паднала на пода и, като я стисна под мишница, изскочи от стаята, облегна гръб на стената в коридора и затвори очи.

Мили Боже, колко още от това можеше да понесе?

Когато бе дете, подобно гневно избухване щеше да завърши неминуемо с миене на устата й със сапун. В този случай със сигурност щеше да изгуби мястото си тук. Като че ли това щеше да я уплаши! Най-добре щеше да бъде никога повече да не види онзи злосторник. Как смееше да постъпва по този начин с нея? И да я опипва така безсрамно? Само мисълта за това я караше… да трепери. Дори в момента още усещаше пръстите му като нажежени железа, които изгаряха плътта й… и я караха пак да се сеща за Моли и Тадеус… за лицето на слугинята, изкривено от някаква блажена и тайнствена агония…

Мария затвори очи, преглътна мъчително и притисна кошничката към гърдите си. Коленете й внезапно омекнаха. Гърдите й запулсираха.

Приближи се отново до вратата.

Херцогът продължаваше да гледа през прозореца, застанал с гръб към нея, а хладният ветрец разрошваше от време на време дългата му тъмна коса. Заприлича й на момче на вечерната светлина. Внезапно се вледени при спомена за ужасяващите слова, които му бе наговорила; нещо, което никой, който беше с всичкия си, не би сторил на друго човешко същество.

Цялото й същество изпъшка от отвращение към собствената й особа. Влезе в своята стая, остави кошничката на пода и взе една кана с вода. Изля съдържанието й в легена и взе калъпче сапун.

Започна да си мие езика, зъбите и устните си с него, като търкаше безжалостно (баща й го бе правил толкова пъти), докато се освободи от отвращението и възмущението, които чувстваше към себе си. Най-накрая се облегна безсилно на едната колона на леглото, смутена от отношението си както към своя господар, така и към самата себе си.

— Какво направих? — произнесе на глас тя.

Сякаш в отговор на въпроса й вятърът развя пердетата на прозореца и пропусна оскъдната светлина вътре, право върху свирепото изображение на свети Петър на тавана. Той като че ли размаха показалец насреща й и тя си помисли:

— Да, ще се извиня.

Запъти се към вратата му. Той седеше, все така потънал в мрачни мисли и отнесен. Младата жена изправи рамене, застана зад него и се вгледа в притъмняващата градина навън. Херцогът не помръдна, нито пък проговори. От време на време тя хвърляше към него подозрителни погледи с надеждата да й помогне по някакъв начин да започне. Изражението му обаче си оставаше все така затворено и непроницаемо. Очевидно не възнамеряваше да улесни задачата й.

Тогава, внезапно я осени една идея…

Хвана инвалидния стол и, без никакво предупреждение го обърна към вратата и го забута по коридора, първо в едната посока, после в другата, като търсеше трескаво с поглед нещо познато, докато…

Най-после се приближиха до музикалната стая.

На дневната светлина тя я изпълни с възхищение. Дневната светлина нахлуваше през прозорците и осветяваше портретите и натюрмортите, увиснали в позлатени рамки между облицованите с бургундско-червена дамаска стени. Канапенца, пейки и позлатени столове, поставени на достатъчно разстояние едни от други, за да осигурят нужното пространство за обемните тоалети на дамите, бяха струпани в центъра на помещението, така че зрителите да могат не само да се насладят на музиката, а и на прекрасната гледка на изпълнителите-виртуози.

Мария хвърли поглед към Солтърдън и забеляза, че раменете му бяха неестествено изправени, ръцете му — вкопчени в страничните облегалки.

— Промяната в обстановката или на установената практика от време на време може да оправи настроението. Може би упражненията с вълнени кълбета са доскучали прекалено много на човек с вашия темперамент и интелект. — Херцогът направи някакво движение — опит да обърне стола и да избяга от тази стая… и от нея самата. — Не съм съгласна — продължи да обяснява мис Аштън. — Лорд Бейзингстоук ми каза, че някога това е била любимата ви стая. Каза, че като момче се е криел често тук, за да ви слуша. — Господарят й обърна едва забележимо глава. — Не го ли знаехте, ваше височество? Лорд Бейзингстоук очевидно ви е завиждал много за вашия талант. Каза, че сте можел да станете един от най-великите виртуози на нашето време.

Той издаде ядосан гърлен звук и опита отново да й отнеме контрола върху стола.

— Спомена също и мнението на баща ви за музиката, а именно, че била само за жените и салоните. Заявил, че няма да позволи на никой от своите синове да си губи времето с подобни женски безсмислици; че това не било мъжко занимание и не подхождало на един бъдещ херцог Солтърдън. От мъжете се очаквало да стават банкери, мошеници, търсачи на слава. Научих, че след смъртта на родителите ви сте прекарвали часове наред пред пианото и понякога по бузите ви се стичали сълзи.

— Колко тъжно — произнесе замислено, след кратко мълчание Мария, все така загледана в тила на своя господар, — че е трябвало да погребете такъв невероятен талант. В света има прекалено малко музика, струва ми се. Подобен дар може да донесе само радост на онези, които се нуждаят от нея…

— Недей… повече! — избухна внезапно херцогът и стовари юмруци върху страничните си облегалки.

Младата жена подскочи. Обхвана с ненадейно разтрепераните си ръце обвитите в плюш дръжки на инвалидната количка и я забута към пианото.

— Не — изръмжа той.

— Наистина няма нужда да се лишавате от…

— Изведи… ме… навън!

Тя го намести пред инструмента и отстъпи назад.

Солтърдън се вгледа в клавиатурата. Пръстите му стискаха до побеляване страничните облегалки. След това неочаквано вдигна юмрук и го стовари върху клавишите.

Звуците напомняха трясък. Той заудря отново и отново, докато, неспособна да издържа повече този адски шум, мис Аштън го хвана за ръцете и ги притисна към гърдите си. Почувства почти неконтролируемото им треперене.

— Престанете — помоли го тя. — Ето, че пак си причинявате болка. Не, няма да ви пусна, докато не обещаете, че ще се успокоите.

— Не! — изкрещя така бясно той, че я изпълни с ужас. С един жест я отблъсна и се удари заднишком в пианото, като предизвика поредната дисхармония от звуци. — Остави… ме… на мира… по дяволите! — изсъска през стиснатите си зъби Солтърдън.

— Нищо не желая повече от това, ваше височество. Но… — Сграбчи отново ръцете му. — … да позволя да се самоунищожавате така, би означавало да пренебрегна задълженията си… затова престанете да ми се съпротивлявате. Ако трябва, ще ви вържа пак с въжета…

— Кучка!

— Херцогинята разчита на мен…

— Курва!

Блъсна я отново. Тя падна по гръб върху пианото. В това време столът се плъзна изпод херцога, блъсна него на свой ред, така че той полетя напред и се стовари точно върху своята компаньонка.

Клавишите се забиваха в задните й части, капакът й убиваше на гърба… Тежестта на негово височество затрудняваше дишането й. Вгледа се в лицето му, което отстоеше само на сантиметри от нейното, и се помъчи да преглътне. Сърцето й биеше трескаво. Дишането й се учести. Спомни си за усещането на ръката му върху едната си гърда отпреди малко и пред очите й за кой ли път се появи картината, която бе видяла през онази вечер в кухнята — разголените женски гърди и мъжките устни и език, които ги галеха нежно и ненаситно. Само че сега това не бяха Моли и Тадеус, а Солтърдън и…

Хлъцна и извика.

— Не съм курва!

Ужасяващият гняв, който гореше в зениците на херцога само преди секунди, постепенно избледня и остана само да тлее. Взря се в устата й с толкова премрежен поглед, като че ли щеше да заспи всеки момент. Тя се почувства странно, сякаш нервните й окончания изведнъж се оказаха изложени на въздуха без всякаква защита.

— Ти си най-непоносимият човек, когото познавам — заяви право в устата му Мария и додаде, когато усети, че тежестта му започва да намалява. — Би трябвало да ви оставя да паднете, ей точно тук. Би трябвало да ви оставя да си лежите на това място… ще ви послужи за урок.

Той й се усмихна така неочаквано и обезоръжаващо, че младата жена бе готова да му прости отвратителното държание. След това се вкопчи с двете си ръце в пианото, за да се задържи. Мускулите на раменете и ръцете му станаха твърди като камък, жилите на врата му изпъкнаха за момент. Мис Аштън събра всичките си сили, обхвана го около кръста, разкрачи крака за по-голяма стабилност и отблъсна двама им от инструмента.

За момент се олюляха, застанали прави, той стиснал малките й рамене, тя обхванала здраво кръста му. Равновесието се премести на няколко пъти от нея към него и обратно, докато накрая младата жена го обърна леко, така че да му даде възможност да се отпусне на стола.

— Може би след това… — спря, за да си поеме въздух, — … ваше височество ще се замисли, преди да позволи на гнева си да надделее.

Мокър от пот, херцогът избърса чело с ръкава на ризата си.

— Може би аз също би трябвало да положа повечко усилия да сдържам гнева си — додаде по-тихо тя и успя да се усмихне. — Както разбирам, на ваше височество му е приятно да свири на пиано. Искате ли да опитате?

Той поклати глава и придоби отново войнствено изражение.

Мис Аштън измъкна табуретката изпод абаносовия инструмент и я постави край стола му пред клавиатурата. Настани се на нея и се присегна към ръцете му, стиснати за пореден път в юмруци. Разтвори пръстите им и ги постави върху клавишите.

Измина изпълнен с напрежение миг.

Солтърдън разтърси ядосано глава и отдръпна длани.

— Нима сте забравил как се свири? — попита нехайно тя и постави пак ръцете му върху клавиатурата. — Или просто не си го позволявате заради баща си?

Той я сграбчи за ръката над лакътя, преди да е успяла да се отдръпне и я стисна неистово; Мария помисли, че костите й ще се счупят всеки момент. Дъхът й секна от внезапната болка.

Впил пръсти в плътта й, той процеди през зъби:

— Н-не. Н-не е твоя работа… какво правя. Млъкни и се махай.

Пусна я и на нея й се стори, че ще припадне от облекчение. С пулсиращи от болка ръце, младата жена преглътна емоциите, заседнали като топка в гърлото й. В това време нейният господар обърна стола си с гръб към пианото и го задвижи към вратата.

— Мислех — произнесе задавено, почти отчаяно тя, — че можехме да използваме пианото за лечение.

Херцогът се закова на място, без да отделя длани от колелата на инвалидната количка.

Тя се приближи до него, хвана дръжките на стола и го върна при инструмента.

— Съсредоточете се върху това, да удряте леко клавишите един след друг, ваше височество. Това може би ще увеличи сръчността и способността ви да се фокусирате. Сигурна съм, че баща ви нямаше да има нищо против при тези обстоятелства. Правите го само заради самото упражнение, в крайна сметка, не за удоволствие. Ще ви оставя сам, ако желаете… докато привикнете отново с пианото.

Мария се запъти отново към вратата. Забеляза, че той не помръдваше, а продължаваше да стои с ръце в скута, вперил поглед в клавиатурата. Когато най-сетне излезе, се запъти към своята стая. Затвори вратата след себе си, облегна се на нея, хлъзна се бавно към пода и завря лице в коленете си.

* * *

Сенките се удължаваха и малко по малко стаята потъваше в мрак.

Той беше отново момче, потръпващо от нетърпение, докато броеше дългите минути до оттеглянето на родителите си… Господ да го пази баща му да не го открие отново тук. Трябваше да учи френски, в крайна сметка, и десетина тома с факти и цифри; главата го заболяваше, когато опитваше да проумее всичко това.

О, но музиката, желанието бяха в него; чуваше я така ясно, както черковните камбани. Дланите му се изпотиха, пръстите го засърбяха. Сгъна ги и ги разгъна, постави ги над клавишите, които проблясваха в отслабващата светлина.

Защо не се движеха ръцете му, защо? А музиката… защо внезапно се бе превърнала в това безсмислено жужене, в тези крясъци на чинели, скърцане на цигулки и хаос от нехармонични звуци?

О, Боже! Закри уши с длани и се сви, като удари рязко лицето си в клавишите; цялото му тяло се тресеше. Бездната се разтваряше отново, черна и примамлива, и го зовеше към онова място, където реалността не можеше да нахлуе и да смути спомените му, нито пък музиката, която се виеше нежна и сладка като птичи песни в главата му. Онова място беше безопасно, напълно безопасно. Там нямаше гняв. Нямаше безсилие. Нямаше съжаления. Най-вече нямаше проклети съжаления.

Защо тогава се съпротивляваше така отчаяно да не се плъзне отново към него?

Защо, когато спуснеше клепачи, мракът се изпълваше с две големи сини очи и коси с цвят на лунна светлина? Как се осмеляваше тя да смущава покоя му, да го преследва, да вика някакво негово, дълбоко скрито „аз“, чието съществуване бе отказвал да признае досега?

Проклета да е, задето го принуждаваше да се вълнува… да се надява… да мечтае. Проклета да е, задето бе затръшнала вратата в лицето на духовната му летаргия… тази жена-дете с нейното странно лице, изпълнено едновременно със съблазън и невинност. Ако се оттеглеше отново сред спокойствието на онази бездна, тя щеше да си тръгне.

И къде щеше да се озове тогава той? Какво щеше да притежава?

Кой щеше да вярва в него за в бъдеще?