Катрин Сътклиф
Вярност (3)

ВТОРА ГЛАВА

Определено беше мъртва. Как можеше да се съмнява? Над главата й свети Петър в широка роба, с разпуснати дълги бели коси, стиснал книгата с присъдите в ръка, я гледаше с осъдителен поглед. Баща й очевидно имаше право. Развратната й душа (а тя със сигурност бе такава, в противен случай нямаше да остане да съзерцава мъжа и жената върху кухненската маса) нямаше право на рая, и свети Петър, съпроводен от своите ангели, се готвеше да прогони душата й в името на Бога и всичко божествено, и да я обрече на вечните мъки на ада.

— Събуди се — чу шепот току до ухото си тя.

Внезапно образът от огън и сяра на свети Петър се разми и на негово място се появи червендалестото лице на прислужница с черно боне, с кръгли и лъскави като нови петачета очи.

— Ей сегинка. — Слугинята се усмихна и разкри дребните си бели зъби. — Добре ли си, моме? Божке, ама ни изплаши, кога се строполи кат’ мъртва.

— К-какво стана? — Мария затвори очи, учудена от болката в челото си. Това явно не беше адът, освен ако адът не приличаше на палат с кристални свещници, камини от италиански мрамор и деликатни дантелени завеси, плуващи над леглото,… а лицето на Луцифер не бе мило като на ангел. — Къде съм?

— Божке — зацъка прислужницата. — Трябва да си ударила красивата си главица по-силно, отколкото помислихме снощи. Шъ накарам Моли — тя те й посрещнала, кат’ си пристигнала. Сигурна съм, че не й била особено приятелски настроена. Няма как да й била с таквоз хубаво момиче кат’ теб; свикнала й момците тук да обръщат внимание само на нея. Ненаситно момиче, не бих й се доверила дори да съ доближи до съпруга ми, ако имах такъв. Та й казах да донесе лапата да тъ наложа. Шъ са опрайш за нула време. Моли! — извика тя; Мария се стресна и трепна. Спомни си за Моли, изтегната върху масата гола, както я е майка родила, обвила крака около ханша на някакъв трудещ се отгоре й мъж. — Донеси ми торбичката с билките, нали съ сещаш коя, и сложи чайника да заври. В туй време съ погрижи за какаото на херцогинята. Нали знайш как съ чувства след пътуването си от Лондон. — Намигна на Мария и кафявите й очи светнаха. — Милата старица си пада много по топло какао. Казва, чи именно благодарение на него й все ощи жива… и свадлива — добави под носа си тя и се изкиска. Усмихна се широко и додаде: — Казвам се Гъртруд, скъпа. Аз съм главната домакиня. — Раздруса огромната връзка ключове, закачена на синджир за кръста й. — Таз’ сутрин съ прибрах от къщи… болни роднини в Девъншир. Щях да бъда тук да те посрещна, ако знаех, но нямах представа, че нейно височество му е наела нова компаньонка.

Като си пое дълбоко въздух и опита да прочисти съзнанието си от омоталите го паяжини, Мария седна в леглото и сграбчи така буйно ръката на смаяната икономка, че тя изписка лекичко.

— Тялото! — изграчи младата жена. — Тялото в спалнята… мъртвия. О, Боже милостиви, сега си спомних, противната воня, ужасното същество, подобно на страшен звяр, покрит с косми, мръсните му дрехи и…

— Шшт! — Прислужницата я потупа по бузата, сякаш се надяваше с този жест да я вразуми. — Ами ако нейно височество та чуй да говориш така за него? Туй я разстройва ощи повичи…

— Той е мъртъв! — възкликна Мария.

— Не…

— Видях го… лежеше неподвижно, безжизненият му поглед бе вперен в нищото…

— Не, моме, той винаги си изглежда така.

— Но той трябва да е мъртъв — оспори буйно думите й младата жена. — Нито едно живо същество не би могло да изглежда така или… — Потръпна. — Кой е той?

Като изправи гръбнак и постави топчестите си юмруци върху закръгления си ханш, прислужницата се намръщи и прехапа долната си устна.

— Той, разбира се — отвърна най-сетне тя.

— Той ли?

— Да. Той.

Малко по малко смисълът на казаното достигна до съзнанието й. Мария плъзна крака от леглото, затвори за момент очи с надеждата да се пребори поне донякъде със силното пулсиране в слепоочията, и поклати глава.

— Но това е невъзможно. Наеха ме да гледам дете, не някой…

— Божке, горката старица сигурно вече й отчаяна… или съ й побъркала. Тя ти каза, чи й дете ли?

Младата жена вдигна очи към икономката, отвори уста и после я затвори.

— Не с толкова много думи, но… аз останах с впечатление, че става въпрос за дете…

— Признавам, че й кат’ дете — отвърна слугинята; лицето й придоби тъжно изражение, а погледът й потъна някъде в далечината. — Да, сърцето ми съ къса, кат’ го гледам сега, толкоз безпомощен и безразсъден. Тъй си пропилява живота. — Гъртруд извади кърпичка от джоба на престилката си, избърса очи и подсмръкна. — Работя за негово височество от осем години, седем от тях бяха удоволствие, кълна съ. Винаги й бил справедлив господар, макар и понякога доста буен. Да, такъв беше преди. Буен. Пълен с дяволи, все едни лудории ги измисляше, причиняваше куп главоболия на семейството си…

— Негово височество! — повтори невярващо Мария. — Онова… същество… в онази стая е…

— Моят внук — дочу се решителен глас откъм вратата. Гъртруд подскочи и обърна глава към крехката фигура на херцогинята, застанала на прага. Подпряла цялата си тежест на бастуна, тя обходи с острия си поглед стаята, преди да го насочи отново към Мария. — Онова същество е моят внук, мис Аштън, херцог Солтърдън. Наследник на титлата на покойния ми скъп съпруг. Наследник на моите богатства, когато и аз си отида.

— Как се осмелявате? — извика младата жена. Икономката изписка смаяно и изхвърча от помещението, като си мърмореше нещо под носа. Мария се плъзна от леглото, олюля се, но успя да изправи рамене, в резултат на което усети силна болка ниско в гърба. — С цялото ми уважение, ваше височество, но вие излъгахте…

— Нито веднъж не съм намеквала, че ще трябва да се грижите за дете, мис Аштън.

— Но всеки би решил, че…

— Не виждам каква е разликата. Ако мислех, че не сте способна да вършите както трябва тази работа, нямаше да ви наема.

— Но това не е човек! Това е… това е…

— Чудовище?

Появи се камериерка със сребърен сервиз с топло какао и го разположи на една маса край радостно пращящия огън. Едва след нейното излизане херцогинята се запъти към столовете с високи облегалки край камината. Отпусна се върху един от тях и чак тогава каза:

— Ще ви помоля да ме изслушате, преди да правите прибързани заключения относно престоя си в Торн Рауз.

— Не виждам какво бихте могли да кажете, което да промени мнението ми, ваше височество.

Възрастната дама наля какао в две елегантни чаши.

— Харесва ли ви тази стая? — попита тя и взе една орнаментирана сребърна лъжичка. — Тя е ваша, ако желаете. Не съм планирала да живеете заедно със слугите.

— Не желая стаята — заяви младата жена. — Няма да ме купите…

— Беше любимата стая на моя съпруг. Образът на свети Петър, изобразен на тавана, е копие на рисунка, която някога видял в парижкия Лувър. Мъжът ми беше много религиозен човек. Смяташе, че всяко препятствие, пред което сме изправени през земното си съществуване не е нищо друго, освен Неговият начин да ни покаже как да станем по-достойни за небето. — Допряла златния ръб на чашата до устните си, херцогинята впери поглед в празното пространство пред себе си. На челото й се появи дълбока бръчка, когато додаде замислено: — Макар аз лично да не мога да разбера какъв урок може да научим от този… проблем. Моят внук, макар и понякога вироглав и безразсъден, и най-често не особено морален, не беше лош, нито порочен. Не мога да разбера, мис Аштън, защо е принуден да страда така. — Обърна отново стъкления си поглед към Мария и промълви с умолителен тон: — Моля ви, млада госпожице, изслушайте ме докрай.

Младата жена седна, но когато лейди Солтърдън понечи да й подаде чашата с какао, от което се вдигаше пара, поклати глава и рече:

— Не можете да ме убедите, ваше височество, няма да остана тук.

— А какво ще правите? Ще се върнете в дома на баща си? Нима онзи ад ви допада повече?

— Вие сте жестока — заяви Мария и вирна брадичка. — И коварна. Съжалявам, че изобщо отговорих на ужасната ви обява.

— Но го сторихте и сега сте тук. Не ми приличате на онези девойки, които бягат от нещастията. В противен случай отдавна щяхте да сте напуснали бащиния си дом.

— Ще отида в Лондон — отвърна убедено Мария.

— И какво ще правите там? Нямате официално образование. Единственото, което знаете, сте го научили, както разбрах от майка ви, от вашия брат, тайно от баща ви. Но щом научил за скандалното ви поведение, той ви пребил с ремък и ви лишил от храна и вода в продължение на три дена с надеждата така да прочисти умовете и сърцата ви от греха на измамата.

— Той го направи за добро — отвърна младата жена, без да вярва сама на думите си, докато бузите й започнаха да порозовяват от пробудения спомен.

— Така ли?

Мария скочи на крака.

— Няма да позволя да бъда малтретирана. Нито манипулирана. Ако сте разучили миналото ми така добре, както претендирате, тогава щяхте да сте разбрали, че не можете да ме изплашите така лесно. Нещо повече, ваше височество, аз съм известна с понякога дори неразумната си решимост да не се поддавам на ничий натиск. Оставането ми тук, придружаването на онзи… човек е неморално и невъзможно и… искам да ме върнете незабавно в Хъдърсфийлд.

— И тогава къде ще останат мечтите ви, мис Аштън? Как ще успеете да спестите достатъчно пари, за да помогнете на майка си да излезе от задънената улица, в която се намира? Как възнамерявате да й осигурите дом, ако я убедите да напусне баща ви? О, да, скъпа, тези ваши желания също са ми известни.

Младата жена изскочи от стаята, като вземаше стъпалата две по две и се изгуби на няколко пъти из коридорите, преди да намери миниатюрната стаичка, която й бе отредена при пристигането й в Торн Роуз предишната вечер.

Хвърли се върху леглото и зарови лице в мухлясалата от влага възглавница. Подутината на челото й пулсираше болезнено, но най-вече я измъчваше разочарованието. Разочарование не толкова от излъганите надежди, а най-вече от собственото й поведение. Гневливостта далеч не беше положително качество, а подобни яростни избухвания бяха непростими. Достойнството вървеше ръка за ръка със самообладанието. Господ се мръщеше на такива печални и неприятни изяви. Баща й щеше да я затвори в кутия за подобно държане.

Щеше да се яви отново пред херцогинята, разбира се, и да й обясни вече по-спокойно причините за желанието си да напусне Торн Роуз. Старата дама със сигурност щеше да намери някой друг — за предпочитане мъж — да се грижи за внука й, херцог Солтърдън, или онова, което бе останало от него.

Какво бе останало от него? Един труп, звяр, чудовище, опуснато безжизнено в легло, достойно за кралска особа, заобиколен от повече богатства, отколкото са виждали за целя си живот хиляда човека, взети заедно?

Гъртруд влезе в стаята и я удостои със съчувствена, разбираща усмивка.

— Идвам да съ погрижа за подутината наглавата ти. Оу, ама си я бива. Доста време шъ ти стои синьо…

— Не искам никакви лапи — обяви Мария и се извъртя към стената. — Пада ми се страдам заради големия ми егоизъм.

— Тъй реагират всички, кат’ го видят за пръв път, особено пък онез’, дет са го познавали преди… роднини и приятели, искам да кажа. Само дет’ тук вече не идват кой знай колко роднини и приятели. Само брат му и херцогинята… и онез’ пиявици Такли и Еджкъм — добави под носа си икономката и се намръщи.

И, като заобиколи леглото и се пльосна върху хлътналия дюшек, подобната на херувим Гъртруд наложи силно ароматната торбичка с димящи билки върху подутината. Младата жена трепна, но не се съпротивлява повече.

— Признавам, чи й много мъчително да го гледаш такъв, след кат’ знайш как й изглеждал преди. Винаги съм мислила, че й грешка да го крият така тук, но съветниците на херцогинята рекоха, че така и тя, и той щели да бъдат по-малко унижени. Доколкото познавам негово височество, струва ми съ, че нямаше да му пука дори цялото висше общество да мине през дома му и да го оглежда като някаква забележителност.

— Той умира ли?

Гъртруд присви устни.

— И аз не знам точно. Еджкъм… — В гласа й се долови напрежение, — казва, че бил мъртъв тук. — И тя се потупа по слепоочията. — Въпрос на време й да умре и тялото. Разбира съ, ако зависеше от Еджкъм, негово височество отдавна щеше вече да й погребан в Менстън.

— В Менстън ли?

— Кралското болнично заведение за умствено недъгави в Менстън. О, моме, туй й едно ужасно място. Пълно с побъркани и обладани от зли духове. Бедните ги вързват и ги бият кат’ животни.

Мария преглътна с усилие.

Икономката стисна ръце.

— Идеята негово височество да бъде заточен тук… вбесявам съ, кат’ помисля как Еджкъм и Такли сломяват съпротивата на нейно височество, кат’ й повтарят непрестанно, че ако отидел там, щял да бъде по-добре… както и тя самата. Тя не й същата, откакто стана всичко това. Като че ли животът я напусна.

— Как е пострадал?

— Нападнали го крадци, кат’ си тръгвал от конни надбягвания. Да, тогава беше много буен, истински развратник. Двамата с брат му, лорд Бейзингстоук, бяха някога най-търсените ергени в цяла Англия. В разцвета на силите си и красиви, близнаци. Еднояйчни. После лорд Бейзингстоук съ ожени за едно момиче от Уайт, а негово височество остана да съ бори да не го омотае брачната примка, както винаги я бе наричал. А ето го сега, чи лежи и превръща в ад както своя, така и живота на околните, като става само кат’ му щукне, което не й много често. И то само, за да ни крещи като някой дракон и да хвърля чинии по главите ни.

— Не може ли да говори или да ходи?

Икономката доби странно изражение, ръцете й потрепнаха нервно. Най-сетне пъхна намачканата кърпичка обратно в джоба си и се запъти към вратата.

— Гъртруд? — повика я Мария. Прислужницата спря и се обърна неохотно. — Ненормален ли е?

— Не е моя работа да го казвам, моме.

Младата жена почти не забеляза кога е излязла. Отпусна глава върху възглавницата и се загледа в тавана. А сега какво да прави? Снощните събития бяха предостатъчни, за да я шокират. Сега пък това…

Потрепера, завря пак лице във възглавницата и направи опит да прогони образа на „звяра“ от съзнанието си. Невъзможно! За разлика от брат й, тази особа я плашеше, тялото му бе огромно, а като капак най-вероятно беше ненормален.

О, милостиви Боже, който си на небесата, нима това бе нейното наказание, задето бе загърбила собственото си семейство и богоугодния Джон Рийс, олицетворение на добродетелта и почтеността? Нима трябваше да се озове в това непристойно и съмнително положение, подобно на Даниел в леговището на лъва? Дори един лъв не й се струваше толкова страшен!

Нямаше да го направи! Не можеше да го направи! Може да бе твърдоглава, решителна и упорита, но не и чак толкова глупава. Щеше да помоли за ден-два, за да обмисли положението, а после да помоли… не, да изиска да бъде превозена до някое по-безопасно и по-приемливо място. А дотогава в никакъв случай нямаше да поема отговорност за грозния и страховит внук на херцогинята.

Най-сетне откри пътя до ужасната стая на болест и надвиснала смърт. Там откри лейди Солтърдън, заобиколена от Такли и Еджкъм, да плаче тихо край ложето на своя внук. Забравила за гнева си, тя понечи да се втурне към крехката жена и да я утеши. В този момент обаче се сети, че вероятно хората, които я бяха виждали в миг на слабост, сигурно се брояха на пръсти. Но нуждата да я утеши беше непреодолима. Въпреки отвращението си от това място и лишения му от човешки образ обитател, тя познаваше прекрасно чувството на безпомощност и отчаяние. Същото, което сега херцогинята изстрадваше заради своя внук, някога Мария го бе изстрадала заради брат си. За старата жена неговият живот бе нейният собствен живот и смъртта му или дори мисълта за подобен ужас, щеше да направи света безкрайно мрачен. Даже представата за тази загуба разкъсваше сърцето й.

— Трей, Трей, скъпото ми момче — плачеше херцогинята, а гласът й потръпваше от мъка и гняв. — Какво ще правим сега? Как можаха да позволят да се превърнеш в такова… чудовище? Как можаха да се отнесат така ужасно с теб? Ти си моят внук! Херцог Солтърдън…

— Хайде, хайде, Изабела — обади се Еджкъм. — Не трябва да стоиш тук. Не трябва да го гледаш. И моето сърце се къса от мъка при вида на това, в което се е превърнал Трей. Знаеш, че с годините го бях обикнал като собствен син…

— Както и аз — додаде Такли.

В това време Гъртруд, която се появи зад гърба на Мария, хлъцна при вида на окаяното състояние на стаята и кръглото й лице почервеня.

— Божке — изпъшка тя, изтича към своята господарка, поклони се припряно и закърши ръце.

— Моля за извинение, ваше височество, не съм била тук от две седмици… пристигнах само минути преди вас. Бъдете спокойна, ваше височество, това ужасно нещо няма да съ повтори повече.

Лейди Солтърдън не отговори, а продължи да се взира в безжизнената форма върху леглото.

Икономката изсумтя дръзко под носа на двамата мъже, после се завъртя на пети и излезе от стаята, без дори да погледне към Мария. Откъм коридора се донесе разгорещен шепот; това бяха Гъртруд и Моли.

— Загубено момиче, к’во си мислеше, та остави негово височество в таквоз плачевно състояние?

— Искъ ми съ да тъ видя теб как шъ работиш, като ти хвърля чинии по главата…

— По-вероятно ми съ струва пак да си забавлявала коняря Тадеус. Няма да виня нейно височество, ако тъ уволни. Щях сама да го направя, ако…

— Нищо няма да направиш, глупава патко, щот’ знайш много добре, че няма да намериш кой друг да съ захване с неговите неща. А и двете знайм много добре, че херцогинята няма да иска цяла Англия да узнай какъв идиот е станал.

Мария затвори очи и се подпря на стената.

— По дяволите — промълви тя. — По дяволите!

* * *

— Ще ми пишете в мига, в който настане някаква промяна — заяви херцогинята, след като се качи в каретата заедно с Такли и Еджкъм.

— Разбира се.

Мария застана встрани и кочияшът затвори вратата.

Възрастната дама надникна през прозорчето. Лицето й бе пепелявосиво, а очите — зачервени, но въпреки това успя да се усмихне.

— Сигурна ли сте, че стаята ви харесва? Може да я смените всеки момент, ако пожелаете. Чувствам, че с близостта си до него ще му помогнете…

— Стаята е прекрасна — увери я младата жена.

Лейди Солтърдън погледна към фасадата на огромната постройка.

— Уведомих прислугата, че имате пълна власт над тази къща и добруването на внук ми.

— Това е смазваща отговорност, ваше височество.

— С която сте напълно способна да се нагърбите — отвърна авторитетно графинята и додаде, като вдигна с достойнство тънката си вежда: — Усетих го в мига, в който ви видях — вие сте силна и морално устойчива. Това ще му се отрази добре, струва ми се.

— Още по-добре ще му се отрази, ако бъде сред своето семейство и приятелите си, мисля пък аз — заяви дръзко младата жена; при тези думи графинята набърчи отчаяно чело. — Нима си тръгвате толкова бързо, ваше височество? Няма ли да останете един-два дена, ако не за друго, то поне за да се уверите, че съм достатъчно компетентна за възложената ми работа?

— Ако душата и сърцето ми все още бяха млади… но душата ми е уморена, а сърцето — разбито, скъпа моя. Не мога да понасям да го гледам дълго в това състояние. Никога не съм била силна, когато е ставало въпрос за моите деца. Моля ви, разберете ме…

И херцогинята вдигна ръка и се усмихна леко за сбогом. Миг по-късно каретата се разклати и потегли.

Мария се взира след екипажа дълго след като бе изчезнал в далечината и светът отново се бе изпълнил с тишина и зимна празнота. За момент й се прииска да извика старата дама, да й обясни за последен път, че дори мисълта да прекара и миг в компанията на нейния внук я изпълваше с ужас, който не изпитвала и от баща си.

Беше започнал да пада снежец и да покрива земята с тънка бяла пелена, накъсана от големи черни дупки. Всичко изглеждаше толкова умиротворено. Младата жена вдигна лице и студените снежинки се посипаха по носа, устните и затворените й клепачи.

Ах, колко обичаха снега двамата с Пол… Обичаха да се измъкнат от строгия му контрол и да лудуват като кутрета, да строят снежни замъци, да се пързалят по опасно тънката ледена кора на езерото. Много пъти през последните месеци от живота му се бяха взирали през прозореца и, докато наблюдаваха падането на снежинките, бяха споделяли най-интимните си тайни: тайни за бъдещия си любим или любима, с които щяха да се разхождат из покрити с бяла пелена поля… да се целуват, докато носовете им почервенеят от студа, а дъхът им образува бляскави висулки.

Уви, това щеше да бъде първата й зима без Пол.

Уморено влезе в къщата, затвори вратата зад себе си, облегна се върху й и затвори очи. Когато ги отвори отново, видя пред себе си любопитните погледи на прислугата.

Гъртръд я ослепи с успокоителната си усмивка.

— Радвам се, че остана, моме. Чувствам, че ще внесеш живец на това място. Може дори да повлияеш добре и на негово височество.

— Надявам се — отвърна простичко Мария, въпреки че съвсем не бе толкова сигурна в себе си.

Усещаше се леко замаяна от нерви. Стомахът я наболяваше, но не знаеше дали е от притеснение или защото не бе яла нищо от вчера сутринта.

— Ако питате мен — дочу се откъм близката врата гласът на Моли, — тя няма да издържи и една седмица. Таквиз кът’ нея той ги изхрусква със следобедния си чай…

— Шшт! — Икономката я изгледа смразяващо. — Не искам повече таквиз приказки в мое присъствие. Щом херцогинята мисли, че момичето можи да съ справи с… негово височество, така да бъде. И наистина на негово височество може да му съ отрази добре, ако за него съ грижи такъв ангел. На всички ни й нужно по малко доброта и съчувствие от време на време.

— Той шъ я причупи на две ей така — озъби се Моли и онагледи думите си, като щракна с пръсти.

Мария хлъцна.

Прислужницата тръгна към групата, поставила ръце на хълбоците.

— Може би шъ й кажете какво направи той с другите, а?

Гъртруд издаде някакъв нечленоразделен звук, останалите замърмориха нещо под носовете си.

— Замеряше ги с чинии право по тиквите. А ако успееше да ги докопа в ръчичките си, ги захвърляше из стаята като кукли, освен мистър Доухърти, когото запрати направо през прозореца, с главата напред. Гледката беше грозна, кълна съ. — И тя потрепера. — Силен е в ръцете като десетима взети заедно. А кат’ съ озъби…

— Достатъчно! — извика Гъртруд. — Не е бил толкоз лош, скъпа — обърна се тя към Мария, която бе изстинала цялата, като си представи как „звярът“ се зъби и смачква в лапите си злочестата компаньонка, дошла да му помогне. — Е, вярно, има и свойте лоши мигове, но кой ги няма, кат’ съ замислим. Някога бе енергичен и мъжествен, да не говорим колко красив…

— Красив ли — повтори невярващо младата жена.

— Да — заяви замечтано друга от камериерките. — Страхотен беше. В цяла Англия нямаше нито една майка, която да не бе готова да даде мило и драго, само и само да чифтоса дъщеря си с него… ако не можеше да го стори тя самата.

Всички се изхилиха, а Моли добави:

— Повечето гу правеха. Той направи рогоносци половината съпрузи в Англия, бас държа. Докат’ използваше една, друга вече чакаше отзад. На тез’ дни обачи им дойди краят. Глупавите кучки, коит’ гу преследваха по петити, сега заобикалят отдалеч Торн Роуз. Дори оназ’ лейди Лора с префърцунените гащички…

— Сега пък няма да обсъждаш личния му живот — прекъсна я Гъртруд с тон, който накара половината слуги да застанат мирно. — Просто ревнуваш, задето той не щя да го направи и с теб. И, като стана дума за ревност, шъ стоиш по-далеч от мис Аштън, иначе шъ трябва да отговаряш лично на мен. Момичето й достатъчно разумно, за да ни обръща внимание на онез нихранимайковци, дет’ допускаш под полата си.

Моли изписка възмутено и си тръгна от вестибюла, като затръшна вратата след себе си.

Споменът за голите тела на Моли и нейния любовник, които се извиваха върху кухненската маса, нахлу в съзнанието на Мария и бузите й пламнаха. Тя обаче бързо се съвзе и, водена от вълнуващата цел, а именно да се изправи лице в лице със самия дявол в стаята му на горния етаж — цел, каквато не бе имала откакто бе умрял брат й — се запъти към стълбището.

— Струва ми се, че моментът е напълно подходящ да го опозная — рече по-скоро на самата себе си тя, отколкото на своите събеседници.

Редичката слуги, наредени край стената, тръгна след нея и постланият с килим под завибрира под стъпките им.

Коридорите, които водеха към стаята на негово височество, бяха украсени с позлатени фризове и бюстове на крале и кралици (несъмнено предците на рода). Портрети в реални размери на бледи момчета с широко отворени очи (еднакви във всяко отношение), съпроводени от кучета или яхнали като вдървени оседлани коне висяха по стените. Едва когато премина пред стаята на болния, Мария се сети, че едно от тези херувимски лица сигурно принадлежеше на херцог Солтърдън. Но очевидно невинността му бе останала в миналото…

Позволи си да хвърли поглед назад към икономката, която й се усмихна окуражаващо, преди да отвори вратата. Посрещнаха я студен, зловонен въздух и полумрак. Огледа мръсния под, слабата светлина, голямото легло, обвито в мрак и неясната форма в него, и се изкашля, след което пристъпи през прага; чувстваше се като агне, отиващо на заколение.

Проправи си път през изпочупения порцелан, преобърнатите мебели и разхвърляните по облегалките дрехи (които очевидно стояха отдавна там, напълно забравени). Щом стигна до прозореца, пое дълбоко въздух и дръпна завесите. Пред мръсните стъкла се вдигна облак прах.

— Гъртруд — извика тя.

— Да, мис Аштън?

— Отсега нататък завесите да бъдат дръпнати през деня.

— Да, мис Аштън.

— Ще започнем с почистването на стаята. Донеси гореща вода, сапун и четки. Вдигнете килимите и ги изтупайте. Забелязах свежи цветя…

— Те са от зимната градина, мис.

— Искам на всяка маса, във всеки ъгъл да има по един букет. Полилеят да се лъсне и да се запали.

— Веднага, мис.

Икономката се обърна към своите подчинени, излая нарежданията си и плесна с ръце; слугите се пръснаха бежешком в различни посоки. След това Гъртруд се обърна и премести поглед от младата жена към леглото и отново — върху младата жена; сега по лицето й бяха изписани внимание и съчувствие.

Мария й се усмихна успокояващо и се приближи до кревата, поколеба се за миг, преди да вдигне ръка към завесите, пое си отново въздух и ги дръпна.

Негово височество, херцог Солтърдън или онова, което можеше да види от него изпод сплъстените тъмни, леко къдрави коси и брадясало лице, лежеше по същия начин, както го бе видяла и предишната вечер, омотан в завивките, отворил широко безизразните си очи, вперени в тавана. Младата жена се приведе предпазливо, като притисна опакото на дланта си към носа и устата и се вгледа напрегнато в гърдите му, за да се увери, че се движат.

Приближи се още, затаила дъх, като опитваше да разгледа колкото се може по-добре чертите му, които изглеждаха дори още по-страховити, отколкото й се бе сторило предишната нощ. Това същество определено не можеше да принадлежи на човешкия род… поне не към нормалните хора! Тези хлътнали бузи, или онова, което успяваше да види изпод брадата му, тези гъсти вежди и сплъстени коси, които излизаха извън мръсната възглавница, като че ли принадлежаха на труп. Разтреперана, тя прокара ръка над очите му, готова да я отдръпне в мига, в който той прояви някакви признаци на живот. Той дори не премигна.

Обърна се отново към икономката и попита:

— Откога лежи така тук?

— Не мога да кажа точно, мис. Нямаше мъ две седмици. Но още преди да тръгна, той реши да съ затвори тук като дракон в пещера. И не слушаше никой, колкото и да опитвахме да го накараме да стане. Бяхме принудени да оставяме храната на поднос край леглото му. Понякога успяваше да съ нахрани, друг път… — Лицето й помръкна. — Друг път не съ докосваше до нея в продължение на дни, сякаш бе решил да гладува до смърт и…

Вярната слугиня се обърна. Мария се спусна към нея, обгърна раменете й с една ръка и се вгледа в изпълненото й с мъка лице.

— И какво, скъпа Гъртруд? Кажи ми. Трябва да знам всичко, за да мога да му помогна.

Икономката поклати глава.

— Заварвала съм го кат’ опитва да съ храни; той няма нужната координация и затуй не може да си намира устата. Сърцето ми съ късаше кат’ го гледах такъв и кат’ знаех какъв беше — толкоз красив и достоен; да, беше олицетворение на аристократичността. Всички бяхме горди да работим за него.

Собственото й гърло се сви от вълнение; спомни си как брат й се бе превърнал в бледа сянка на онова, което беше. Мария стисна успокояващо в прегръдка раменете на икономката.

— В такъв случай това ще бъде първата ни цел, скъпа Гъртруд: да направим всичко възможно, за да върнем предишния изтънчен облик на нашия господар. Ще ми помогнеш ли?

— Да, моме.

— Първо ще се заемем с почистването на тази стая, а след това вече ще съсредоточим цялата си енергия върху негово височество. Ще ми бъде нужна помощта ти, за да уверя прислугата, че няма да им се случи нищо лошо.

— Няма да бъде лесно, мис. Бети, тя й грозноватата кривогледа женица, чиято работа й да изпразва огнищата, да почиства решетките им и да ги лъска с боя за печка. Та последния път, кат’ дошла тук, той хвърлил порцеланова ваза отгоре й и я счупил върху главата й, точно тук. — И тя посочи дясното си ухо. — Оттогаз чува непрекъснато звънене в ушите си. Каза, чи по-скоро налъмите шъ покарат, отколкото да пристъпи отново тоз’ праг. И кой може да я вини за туй?

— Но той сега изглежда съвсем кротък.

Младата жена хвърли отново предпазлив поглед към леглото.

Гъртруд понижи глас до шепот и лицето й се изкриви от страх.

— Ей там точно й проблемът. Човек нивгъж не знай кога шъ съ вдигни. Както го гледаш да си лежи неподвижно, загледан в пространството, в следващата секунда вечи й отгоре ти и та й сграбчил за врата. О, тръпки мъ побиват само кат’ си помисля! — И икономката закри уста с длани и стисна клепачи. Цялото й тяло затрепера така, че гърдите на събеседничката й се свиха. — Обещай ми, че шъ внимаваш много всеки път — промълви умолително Гъртруд.

Мария кимна; устата й бе пресъхнала.

— Тогаз да отивам да нагледам другите. — Тръгна към вратата, където слугите продължаваха да се трупат, смръщили ужасено вежди в очакване на нещо. Спря, обърна се; брадичката й трепереше, лицето й бе изкривено от такова отчаяние, та на младата жена й се стори, че отива към бесилката. — Късмет — рече слугинята и излезе от стаята.