Катрин Сътклиф
Вярност (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

На слабата светлина преди изгрев слънце Солтърдън успяваше да види стола си, оставен край леглото. Дрехите му висяха на вратата на гардероба вече от една седмица, но той отказваше да ги облече, така както отказваше да допусне край себе си и вайкащите се слуги с кръвожадно изглеждащите бръсначи в ръце. Нищо нямаше да им достави по-голямо удоволствие от това да му разрежат гърлото с тях. Скоро щяха да нахлуят като армия мравки и да започнат да правят опити да го облекат, да го нахранят… после щеше да се появи тя, мис Аштън и щеше да вирва свадливо брадичка при най-дребната провокация от негова страна, щеше да разбутва неуморно съзнанието му, волята, настроението и достойнството му, докато не му се прииска да я убие.

Малко момиченце, с вид на съблазнителна мадона, способно да изкара човек от кожата му. Някога може да му се бе струвала… възбуждаща, въпреки склонността й да се инати. Не, че някога си бе падал по жените от по-низшите съсловия… Всичките му връзки бяха с представителки на неговата класа и само от време на време бе правил изключение със съпругата или дъщерята на някой обикновен земевладелец или барон… О, съвсем беше забравил за момичето, което бе срещнал в една кръчма в Съсекс, с гарвановочерни коси и пълни и червени като череши устни. Беше се почувствал… омагьосан от нея… почти пленен… и дори не бе спал с нея; прекалено много я бе харесал, за да го направи…

Стиснал устни, херцогът отметна завивките и се вгледа в краката си, обути в същите намачкани бричове, които носеше неизменно вече шести ден. Беше решил да спи с дрехите си, единствено, за да ядосва своята „компаньонка“. Доставяше му извратено удоволствие да наблюдава как устата й се свива до размерите на ключалка всяка сутрин, когато я посрещаше все със същите дрехи, да не говорим за брадата, която започваше да покрива лицето му.

По дяволите, това момиче Аштън наистина му играеше по нервите, като вървеше насам-натам по цял ден и му говореше, сякаш беше някой идиот… макар, всъщност, да не бе говорила особено много през последните няколко дни. Стоеше главно в стаята си, хранеше се сама, нарушаваше спокойствието му само от време на време, когато полагаше плачевни усилия да се пребори с непреодолимия му антагонизъм.

По дяволите, къде бяха тези хора? Откога прислугата спеше до обяд?

Погледна отново към стола, който се открояваше в полумрака. Можеше да го достигне без усилие. Така и направи. В началото колебливо, след това изскърца със зъби и, с потрепващи от напрежението ръце и рамене, започна да се влачи към инвалидната количка, като ту пъшкаше и сумтеше, ту изричаше някоя псувня, тъй като тя започна да се изплъзва от ръцете му, сантиметър по сантиметър, и тялото му увисна между леглото и проклетия стол. Ударите на сърцето му сякаш го оглушиха, кожата му се измокри от пот, макар в стаята да бе студено. Солтърдън се вкопчи в инвалидната количка така, както се вкопчва в някоя скала човек, увиснал над бездната.

Вратата на спалнята му се отвори. „По дяволите!“ — помисли си той.

Тадеус тръгна на пръсти към камината, натоварен с дърва и торф. Щом забеляза господаря си, разпънат между леглото и стола, с треперещо от усилия тяло, той спря и се взря към него; изражението му не се виждаше поради тъмнината.

— Бре, бре — промърмори тихо слугата. — К’во виждаме тук? Негово височество й станал много решителен, както личи. Прекалено решителен даже.

Притиснал рамо в седалката на стола, подпрял глава на страничната му облегалка, херцогът изруга отново под носа си.

Тадеус пусна дърветата в огнището, изтупа прахта и стърготините от ръцете си и се запъти към стола, стиснал в юмруци луничавите си длани. От него се носеше миризма на конска тор и кисела пот.

Отпусна се на едно коляно до инвалидната количка и рече:

— Както изглежда, на ваше височество няма да му бъде излишна малко помощ. А?

— Щ-ще се справя сам.

— Не мисля така… сър. Мисля, че всеки момент шъ паднете и тогаз има да си лежите по гръб кат’ някой бръмбар.

Слугата се изхили, след това се изправи и пъхна ръце под мишниците на своя господар. С ръмжене и сумтене го издърпа от леглото и го пусна върху стола. А след това се наведе към ухото му.

— Някога бях готов да дам всичко, за да бъда на ваш’то място. Но не и сега, сър. Не мога да си представя к’во й да трябва да стоиш неподвижно и да гледаш как светът си върви по старому, как хората продължават да живеят нормално. Та, кажете, ваше височество, приятно ли ви беше кат’ мъ наблюдавахте да съ любя с мис Аштън миналата седмица?

— Прекрасно — изсумтя Солтърдън и блъсна с лакът ръката на Тадеус от мишниците си.

Слугата бутна стола до прозореца.

— Аз, разбира съ, знаех, чи бяхте тук. Иронично й, че някога аз бях онзи, който стоеше отстрани и наблюдаваше как вий любехте красавиците. Да, някои от жените, които съ появяваха в Торн Роуз или Парк Хаус, наистина ги биваше. Ако нямате нищо против да ви кажа, сър, аз понякога си представях, че сам бях на ваш’то място. Но те нямаше да съ съгласят да го направят с мен… след кат’ съм само един прост коняр. Вий треперите, сър. Чакайте да ви завия с одеялото. Само една настинка ви трябва.

Зави с него краката на своя господар, подпъхна го под коленете и бедрата му, после се ухили отново и го стисна за рамото.

— Да си остане между нас двамата, ваше височество, ама си падам много по мис Аштън. С такваз кат’ нея бих могъл да съ задомя. Боже, ама устата й е наистина сладка, като зрели череши. А гърдите й… ама к’во става, сър, нещо съ напрегнахте. К’во шъ кажите да ви размачкам малко раменете? Да, има много хубави гърди, достатъчно налети, за да ми изпълнят дланта. Неприятното е там, ваше височество… Гъртруд ми каза, че си тръгвала. Да, изглежда след като сти съ скарали, писала на херцогинята и й е казала, че по-скоро би плувала в една помийна яма със самия Сатана, отколкото да продължава да търпи ужасното ви отношение. Обещала да остане само докат’ херцогинята й намери заместничка… или за предпочитане — заместник.

Тадеус се обърна и се захвана да подрежда дървата за огрев. В това време херцогът се взираше в собственото си отражение в стъклата на прозореца, с леко див поглед и с разпилени по раменете буйни коси.

Така значи, ангелът със сребристите коси и кораловите устни си тръгваше. Беше й писнало от него, също както бе станало и с другите. Само…

Мария Аштън не беше като другите. Или все пак беше?

Най-после се обърна. Слугата гледаше към огъня, а по лицето му играеха жълтите отражение на пламъците.

— Питате се дали съм я имал ли? — проговори Тадеус, изкривил уста на една страна в усмивка. — Признайте. Питате съ к’во ли шъ й да съ потопите в тялото й… не чи можете да го направите вече. Представете си само как събличам роклята й малко по малко, как разкривам белите й рамене, после гърдите с набъбналите зърна, дет’ ги усещам сладки кат’ мед на върха на езика си. Представете си как роклята се плъзга около бедрата й и пада около глезените. Космите между краката й несъмнено са светли и къдрави, кожата под тях — кърваворозова. Сигурен съм, чи й достатъчно дълбока да мъ поеме целия, чи ши й стегната, страстна и много влажна. А сега зарад’ вас няма да мога да опитам всичко туй.

Очите му светнаха, той се усмихна на своя господар и преглътна.

— Наистина съжалявам за онуй, дет’ стана с вас — додаде монотонно той. — Но животът си върви, нали? И ний трябва да продължаваме да го живейм с онуй, с коет’ разполагаме. Да направим най-доброто, коет’ можем. Трябваше да дадете на онез’ негодяи парите и коня си, тогаз’ те нямаше да въ наредят тъй. Дяволски глупаво сте постъпили, сър.

И с тези думи Тадеус излезе от стаята и остави Солтърдън да се взира в пламъците, докато в главата му се мяркаха сцени от онази нощ, през която фаталният удар го бе проснал в безсъзнание… и Мария Аштън, изтегната под Тадеус Едуардс. От всички тези представи му стана неописуемо зле.

— Копеле — промълви на себе си той. — Извратено копеле.

* * *

Херцогът бе пренесен в библиотеката с помощта на много слуги. Неговият дядо, предишният херцог Солтърдън, се бе гордял особено много с нея. По стигащите до тавана полици бяха наредени подвързани в кожа лавици, посветени на философията, медицината, поезията, драмата и туктам — някой роман, сгушен между творби на поети от VIII в. На петнайсетгодишна възраст Трей вече бе прочел повечето от тях.

След половин час се появи мис Аштън. Изглеждаше бледа, но това бе станало обичайно явление през последните няколко дни, а големите й очи бяха заобиколени с тъмни сенки.

— Добро утро, ваше височество — поздрави го тя, докато се приближаваше с грацията на пеперуда към писалището и пътьом пооправи дантеленото боне, което упорито се килваше на една страна. Както обикновено носеше черна рокля (безупречно изгладена и колосана благодарение на Гъртруд) и чифт порядъчно износени кожени обувки, готови да се скъсат всеки момент на пръстите. Под подгъва на полите й се подаваше фуста с парцалив вид.

— Надявам се, че сте си починали добре миналата нощ? Разбрах от Тадеус, че тази сутрин сте се събудили особено рано и че ви е намерил в една особено опасна поза.

Най-после го погледна право в очите и го разгледа с типичното се неодобрение и разочарование. Херцогът се запита кое я смущаваше повече: смачканите му дрехи или небръснатото лице. А дали тъмните кръгове около сините й очи бяха резултат на нещо друго, освен на факта, че бе затворена в Торн Роуз с един побъркан.

— Мислите ли, че е разумно да опитвате да ставате сам от леглото, сър? Можехте да паднете на пода или, още по-лошо, да се нараните.

Той не отговори. Мислеше си, че черното не й отива изобщо, нито пък старомодното кълбо дантела на главата й… така както не й подхождаше и Тадеус Едуардс, с неговите вечно мръсни ботуши и варварски маниери.

Нейният цвят беше червеният. Аленото щеше да заблести до бялата й кожа, да подчертае синьото на големите й очи. Само дето… тези очи сега не бяха така пламенни. Те като че ли бяха непрестанно на ръба на сълзите.

Устата й се усмихна; но не и очите.

— Починахте ли си добре снощи? Да? Не? Бихте ли направили опит да ми отговорите, ваше височество? Едно просто кимване би било достатъчно.

Солтърдън присви очи, забелязал, че талията й изглеждаше още по-тънка покрай стегнатия корсаж на роклята. Тялото й беше подходящо за носене на корсет, гърдите й плуваха над деколтето като бели възглавници.

Младата жена преглътна. Раменете й се стегнаха и на лицето й се появи отново безпомощно изражение. Застанала по този начин зад писалището, поставила длан върху купчина книги, тя имаше вид на типична превзета бавачка и учителка-стара мома. Но може би не беше точно така. По-скоро на дете, което играеше тази роля.

— Прекарах по-голямата част от вечерта в размисли за неспособността ви да общувате. Тогава ми дойде тази идея — книгите. — Усмихна се насила и заяви: — Ще четете на глас!

Обявлението го извади от смехотворния му транс. „Как не“ — помисли си Солтърдън, след това обърна стола си към вратата и се запъти натам.

Тя се спусна светкавично към него и прегради пътя му.

— Защо трябва да ми се съпротивлявате непрестанно? — попита с потръпващ от възбуда глас тя.

— Вън! — изръмжа той и опита да я заобиколи, но не успя да се справи и колелото се вряза в глезена й.

— По дяволите! — извика тя, подскочи, сграбчи страничните облегалки на стола и стъпи здраво на земята, за да го задържи. Свела лице на едно ниво с неговото, с пламнали очи и бузи, възкликна: — Както виждам, ваше височество, вие не ме желаете тук повече, отколкото аз самата искам да остана. Аз обаче обещах на баба ви да направя всичко възможно да ви помогна, докато тя намери подходящ заместник. И макар… вие да не ме интересувате особено, към херцогинята изпитвам известна привързаност. Тя ви обича много и, страхувам се, ужасът, който се е стоварил върху главата ви, разкъсва и без това слабото й сърце.

По лицето й преминаха едновременно гняв и болка. Но не силата на емоциите й бе приковала вниманието му, а внезапно появилата се в уморените й очи тъга.

— Няма нищо по-ужасно от безпомощността, която изпитва човек, когато пред очите му гасне малко по малко любимо същество, доскоро пълно с живот и енергия, превърнало се в своя сянка. — Гласът й спадна с една октава, стана мек, замечтан и дрезгав. Клепачите й натежаха и устните й се нацупиха по познатия начин — онова детинско цупене, което грабна с такава сила вниманието му, че не можеше да откъсне поглед от нея, също като хипнотизиран. — В един миг молите Бог да сложи край на техните страдания, ваше височество… техните и вашите. В следващия момент молите за милост, давате обет, че ако пощади жалкия им живот, вие с радост ще прекарате остатъка от дните си в грижи за тях и за задоволяване на всичките им нужди.

Изминаха няколко секунди, изпълнени с трудно удържани бурни емоции. Мълчанието пукаше във въздуха така осезаемо, както и издигащите се пламъци на огъня. За момент помисли, че тя ще се строполи, и въпреки всичко не можеше да отдели погледа си от нея. В този момент му се стори, че очите й, тези големи, бездънни сини езера, са най-неустоимите, най-красивите очи, които бе виждал.

— Тогава човек си дава сметка — промълви най-сетне тя, — че не може да помогне на някой, който сам не иска да си помогне.

С усилие обърна стола обратно към стаята и го бутна към огъня. Херцогът се запита за миг дали не възнамеряваше да го блъсне в огъня и да свърши най-после с него. Вместо това тя се приближи до писалището, взе една книга, върна се при него и я тикна безцеремонно в скута му.

— През следващия час ще четеш на глас от тази книга. Това упражнение не само ще стимулира способността на мозъка ти да мисли, а и ще помогне на езика ти да се изразява по-лесно, по същия начин, по който свиренето на пиано ще възвърне гъвкавостта на пръстите ти. Това е творба на Оливър Голдсмит. Нарича се „Викарият от Уейкфийлд“. Започнете от първа страница, ако обичате.

Отпусна се на един съседен стол, загледа се в пламъците и мълчанието й изпълни стаята, докато чакаше. След няколко минути вдигна бавно глава и, без да го погледне, рече:

— Няма нищо срамно в това човек да опита и да се провали. Позорно е изобщо да не опита.

Солтърдън се взира в профила й в продължение на няколко секунди, вбесен от отегчението й. Значи това било: тя се беше отказала. Бе решила, че животът й като свещеническа дъщеря е далеч по-приятен от независимото й съществуване, свързано обаче с грижите за един умствено и физически неразвит мъж. Прииска му се да захвърли книгата в огъня. Миг по-късно реши да я метне отгоре й.

Вместо това отвори романа, като се затрудни с обръщането на страниците, после се вгледа в буквите толкова напрегнато, та най-накрая му се стори, че миниатюрните думи затанцуваха пред погледа му. Това го накара да се съсредоточи и в резултат главата го заболя. Едва сега си даде сметка, че от онази нощ, в която проклетите разбойници го бяха проснали на пътя с разцепена глава, не беше поглеждал дори книга.

Затвори очи и промълви:

— Не мога.

— Напротив, можете. Съсредоточете се. Дума по дума.

Стисна зъби и се концентрира отново. Написаното му се струваше съвсем непознато, все едно че гледаше йероглифи.

— Не мога — избъбра отново той, затвори с трясък книгата и я захвърли в огъня.

Мария скочи от мястото си, грабна ръжена и вдигна с него тлеещата книга. Изгаси с длани искрите, издуха пепелта. И без да го обвини, без дори да измърмори нещо под носа си, я постави отново в скута му, седна на свой ред и рече:

— Започвайте.

— Толкова ли си тъпа, че не разбираш какво ти казах? Или си глуха? — излая господарят й; единствените слова, които изпъкнаха ясно, бяха „тъпа“ и „глуха“. Захвърли отново книгата, която прелетя само на сантиметри от главата й. „Не си спомням как!“

Младата жена я извади отново и я повъртя известно време в ръцете си, преди да я върне, вече по-предпазливо, в скута му. Застана на колене край инвалидната количка, разгърна корицата и постави показалец под първата дума.

— Когато сте бил малък, вашите учители са ви научили как да четете, като са произнасяли всяка буква — каза тя. — Спомняте ли си азбуката, ваше височество?

Сребристата й коса отразяваше пламъците като огледало. Уханието й го обгърна. Внезапно, необяснимо, усети вниманието си приковано от нейната близост.

— Ваше височество? — повтори тя и обърна големите си очи към него.

Той поклати глава.

— Не, отсега нататък ще говорите — заяви тя, но тъй като той отказваше упорито да отговори, тя премести тежестта на тялото си назад върху петите и сплела пръсти, за да демонстрира безкрайното си търпение, въздъхна уморено. — Можете да изкарате и светец от кожата му. Струва ми се, че никога не съм срещала друг човек, така неразумно и твърдо решен да не отстъпва, да се съпротивлява непрестанно. Вашето нежелание да престанете с вечната си опозиция може да се мери по твърдост само с Гибралтарската скала. Започвам да разбирам защо са напуснали другите. Ние не можем да вършим чудеса. Какво трябва да сторя, за да се разбера с вас, сър?

На лицето й се появи тъжна усмивка. Мис Аштън се изправи, постави книгата върху писалището и се приближи до далечния прозорец, където печалната светлина я превърна в силует.

Солтърдън премести поглед към бюрото, после книгата, после пак върху нея.

— Какъв неприветлив ден — заяви тъжно тя. — Да, някога вятърът и дъждът ме изпълваха с енергия. Цялото ми същество се възраждаше от силния студ. Нещо в ледовитостта на зимата изостря сетивата за всеки нюанс на човешката анатомия, кара ни да усещаме пръстите си, носа, бузите, прочиства неяснотите от мудния мозък, така че всичко, което възприемаме, е ярко и живо, както в детството. Спомняте ли си, ваше височество, как, когато бяхме деца, всеки нов сезон беше въведение към нов опит? Пролетта носеше цветята и птиците, лятото — дългите горещи дни със слънчева светлина и ухаен пирен. Есента беше време за беритба на плодовете, на падащи златни и червени листа, сред които се веселяхме и мечтаехме за зимните снегове. Зимата свързвахме с пращенето на огъня, сгушвахме се под пълни с гъши пух юргани, вслушвахме се във воя на вятъра, а по прозорците драскаше суграшица. Тогава споделяхме тайни с най-добрите си приятели и се отдавахме на мечти за пристигащата пролет. Питам се, ваше височество, кога точно сезоните станаха нещо толкова монотонно, кога започнаха да ни плашат? Кога лятото стана така нетърпимо горещо и дълго, а зимата — прекалено студена? Защо есенните листа са вече само едно неприятно задължение за нас, което трябва да се събере и изгори? Защо пролетта стана мрачно влажна и студена? Питам се всичко това — промълви мис Аштън. — Питам се кога точно всеки наш стремеж, мечта и надежда се превърна просто в поредното очаквано разочарование.

Най-после се обърна; бледата светлина, която влизаше откъм гърба й през прозореца, посребряваше едната страна на лицето й. Дали не беше плакала? Херцогът не можеше да каже, не виждаше ясно очите й, тъй като бяха в сянка. Тогава младата жена подсмръкна и избърса нос с опакото на дланта си. Гласът й прозвуча напрегнато и дрезгаво, когато заговори отново.

— Вие сте най-нетърпимата личност, която познавам.

— Съжалявам — отвърна след известна пауза той; внезапно осъзна, че се взираше от доста време в нея.

Не съжаляваше, разбира се — не по този начин.

— Ясно произнесено, макар и неискрено. — Мария се приближи отново до писалището, прелисти обгорелите страници и попита: — Ще опитаме ли пак, ваше височество?

* * *

През тази нощ Мария не спа по-добре, отколкото през последните две седмици след инцидента в библиотеката, или по-точно, откакто бе изпратила на херцогинята писмения си отказ да продължава да работи тук. Заместникът й можеше да пристигне всеки момент. А тя щеше да се върне в Хъдърсфийлд и да продължи живота си като дъщерята на викария. И всичките й мечти да спаси себе си и своята майка нямаше да се осъществят, също както и смехотворните въжделения, родени от романтичната й душа, да спаси херцог Солтърдън от лудницата. Единствената цел на негово височество бе да й прави напук… да прави напук на целия свят, да не говорим на самия себе си.

С настроението си през последните две седмици той определено не бе спечелил благоволението на нито един от прислугата в Торн Роуз. Поведението му ставаше все по-ужасно, войнстващо през повечето време. Всички се движеха на пръсти с усещането, че стъпват по яйчени черупки. Вече заговорничеха да подпалят къщата… докато той е в нея.

Несъмнено нейният повереник бе твърдо решен да се плъзне обратно в бездната на умствената инерция. Вече многократно й се бе налагало да го измъква насила от съня, само за да трябва да се справя с темперамент, който можеше да се сравни единствено с изригването на Везувий. Тя лично го предпочиташе тогава, когато бе изпаднал в безсъзнателност. През последните дни имаше случаи, когато с радост би окуражила умствения му зимен сън, ако мисълта за страданието на херцогинята не я пришпорваше да се изправи за пореден път пред този дракон, вдигнала предизвикателно меча на непокорството.

Очевидно не можеше да я понася и с удоволствие би я удушил с голи ръце.

Тази мисъл я преследваше неотстъпно.

Защо я интересуваше толкова какво изпитваше херцогът?

Защо я преследваха непрестанно странните емоции, които бе усетила към него през онова слънчево утро, когато в конюшнята бе забеляза в погледа и в лицето му нещо, придало му внезапно толкова човешки и уязвим… и приятен вид.

О, да, тези емоции не й даваха мира. Те смущаваха съня й. Убиваха апетита й. Караха сърцето й да се къса още повече сега, когато той реагираше така бурно на присъствието й.

„Скъпи, милостиви Отче, моля те, помогни на херцогинята да разбере защо не мога да остана тук.“

Изправи се в леглото си. Студеният въздух преминаваше през тънката й нощница. Перспективата да напусне уюта и топлината на леглото не й се нравеше, но тази нощ неспокойствието просто не й даваше мира. Напрежението като че ли висеше във въздуха… сякаш някой стоеше там, в мрака, и я наблюдаваше, докато спи. Слуховете за неотдавнашни кражби в района, достигнали до обитателите на Торн Роуз, също не й помагаха. Миналата седмица Мелкъм Манър, който отстоеше само на един хвърлей място от другата страна на долината, бе нападнат от банда разбойници и ограбен до шушка. Дъщерята на лорд Мелкъм била отмъкната във винената изба от двама маскирани гиганти и…

Не искаше да мисли за това. Очевидно скоро щеше да заприлича съвсем на Моли, която се щураше напред-назад из къщата и повтаряше, че Торн Роуз, беззащитен като изоставено от майка си агне, щял да бъде следващата им цел.

Както винаги, вратата към стаята на Солтърдън бе широко отворена. Със свещ в ръка тръгна на пръсти към леглото му и се взря през прозрачните завеси.

Празно!

Повдигна по-високо свещта, вгледа се по-напрегнато. Завивките бяха отметнати, във възглавницата бе останала вдлъбнатина, оставена от главата му… Завъртя се на пети и пламъчето на свещта премигна заплашително. Обходи с поглед стаята и откри, че инвалидният стол на херцога бе изчезнал.

Мария се спусна към звънеца, за да повика Гъртруд, но разумът надделя и тя замръзна на място, разтреперана, вкопчила пръсти в пискюлестата връв така здраво, сякаш от това зависеше животът й, докато и сърцето, и въображението й препускаха диво.

— Мисли рационално — произнесе на глас тя. — Не е нужно да вдигаш цялата къща на крак. Паниката няма да помогне при това положение.

Къде, по дяволите, бе отишъл?

Тя, разбира се, щеше да бъде отговорна, ако се случеше нещо.

Но какво можеше да се случи?

Той можеше да падне по стълбите, естествено. О, Боже! Неволно пред очите й изникна образът му; той лежеше в разяден от червеите ковчег!

Можеше даже да се е хвърлил през прозореца. Това бе характерно за хората в неговото положение. Пол, в най-тежките си мигове, дори бе говорил за подобен изход… О, Боже!

Втурна се по коридора, блъсна се право в Тадеус и изпищя, изтърва свещта върху крака си, отстъпи рязко назад и настъпи подгъва на дрехата си, който се влачеше няколко сантиметра зад нея по пода.

— Господ да мъ убий — измърмори той и вдигна свещта, преди да е изгаснала, надигна я помежду им и огледа младата жена с вдигнати вежди. — Признавам, чи й прекалено да съ надявам да си търсила мен.

— Негово височество — отвърна, все още трепереща, тя. — Няма го.

Слугата мина покрай нея и влезе в стаята на господаря. В това време мис Аштън обви тялото си с ръце и се сви цялата, за да се защити от студа. Пламъчето на свещта осветяваше едната половина на лицето му, когато се върна.

— Наистина го няма. Признавам, чи й прекалено много да съ надявам адските демони да са дошли да вземат нещастната му душа. Ще отворим ли бутилка от най-хубавото шампанско на негово височество, за да отпразнуваме?

— Не ставай нахален — отвърна Мария и си взе свещта.

Тадеус тръгна след нея по коридора.

— Херцогинята може ни направи услуга на всичките, кат’ го даде в Ройял Оукс.

Младата жена, която тъкмо бе стигнала до стълбището спря и погледна надолу — посрещна я непрогледен мрак.

— Той не е луд.

— Побърканите… всичките съ нареждат покрай запречените с решетки прозорци и плюят по хората. Някои лаят кат’ кучета.

Младата жена обърна очи към своя събеседник и потръпна, като си представи картината, описана току-що от него.

— Той не е луд — повтори тя.

В този миг до слуха й достигна звук, толкова неопределен, че можеше спокойно да бъде плод на фантазията й. Ето го пак! Заобиколи слугата и започна да се връща по коридора. Мина покрай стаята на своя господар, водена от звуците, които малко по малко се превръщаха в нещо като музика.

— Музикалната стая! — извика тя и хукна натам.

Полите на дрехата се мятаха около глезените й, докато преминаваше от един коридор в друг. Най-после достигна целта си. Спря на прага й, задъхана, а по пръстите й капеше горещ восък от свещта.

На слабата светлина на една самотна лампа, Солтърдън бе седнал пред пианото и дългите му пръсти натискаха един по един клавишите. Непокорните му коси падаха на вълни по раменете и закриваха едната страна на лицето му. На светлината на мигащото пламъче напомняше на изпаднал в съзерцание и размисъл дявол. Напомняше и на малкото момче, което е бил някога, промъкнал се крадешком в музикалната стая против бащината си воля, за да свири на светлината само на една свещ. Изражението му бе смесица от екстаз и мъка.

Тадеус се приближи до нея, но тя го отблъсна.

— Ще говоря насаме с него.

— Мислиш ли, чи й разумно, кат’ са има предвид как си облечена?

И я възнагради с типичната си безочлива усмивчица, която я накара да не намръщи.

— Това е всичко — заяви неумолимо Мария и го изгледа строго.

Най-сетне той вдигна ръце и тръгна, като се разтвори в мрака. Младата жена си пое дълбоко въздух, обърна се отново към вратата, поколеба се за момент на прага и тръгна стоически към своя повереник, който, щом я забеляза с ъгълчето на окото си, изправи рязко гръбнак и се огледа. Погледът му, обикновено така решителен в ината, бе изумен и отчаян и я накара да спре за миг и да потрепери, колкото от студ, толкова и от вълнение.

С внезапно пресъхнали устни и гърло промълви:

— Ваше височество… изкарахте ми акъла. Когато открих че ви няма, не можех да си представя къде може да сте отишли по това време на нощта. — Въздъхна раздразнено и продължи: — Помислих, че може да са ни нападнали онези ужасни крадци и… Е, — подсмръкна тя, — няма значение.

Херцогът се облегна бавно на стола си. Едната му длан все още беше върху пианото и пръстите му галеха леко клавишите.

— Струва ми се, че реагирах прибързано, но аз съм отговорна за вашето добруване, независимо дали ни харесва или не.

Както обикновено, той не отговори, а само я наблюдаваше със загадъчните си очи, които я нервираха толкова, а дългите му пръсти продължаваха да се плъзгат нагоре-надолу по клавиатурата. Изненадващо, но беше сменил дрехите си и го беше направил порядъчно добре, ако се изключеха леко намачканата му риза, закопчана накриво на врата… и голите му крака.

— Мисля, че моментът не е по-неподходящ от другите да ви съобщя, че реших да напусна Торн Роуз — обяви младата жена и думите сякаш накараха въздуха наоколо да завибрира. — Давам си сметка, че баба ви ще бъде разочарована. Страхувам се, че аз бях последната й надежда; тя толкова вярваше, че ще ви помогна. Но в един момент през последните дни осъзнах, че никой, най-малко пък аз, не е в състояние да ви помогне, ако сам не пожелаете това. — Опита да се усмихне. — Да ви закарам ли обратно в стаята ви, сър? Или, ако предпочитате, мога да повикам Гъртруд.

Никакъв отговор, нито дори намек за изненада.

Раменете й увиснаха леко. Обърна се. Глупаво момиче. Какво беше очаквала? Че ще започне да я моли да остане? Несъмнено щеше да бъде повече от щастлив да види гърба й.

В този момент пианото прозвуча отново.

Мис Аштън спря.

Малко по малко единичните звуци се обединиха, към първия се прибави втори, после трети, прозвуча простичка мелодия. Мария се обърна, вгледа се в пръстите, които се движеха по клавиатурата малко вдървено и бавно, но не и по познатия й несръчен начин.

— О! — възкликна тя и прикри устата си с длан, изтърва свещта от другата си ръка, но почти не го забеляза.

Междувременно ръцете му откриха удобния за тях ритъм и сега вече музиката се лееше от инструмента като птича песен.

Младата жена се приближи пъргаво до пианото, затанцува от нетърпение на пръсти; дланите й пърхаха над полираната му повърхност, но без да го докосват, подобно на пеперуда, надвиснала над някой цвят, преди да се отпусне леко върху му.

Най-сетне се приземи, подпря се на масивното дърво, почувства лекия трепет на музиката да преминава през цялото й тяло, като в същото време не изпускаше нито едно движение на ръцете му по белите и черните клавиши. Не смееше да диша. Ами ако това бе поредният й сън? Може би щеше да се събуди всеки момент и да открие, че е повярвала на поредната си глупава фантазия… но не, дори в мечтите си не си бе представяла, че може да съществува такава лирична поезия от звуци.

Най-после насочи погледа си към лицето на своя повереник. Тъмносивите му очи, в които проблясваха златисти точици, наблюдаваха всяка нейна реакция, а в това време пръстите му продължаваха да се движат, да изпълват стаята със сърцераздирателна музика.

И се усмихна.

О, Боже, той се усмихна!

Не, това не беше саркастичната извивка на устните, която издаваше омразата и гнева му.

Усмивката засягаше и очите му, тя изтри мрачните, сурови линии от лицето му. Той внезапно се превърна отново в човешко същество, и при това изумително красиво.

Очите й се изпълниха със сълзи и измокриха ресниците й. За миг музиката престана да звучи.

— Не спирайте! — възкликна умолително тя. — Не, не спирайте, ваше височество. Това е най-красивата музика, която съм чувала някога. Не, не спирайте. Готова съм да остана завинаги тук и да слушам.

Усмивката му стана по-широка. Дланите му се раздвижиха, пръстите станаха още по-гъвкави, разтягаха се, галеха, тялото му се полюляваше в синхрон с всеки нюанс, с всеки тон, като го преживяваше така, сякаш бе живо същество вътре в него.

Мария затвори очи и се остави в плен на музиката. Изведнъж звукът спря. Тя се насили да отвори горящите си очи, за да открие, че Солтърдън я съзерцаваше с изражение, в което откри подобие на старото му настроение. Едва сега осъзна, че сълзите бяха потекли по бузите й, а гърлото й се бе свило от вълнение.

— Това е най-красивата музика, която съм чувала, ваше височество.

— Бах — обяви леко гърлено той.

— Бах — повтори Мария.

Той се усмихна отново и докосна с връхчетата на пръстите си леко, невероятно леко основата на гърлото й.

— Оттук… мис… Аштън.

Усети пръстите му като топли въглени; те почти я галеха, както бяха правили допреди миг с клавишите. Мили Боже, той наистина бе произнесъл цяло изречение, а единственото, което можеше да направи тя, бе да се съсредоточи върху смущаващите си усещания от неговото докосване. Това не беше страх, а нещо друго.

— Вие говорите — промълви бездиханно тя и в същия миг забеляза книгата, затисната между бедрото му и страничната облегалка на стола.

„Викарият от Уейкфийлд“.

— Значи сте и чели. Ваше височество, затова ли се усамотявахте през последните дни? Затова ли имахте толкова мрачен и уморен вид? Да те би да идвахте тук нощем, за да учите?

Херцогът отвори уста, за да каже нещо.

Тя не му даде тази възможност.

Грабна дръжките на стола, обърна го към себе си, падна на колене пред своя господар и, като се притисна към краката му, сграбчи ръцете му.

— Вие можете да общувате, сър. Зная, че можете. Говорете ми. Каквото и да е. Кажете ми, че съм най-опърничавото „момиче“, което сте имал нещастието да срещнете. Кажете ми, че съм навлек. Че ми липсва уважение към другите. Че съм своенравна, кавгаджийка и вещица. Едно изречение е всичко, което желая и се кълна, че никога повече няма да искам нищо друго от вас.

— Главата… ме боли… като чета — избъбри той и стисна между пръстите си дланите й, поставени в скута му. — Но… става по-добре.

— Действително, с практиката четенето ви ще се подобрява непрекъснато, не мислите ли?

— Да — отвърна херцогът и се усмихна; и стисна отново ръцете й, но не грубо, а нежно, внимателно, почти… с обич.

Не, не с обич, определено не с обич!

Мария се засмя, скочи на крака, преметна ръце около раменете му и го прегърна буйно, притиснала лице в меката му като коприна, ухаеща коса.

Стиснала здраво клепачи (Господ да й помага да не се разреве още по-силно — нейният повереник щеше да я помисли за неврастеничка), младата жена се усмихна и го притисна още по-силно. Устните й се докоснаха до ухото му, когато заговори:

— Всяка вечер и сутрин се молех за вас, ваше височество. Семейството ви ще бъде толкова щастливо, както и всички останали в Торн Роуз. Нямам търпение да видя лицата им, когато им кажем.

Останаха в това положение в продължение на няколко минути, притихнали, той притиснал лице в рамото й, като усещаше топлия й дъх в задната част на ухото си. След това ръцете му се отместиха бавно, нерешително, и той ги постави в долната част на гърба й, с разтворени длани и разперени пръсти.

Мария се почувства изведнъж много малка. Кожата й се затопли под ръцете му, макар от тях да я делеше нощницата.

Нощницата.

Каква крехка бариера! Тя като че ли плуваше около тялото й, надиплена върху краката на херцога. Непристегнатите й гърди бяха станали сякаш по-тежки и необичайно чувствителни. За момент си представи, че той ги докосва, а тя му позволява да го стори.

Отдръпна се с намерението да побегне. Не смееше да погледна към лицето му, което някога я бе ужасявало, а сега караше краката й да омекнат, сърцето й да бие оглушително, способността й да диша — да се изпарява като димът, който излизаше от газовата лампа върху пианото. Видението, в което Солтърдън протягаше ръце и обхващаше гърдите й с двете си длани я отвлече за миг от силното й смущение. Не можеше да прави нищо друго, освен да стои като закована пред него, да наблюдава как странно пламенните му очи я оглеждат и, макар да съзнаваше, че трябва да стори нещо, за да се прикрие, най-безсрамно не предприемаше нищо.

Изведнъж усети, че се изчервява, ужасно смутена.

Обърна се, побягна към вратата, ритна забравената свещ, която, отдавна изгаснала, лежеше в замръзнала локва от собствения си восък.

— Почакай — извика след нея херцогът и гласът му изкънтя като облицованите с филц дървени чукчета на пианото, които удряха по опънатите струни.

Младата жена стисна разтвореното деколте на нощницата си, хвърли набързо поглед назад, но достатъчно дълго, за да го види как стои, осветен от лампата; това вече не беше звярът, не беше тиранинът, не беше инвалидът. А просто… човекът.

Мария хукна към стаята си.