Адриан Рогоз
Цената на бездната (9)

Партията, която анализираше — коя ли подред беше? — се промени изцяло. Шахматното съществуване на Техом сега изпълваше мисълта му и придаваше огромно значение на всеки ход. Сякаш баснословният етер, тази плазма, в която се сливат дискретното и безкрайното, изведнъж стана осезаем, видим, измерим. Дав винаги бе смятал, че борбата на шахматната дъска и „решаването на шахматната игра“ са две различни задачи: първата значи противопоставяне на един ум, който е с ограничени невропсихически възможности даже от математическа гледна точка, а втората, макар по принцип да се стреми към завършек, на практика представлява за човешкия ум една безкрайна игра.

Фактът, че досега беше непобедим, беше доказателство, че притежава ум, който превъзхожда другите естествени и изкуствени мозъци, известни до този момент. Но дали разликата между тях и него е толкова голяма, колкото между него и Техом? Изглежда, така е, щом допусна две загуби. Макар че начинът, по който бе победен, не беше убедителен. И освен това бе постигнал шест равни игри. Следователно в играта на противника имаше места, които можеха да бъдат неутрализирани.

„В края на краищата защо ли да играя — запита се, учуден от очевидността на тази мисъл, — защо да играя, ако не мога или не искам да го победя!“

Истина е, че както някога приемаше равните игри за загуба, сега, като имаше пред вид противника си, ги смяташе за победа. Но не за такава победа мечтаеше той. Продължи да прави внимателно изчисленията си, защото не искаше в никакъв случай да загуби още една партия.

Познатите вибрации на „Среща“ го изтръгнаха от мислите му.

— Покажи ми картина от външния свят — заповяда Дав.

Върху светлия екран се показаха двата космически кораба. След малко от единия слезе Кап.

— Достатъчно — промълви Дав, внезапно развълнуван.

Значи, не разполагаше с много време. Ще го почакат няколко дни, но той трябваше да бърза и тази мисъл предизвика у него остро недоволство. Завладя го силен копнеж по Умна и някакво отвращение от всичко, което правеше тук, в бърлогата на Ким Керим. И същевременно съзнанието за това отвращение жестоко засили усещането, че съществуването му беше загубило своя смисъл. Никога, дори и тогава, когато Грегори Богар бе го помолил да не играе, Дав не беше чувствувал такава мъка. Но и никога не беше пронизвай до такава степен от усещането за човешката уязвимост.

Вероятно в тези мигове той е проумял, че приближава краят на една безумна кариера, че любовта му към Умна — в същност желанието да превърне жаждата си за съвършенство в един нормален живот — ще победи. Но пак тогава разбра, че докато болест, старост или някаква друга страст не бе отклонявала от пътя им големите световноизвестни шахматисти — с много редки изключения, като например Ботвиник, — те са преследвали една единствена цел.

— Откакто играе с тебе, Техом страшно много напредна — стресна го гласът на Ким Керим. — Преди много трудно се съвземаше от сътресенията след равна игра. Сега забелязвам, че се възстановява по-лесно…

В гласа му се долавяше странна, почти злобна ирония. „Нещо не му харесва начина, по който се разгръща играта ни“ — помисли си Дав.

— И все пак — продължи да гъгне гласът — смятам, че ако бъде заставена да понесе няколко последователни равни игри, машината ще се повреди.

Раздразнен, Дав пипна лицето си и сети, че е брадясал. Обезпокояващ хлад го прониза целия. Навярно думите на Ким Керим бяха клопка, предназначена да приспи вниманието му. Може би съжаляваше, че разкри истинската самоличност на противника си. Както и да е, но това прекъсване попречи на полета на Дав в изчисленията и го тласна, ако не към погрешен, то към не много подходящ ход, който ускори края. Дав изпита неясна, въображаема увереност, че то се отвори покорно, а това значеше ново реми:

— Ти си жесток, безчовечен, Ким Керим, а освен това се подиграваш с противниците си.

— Жесток… безчовечен? Аз се отнасям с бащинска грижа към тях. Мнозина живеят от десетки години в този приют на интелигентността. А само едно реми им отваря вратата към така наречената свобода.

— Видях какво направи с онова главоного, което…

— Не само че не умееше да играе шах (могло е да се научи, преди да влезе в светилището), но беше и нападателно. Ако бях в залата, където пусна лазерните лъчи, щеше да ме унищожи.

— Беше в цугцванг, следователно в законна защита. Както и да беше постъпило, пак щеше да загине. А в същност ти си го примамил в тази клопка.

— Аз ли? Още по мое време върху звездните карти на Техом имаше знак за забрана. Какво е търсило тук?

— Кацането му на Техом може да е било предизвикано от някаква катастрофа…

— Подобни злополуки се случват рядко. Но дори така да е, не трябваше да се държи глупаво и предизвикателно. Ако беше постъпило като цивилизовано създание, щеше да си остане живо. Не, това, което издрънка за моята жестокост и безчовечност, е неоснователно. А откъде измъкна упрека, че се подигравам с противниците си? С тебе например подиграх ли се?

— Целият маскарад, който организира, беше една подигравка.

— Засега чувам само хули, но не и аргументи.

— Освен мене кацнал ли е някой друг на Техом, за да се съревновава с тебе?

— Не знам. Не съм ги питал.

— Много добре знаеш. Ако бяха дошли с тази цел, щяха да ти кажат, както направих аз. Следователно всичките ти партньори от самото начало са твои жертви. Сам си се унизил, като си избрал противниците си по този подъл начин. И колкото повече размишлявам, толкова по-трудно те разпознавам. Какъвто и да е животът ти като човек, за мене Ким Керим е бил най-големият шахматист на Галактиката, този, който е унищожил Хикс-17, шампиона на планетата, защото не е успял да надвие създателя си. А сега си стигнал дотам, че избираш противниците си измежду случайни любители. Какво можеш да ми отговориш на това?

— Ще ти отговоря, когато му дойде времето, за да разбереш. А виж, тебе успях да те привлека тук… Ако искаш да знаеш, планът ми беше нещо като гамбит… Саможертвата няма значение, щом в края на краищата постигнах удара, който ми трябваше…

— Аз ли съм ударът, който ти трябва?

— Надявам се. Чакам да започнеш отново играта, за да разбера. Но на тебе повече ти се говори…

— Ставаше дума за твоя начин да обиждаш противниците си — невъзмутимо продължи Дав. — Да оставим настрана неопитните. Да говорим за онези седемнадесет души, които са успели да постигнат реми. Там долу, в галерията, ми говореше за „хвалебствено сбогуване“, а щом ескалаторът ни изведе навън, попадаме като мишки в онзи лабиринт. Ти разполагаш с техника и би могъл да ни откараш бързо до паркинга на космическите кораби.

— Гледаш субективно на нещата — засмя се Керим.

— Не смяташ ли за необходимо да ми обясниш?

— Ще ти обясня и ще се съгласиш, че съм прав. Щях да бъда лош играч, ако не използвах пътя от изхода на галерията до космическите кораби, за да подложа на допълнително изпитание случайния си гост. Щом е бил способен да постигне равна игра, би могъл да реши и тази топографска задача. Впрочем лабиринтът от хълмове, който аз създадох (забележи, става дума не за преднамерено унижение, а за стратегия), е по-скоро тест за характера на човека, не за интелигентността му. Който не е годен да се бори с мене, трябваше да бъде заставен час по-скоро да си обира крушите. Още веднъж постъпвах съвсем човешки.

— Според твоята съмнителна логика аз не съм годен да се боря с тебе. Ако не бях забелязал кораба на жената, която „неотдавна“ пуснах да излезе оттук, не бих слязъл в тази дупка.

— Не бива да влагаш толкова страст в думите си. Може пък наистина да не си годен. А колкото до това какво си направил „неотдавна“, изразът е неподходящ…

Правоъгълният екран отново светна. Дав видя до „Непобедимия“ апарат за анабиоза. През прозрачния капак от металокерамика се съзираше бледото лице на Умна, която лежеше в саркофаг.

— Откакто излезе оттук, минаха седемнадесет дни — обясни Ким Керим.

Несъзнателно Дав погледна автоматичния си хронометър, но с изненада разбра, че не работи. В следващия миг забеляза, че на екрана се увеличава един детайл от апарата: върху неръждаема плочка позна почерка на Муни, който набързо беше написал с лазерна писалка:

„Чаках те две седмици. Не знам какво, по дяволите си намислил, но работата ме заставя да тръгвам. Трябва да грабна наградата за откриването на «Сарпаканта». Обаче безумната ми дъщеря не пожела да дойде без безумеца, в който имаше нещастието да се влюби. Така че я замразих и ще я намериш, когато ти хрумне да излезеш. Ще се срещнем на планетата Марахта или ще ви оставя известие в Интрагал къде се намирам.

Хилавият старец, когото ти изпрати навън, не пожела да тръгне с мене. Каза ми, че предпочита да се върне в проклетия си гроб. Струва ми се, че с изключение на мене всички, които излизате оттам, сте луди. Кап.“

 

 

Мисълта, че са изминали толкова дни и с такава скорост, та дори не е забелязал, накара Дав, човек с необикновена памет, да изпадне сякаш в болестно състояние. Но странно, това вълнение беше външно, теоретично, защото в действителност не се чувствуваше неразположен. Напротив, решението на Кап да отлети и да остави Умна заспала до космическия кораб породи у него чувството, че се е освободил. За пръв път си мислеше с признателност за Муни и обхванат от странно радостно настроение, приписа на Ким Керим благородно намерение, което в същност можеше да бъде само една тактика… За да го задържи ли? Дав се засмя на собствените си предположения.

— Какво ще правиш, тръгваш ли си, или ще играеш? — шибна го безполовият глас на партньора му. — Не разбирам какво целиш. Може би искаш да подхраниш легендата за шаха, който умира от ремита…

— Добре, да започваме нова партия! — реши Дав и при хода e4 отговори с K6, като навлезе в някогашната защита на Алехин. Техом не проявяваше активност, прибягна до позиционна игра. „Много е предпазлива“ — помисли си Дав, а рече на глас с известна насмешка: — Права си, за двама ни ремито е равно на загуба.

Макар и да го вълнуваше странното впечатление, което го караше да мисли, че у противника му се извършва великолепен процес на очовечаване, Дав продължи да играе с максимална предпазливост. В същото време си даваше сметка за нелепостта на антагонистичните им усилия, които на практика взаимно се унищожаваха. Изведнъж си зададе въпроса: „Защо му е била необходима на Ким Керим цяла планета за секундант?“ Въпросът нямаше връзка с това, което ставаше на шахматната дъска, но на него му се струваше много важен, защото можеше да определи различието между тях. Що се отнася до Дав, никога не би му минала подобна мисъл през главата. „Може би защото аз играя с повече чувство“ — каза си той.

Както при едновременна игра шахматистът си представя мислено всички партии, така и силният играч борави (не всякога много ясно) с безброй варианти и комбинации, които този път бяха органически свързани. Предварително се набелязват редица ходове, непрекъснато се сравняват и се избира подходящият в момента на решаването. В това намираме обяснение за огромния брой информативни комбинации, които стремително се изграждат в умовете на някои хора. Тази способност — в същност основана на шахматния талант — е едно интуитивно явление и хилядолетия наред никой не е могъл да го направлява съзнателно.

Изглежда, заслугата на Ким Керим се състоеше в това, че е открил възможността чрез специални тренировки да съумява да ръководи синхронни игри с многобройни варианти (с взаимодействие да превръща в ценност цели групи от фигурите си, както в миналото малцина от големите майстори, например, Алехин, са могли да го постигат в различни партии, но само с една фигура). Затова неговите решения, постигнати с много усърдие, имаха невероятна резултатност в най-сложните положения.

В сравнение с най-добрите резултати на Ким Керим, които той подготвяше старателно, Дав побеждаваше интуитивно, вземаше решение спонтанно. Ето защо в ума му не съществуваха ясни варианти, а редица позиции, богати на нюанси, и ходовете, които бяха най-необходими за победата, избираше не по пътя на съждението, а по много по-първичен начин. В такива мигове на „вдъхновение“ той участваше с всичките си сетива в избистрянето на структурите и поради това чуваше звуци, долавяше миризми, виждаше цветове. Когато си припомняше някоя партия, в паметта му се възвръщаха и усещанията, които е изпитал по време на играта. И обратното, някои от усещанията възкресяваха позиции и комбинации.

Може би стремежът на Ким Керим да внесе рационалност в играта го е тласнал към създаването на великански калкулатори, а след това и на планетата-шахматист. За разлика от него, както за Масао Ямато, гениалния юноша, който се чувствал стимулиран от компютрите, но не се нуждаел от тях, така и за Дав всяка протеза на интелигентността не представляваше помощ, а зависимост.

— Четвърто поред реми — обади се Ким Керим с известен упрек.

— В края на краищата какво искаш? — сопна му се Дав. — И ти не си постигнал повече от чудовището.

— Така е, но аз имам тази заслуга, че съм го създал.

И в същност това исках да кажа и аз: от теб не може да се изтръгне повече. Напразно си губиш времето. Използвай отворената врата. Когато минаваш през галерията, порадвай се на величието и залеза на нашите велики предшественици, а когато стигнеш до мене, погледни ме за сбогом, събуди любимата си и се махнете от тази бездна!

— Предизвиквай ме, колкото си искаш. Ще продължавам да играя така, както намеря за добре…

— Аха, имаш намерение да игреш още?

— Изглежда, това не ти се нрави.

— Не ми се нрави ли? — Ким Керим се изсмя с глас. — Засега ми е само безразлично. Греша, като ти правя тези признания. Но ми стана симпатичен. Отразена симпатия. Нищо не разбра, нали? Не е изключено по-късно дори да се зарадвам, ако победиш. Сега разбираш още по-малко…

Известно време от дълбините се чуваше обезпокояващо бучене („Здравата се налива със згромб“ — помисли си Дав), след това Техом бутна пешката си на f3. Дав игра на e5. Последваха ходовете e3, d5, d4, Kd7, Kc3, Kd6.

Това беше една безкрайна партия. И двамата дълго обмисляха всеки ход. Дав вече не си спомняше колко пъти прекъсна играта, за да се тръшне изтощен в нишата на стената.

— Сега положението ти е по-добро — обади се по едно време Ким Керим.

Така беше. Дав разбра, че когато Техом започва с безцветно или нефункционално откриване, още в самото начало си създава слаби места в структурата и един силен противник може да му докара затруднения. Доказваше го както бръмченето, така и странните реакции, които Дав долавяше от време на време.

Сякаш скритата тревога беше завладяла чудовището, с което играеше. А дали пък не бе видение или отражение на собственото му безпокойство? Може би за пораждането на тази невероятна мисъл допринесе и фактът, че автоматът за хранителни продукти вече не работеше така безупречно. Поръчаните ястия и напитки идваха със закъснение, а някои от тях вече не се появяваха или бяха заместени с други.

— Повредил се е снабдителният ти апарат — оплака се Дав.

Вместо Техом отговори шепнешком Ким Керим:

— Вероятно иска да те изгони оттук.

Дав не можа да разбере дали гласът говореше сериозно, или му се подиграваше. Струваше му се, че някаква страшна тайна витае над тези места.

— Не вярвам в това, което каза — прошепна Дав, сякаш се пазеше от невидим човек. — Непрекъснато очаквам нови изненади и клопки…

— Това са клопки, присъщи на играта, заради която си кацнал на Техом, както сам се хвалиш. Лично аз никакви клопки не ти поставям… Стига в тебе да не е скрита някаква клопка. Настанал е моментът да решиш. Възможно е по-късно да съжалявам за това, което ще ти кажа: колкото се може по-бързо си иди оттук! За благото на всички…

— И за твоето ли?

— Въпросът ти е опасен…

Неприятен шум, който сякаш идваше от глъбините на планетата, съпровождаше сега протичането на партиите. Дав почти бе свикнал с бученето, напомнящо разместване на подземни пластове, в което му се струваше, че долавя усилията на Техом да издържи в борбата…

Партията се намираше като върху острие на нож, с нападения и контранападения, които можеха да бъдат преценени само чрез свръхестествени изчисления. По едно време Дав премести три пъти един и същи кон и го пожертвува в различни точки от позицията на противника, но непрекъснато жертвата му се оказваше неприемлива за белите, които отговаряха по единствения възможен начин. И ето че нежеланият кон се върна на първоначалното си място. Тогава черните започнаха нова комбинация-бумеранг, по чийто свръхнаходчив коридор можеше да се стигне до съкрушителен резултат за противника.

Дав сияеше най-вече за това, че сега Ким Керим се въздържа от всякакъв коментар. „Ако наистина е искал да победя, не е ли този удобният случай да направи преценка на положението ми? Но Ким Керим мълчи. За да не подскаже нещо на белите ли? Какво може да им подскаже, когато е ясно, че почти съм спечелил партията?“

Дав вече виждаше как си тръгва. В ума му изплуваха представи от неизмерими далечини. Чу веселия смях на едно момиче, а около него лежаха цяла грамада пирати… После с възхищение го погледна почти парализиран старец… не си спомняше къде го беше виждал… знаеше само, че е голям шахматист…

Техом не преставаше да мисли. Дав бе обзет от трескаво нетърпение. „Трябва да се измъкна по-скоро оттук“ — прониза го тази заповедна мисъл. Докосна с ръка лицето си и се изплаши: пръстите му потънаха в брадата, която беше забравил да бръсне. Преди много време, когато превъзходството му още не беше сигурно, Ким Керим го посъветва да си върви, а сега, когато беше на път да спечели, мълчеше.

Желанието час по-скоро да победи Техом, като че ли помрачи ума му. Коридорът, който водеше към победата, беше ясен, но изискваше математическа точност, подобно на тази, с която се приземяват космическите кораби. Но черните играеха вяло и отговорът на белите се стовари като гръм, сякаш се бояха, че Дав може да се откаже от последния ход…

В мига, в който на дъската бе отбелязана загубата на черните, всички „паунови очи“ в съседната стая светнаха и затанцуваха лудо. Дясната врата се отвори, но на Дав му се стори, че се плъзна много бавно.

— Трябва да знаеш — реши най-после да се обади Ким Керим, — че никога не съм й дал възможност да помисли, че може да съществува ум по-силен от нейния.

Той не уточни за кого говори, но Дав разбра.

— Защо ми го казваш?

— Не е изключено да ти бъде от полза. Предупредих те, че е непобедима,

— Лъжеш — викна Дав. — Бях на една крачка от победата.

— Но не можа да я направиш.

— Избързах.

— И сега избързваш. Въпросът е много по-сериозен, отколкото предполагаш: той означава самият провал в живота ми… Нашият противник наистина е решил всички варианти на шаха.

— Откъде знаеш? — запита Дав и го побиха тръпки.

— Погледни дъската вляво, там е написано 10 на 107-ма степен… В момента, в който привърши всички възможни варианти, светна виолетова крушка. Това беше знак, че нейната мнимо безкрайна памет беше решила всички задачи.

— За колко време?

— Не мога да ти кажа: нейното време се различава от твоето. Но не това е важното, а фактът, че въпреки фантастичните си постижения, не успя да ме победи. Тогава разбрах, че съм създал съвършена машина, обаче едновремено с това съм променил същността й, като я ограничих да играе само с мене. Разбираш ли?

Дав се мъчеше да разбере, макар нещата да бяха непонятни. Ненадейно усети нещо, за което се досещаше отдавна, още от времето, когато свикна да долавя интелигентността на партньора си по неговите ходове върху шахматната дъска. Усети материализирането на процеса, който се извършваше между тях. Те проникваха един в друг. С всяка изиграна партия чудовището все по-пълно усвояваше методите и схемите му за решения, но и Дав — сега беше убеден в това — заимствуваше от Техом. И именно това усещане — невероятно, но теоретично допустимо от математиците, — че частта може да бъде равностойна на цялото, потопи Дав в замайващи видения.

 

 

По време на новата партия Дав сякаш че долови някакви странни „психологически“ черти у противника си, появили се след неочакваната победа. Като по чудо излекуван от неспокойствието си, сега той изпитваше истинско щастие. Последица от това беше, че снабдяването постепенно се подобри, даже надхвърли очакванията: ако Дав например си поискваше хормоновитаминозен сок, автоматът му предлагаше и бутилка згромб. Може би това беше белег на насмешлива любезност, или пък се дължеше на повреда в автомата, но и в двата случая се долавяше странно очовечаване на планетата, ако изключим предположението, че изразител на това поведение беше Ким Керим. Но Дав бе склонен да вярва, че той няма никакво участие в това. Напротив, неусетно стигна до убеждението, че в същност старецът желае да победи чудовището с помощта на смелия посетител.

 

 

Скитаха из една „холандска“ партия, каквато бяха играли и по-преди, но тогава си бяха разменили цветовете… Подземното бучене и скърцане поутихна, чуваше се само далечното и сънливо мъркане на компресорите на климатичната инсталация.

При един от ходовете на черните Техом се обади със смешен глас, който се стремеше да бъде безизразен:

— И друг се опита да ме измами по този начин… но не успя.

Дав едва сдържа усмивката си, като си спомни, че този безличен „друг“ беше той самият. Сега вече не съжаляваше за последната си загуба, защото предполагаше, че сътресението, което преживя, е отекнало и в Техом. После се замисли върху причините за трите загуби. Размишляваше с хладнокръвието на човек, който наблюдава зарасналите си рани. В началото на борбата Дав загуби, защото не знаеше нищо за същността на изключителния си противник и нямаше последователен план. Втория път сгреши, защото смяташе, че играе с Ким Керим, тоест с човек. Третата грешка произлизаше от предположението му, че противникът му е една съвършена машина. „Психологическите“ криволици на Техом опровергаха и това предположение. Вероятно истината се намираше някъде по средата или, по-точно, на границата…

Белите играеха непринудено, великолепно и твърде предпазливо, а черните, които вече не си поставяха за цел победата, успяха на края да постигнат реми.